Група размъкнати момчета влязоха в заведението и тръгнаха към нас. Лорънс се наведе към мен и зашепна:

— Внимание, внимание! Тези момчета са най-готината банда в града.

— Значи са приятели на Джорджия — въздъхнах аз.

Той се усмихна, когато приближиха. Единият веднага се лепна за Джорджия и без да каже и дума, я заведе на дансинга. Тя се наведе и изкрещя нещо в ухото му, след това ми се усмихна, а един от приятелите му се приближи и стисна ръката ми.

— Алекс — изрева момчето и перна дългата коса, провиснала над очите му.

Танцувахме до Джорджия и приятеля й следващите две песни. Ясните сини очи на Алекс и сваляческата му усмивка накараха сърцето ми да се разтупти отново. Усмихваше ми се доволно и аз разбрах, че няма нищо против да ми „кавалерства“. Беше готин. Беше човек. Защо тогава не можех да се отпусна и да се забавлявам?

Накрая се наведох към Алекс и му казах, че отивам да си взема нещо за пиене. Той ме погледна със съжаление и ми изпрати въздушна целувка, докато аз се отдалечавах. Казах си, че съм пълна тъпачка, но знаех, че не мога да направя нищо друго. Не и тази вечер. Не и в близко бъдеще. Не и докато образът на Венсан не ме оставяше на мира.

Когато се върнах на бара, открих, че Лорънс си е тръгнал, но щом ме видя, барманът веднага ми сервира нова кола. Взех я и седнах на огромна кожена възглавница, подпряна на стената.

Облегнах се на стената и присвих очи, за да наблюдавам как се поклащат танцуващите, а след това затворих очи. Оставих ритъмът да завладее хипнотично мислите ми. След няколко секунди чух нисък, сексапилен глас:

— Уморена ли си?

Отворих очи и видях, че Люсиен е седнал на възглавница до мен. Усмихнах му се. Този път не ми се стори чак толкова груб, но от него се излъчваше някаква студенина. Да отвориш един от най-модните барове в града със сигурност оказваше влияние върху егото на човек, реших аз.

— Не съм, просто не ми се танцува.

— Сестрата на Джорджия има ли си гадже?

Браво, пич, направо на въпроса.

— О, не — отвърнах аз. — В момента нямам.

— Това — рече той и потри доволно ръце — ще зарадва приятелите ми.

— Само че аз не съм… не съм в играта.

— Нали нямаш нищо против да се запознаеш с нови хора? — вдигна той вежда.

— Всъщност…

Люсиен очевидно нямаше никакво желание да чуе отговора ми, затова стана, отнесе празната ми чаша на бара и се върна с пълна.

— Двете с Джорджия трябва да дойдете на едно парти, което съм запланувал за след две седмици. Всички известни хора ще дойдат. — Приклекна и ми подаде чашата. — И ти трябва да дойдеш!

Докосна ме игриво по рамото и неволно рязко се отдръпнах. От начина, но който той се напрегна, докато се изправяше, разбрах, че е забелязал. „Какво ти става?“ — изсъсках на себе си, изненадана от реакцията си. Той само се опитваше да се държи приятелски, а аз сигурно бях изгубила всичките си умения да общувам. Преди да успея да кажа и дума или да замажа по някакъв начин положението, той се обърна и тръгна другаде, където щяха да му обърнат повече внимание. Отпих от колата и погледнах телефона си. Още нямаше полунощ.

Станах, проправих си път през танцуващите, за да отида при Джорджия. Тя ми се усмихна загрижено и аз поклатих глава.

— Извинявай, Джорджия. Не съм за тук. Тръгвам си — опитах се да надвикам музиката и посочих към входа, в случай че тя не ме е чула.

Сестра ми кимна.

— Нали няма проблем да се прибереш сама?

— Ще си взема такси.

Тя ме прегърна, след това каза нещо на момчето, с което танцуваше. Той се усмихна, стисна ме за ръка и ме поведе към вратата. Докато се обличах, той извади мобилен телефон и ми поръча такси, излезе с мен на улицата и изчака, докато автомобилът спря до тротоара.

— Благодаря — провикнах се след него аз. Той ми помаха и се върна вътре.

Докато отварях вратата, огледах уличката и забелязах, че Люсиен е навън и говори по мобилния си телефон. Когато погледите ни се срещнаха, вдигнах ръка, за да му помахам за довиждане, а той ми отправи самоуверена усмивка и също махна.

Слабо, червенокосо момче беше застанало до него и се обърна, за да види на кого маха Люсиен, но бързо извърна глава.

Поех си рязко дъх и продължих да гледам назад, докато таксито се отдалечаваше. Една секунда ми беше достатъчна, за да позная момчето, на чието лице беше изписана толкова горчивина. Беше Шарл.

25.

Не съм чула кога се е прибрала Джорджия, а на следващата сутрин спах до късно. Събудих се с очакването, че нещо предстои да се случи. Още в просъница си припомних лицето на Венсан от вчера. Докато оглеждаше кафенето със замислено изражение, ме обзе копнеж и гордост. Високото красиво момче беше мое. При тази мисъл в тялото ми се разля великолепно чувство и аз бавно отворих очи.

В същия момент съзнанието ми заработи и сърцето ми се сви. Венсан не беше мой. Вече беше на друга. Аз отново се озовах в черната дупка, притисната от самота и съжаление, която бе затворът ми през последните три седмици.

Реших да поизляза и да закуся в кафене „Сан Луси“, което предишния ден забелязах, че отново работи.

Когато минавах покрай хола, забелязах, че деди се е настанил в любимото си кресло, за да чете вестник. Беше истинско по-възрастно копие на баща ми. На седемдесет и една все още имаше гъста коса. Притежаваше благородно излъчване, наследено от Джорджия, което за съжаление ме беше подминало.

Той надникна над вестника.

— Как е моята принцеска? — попита той и вдигна очилата за четене на челото.

— Супер, деди. Отивам да закуся с Джей Ди20. — Показах му „Спасителят в ръжта“ и я натъпках в чантата. Той пое ръката ми в своята и я постави на подлакътника на стола, като по този начин се опитваше да каже: „Остани мъничко“.

Деди заговори тихо:

— Мами се притеснява за теб. Искаш ли да поговорим?

Поклатих глава и му се усмихнах с благодарност.

— Знаеш, че съм на твое разположение винаги, когато имаш нужда от мен — рече той и върна очилата на носа си.

— Благодаря, деди — прошепнах, стиснах ръката му, след това тръгнах към вратата.

Не можех да им разкажа за проблемите си. Дори да бях скъсала с най-обикновено човешко момче, деди нямаше да разбере. Двамата с мами бяха живели в истински приказен свят. Все още бяха лудо влюбени и правеха нещата, които доставяха удоволствие и на двамата. Водеха нормален живот, държаха на сигурността и спокойствието. Двамата имаха тъкмо това, което ми се искаше да имам и аз.

Собственикът на кафенето ме посрещна лично и ме настани в предната част на заведението, където можех да остана сама. Пиех cafe creme21, хапвах кроасан и четях книгата. Около половин час по-късно разбрах, че на стола срещу мен е седнал някой. Беше се настанил Жул, хитро усмихнат, а кафявите му очи искряха весело.

— И така, госпожице Америка, изглежда, реши, че можеш да се покриеш и да ни изоставиш всички. Никакъв шанс!

Едва се сдържах да не се изсмея радостно, но реших да се правя на безразлична.

— Ама какво ви става на вас, мъртвите? Да не би да ме преследвате, а? Снощи Шарл, сега пък ти.

— Виждала си се с Шарл?

— Да, в един клуб, близо до „Оберкампф“. — Гласът ми затихна, когато забелязах удивлението на Жул.

— Кой клуб?

— Да ти призная, нямам представа как се казва. Нямаше нито надпис, нито нищо.

— Той каза ли ти нещо?

— Не, тъкмо си тръгвах, когато го видях отвън. Защо питаш?

Той се замисли над онова, което му бях казала, след това поведе разговора в нова посока.

— Кажи, кога ще се върнеш?

Усмивката ми се стопи.

— Не мога, Жул.

— Какво не можеш?

— Не мога да се върна. Не мога да си позволя да остана с Венсан.

— Тогава с мен — намигна прелъстителю той и аз се разсмях. — Само пробвам — поясни, стисна ръката ми през масата и преплете пръсти с моите. Погледнах го смутено.

— Ти си непоправим.

— А ти изчерви ли се?

Извих очи към тавана.

— Ти си млад, невероятно талантлив художник, Жул, и съм сигурна, че момичетата се редят на опашка пред вратата ти.

— Така си е, ние мъртвите момчета забиваме безпроблемно момичетата. — Пусна ръката ми и се отпусна назад на стола със самодоволно изражение. — След като така категорично отхвърли вниманието ми, ще ти кажа, че въртя няколко гаджета, за да съм сигурен, че отношенията ми с нито една няма да се задълбочат.

— Да не би една от тях да е полуголият модел, който видях в ателието ти?

— С нея отношенията ми са чисто професионални, за разлика от нашите, стига да ми дадеш шанс. — Той нацупи устни, готов за целувка.

— Стига, Жул, спри — изпъшках аз и го пернах шеговито по ръката.

— Ох! — изпъшка той и потри мястото с пръсти. — Леле, не само си красива, ами удряш като мъж!

— Ако имаш намерение да ме тормозиш, тогава по-добре си заминавай в онзи мавзолей, където живееш — срязах го аз.

— Лелеее! Тя се осмелява да прогони нещастното зомбясало момче. Ами ако ти нося новини?