Поколебах се, но след това се насилих да отговоря на последния есемес:

„Къде?“

Тя отговори веднага:

„Ще те чакам след училище.“

В четири Джорджия ме чакаше на входа, без да крие, че е изненадана.

— Не може да бъде, Кейти Дребосъчеста… наистина ли ще излезеш с мен довечера?

— Зависи — отвърнах заядливо, като се опитвах да не покажа колко съм отчаяна и нещастна. — Къде ще ходиш?

— Ще потанцувам в един маниашки клуб. Собственикът ми е много добър приятел. — Тя ми се усмихна хитро. Сестра ми беше непоправима флиртаджийка. — Сериозно, там е страхотно. Намира се в един лабиринт от стари винени изби под две сгради близо до „Оберкампф“. Винаги е пълно с музиканти, хора на изкуството. Ще ти хареса.

Въпреки че не ми беше до клубове, това се оказваше единствената възможност да изляза през уикенда. Не само през уикенда, ами месеци напред.

— Дадено — отвърнах. — По кое време?

— Към девет.

Качихме се на автобус, след това се прехвърлихме на метрото. Бяхме на нашата улица, когато се обърнах към Джорджия:

— Не ми се прибира още. Ще се поразходя. Да не тръгнеш без мен.

— Ще ти взема нещата — рече тя, усмихна се и продължи към нас. Обърнах се в другата посока, минах по натоварения булевард „Сен Жермен“ и кривнах по тесните улички в квартала около реката.

На един оживен ъгъл се намираше кафене с просторна тераса, където мами ме водеше като дете, за да хапнем чудесната ябълкова тарта, сервирана с глазура от карамел. Кафенето се казваше „Палет“, като палитра на художник, името останало от времето, когато тук са се събирали местните художници и скулптори. Беше твърде далече от нас, за да идвам редовно, но си струваше да се отбивам от време на време.

Студен вятър брулеше по улиците и обикновено приятната тераса бе почти празна. Влязох в топлото кафене, наситено с прекрасни аромати. Един от сервитьорите срещна погледа ми и посочи празна маса в най-закътаната ниша зад входната врата. Страхотно. Днес определено имах нужда от анонимност.

Седнах, оставих си чантата под масата и заоглеждах клиентите, докато чаках сервитьора да се върне. В един от ъглите се бяха настанили група студенти и разговаряха на висок глас. Бизнесмените на няколко маси бяха поставили напитките си върху документите. Невероятно красива жена седеше сама.

Загледах я. Имаше гъста руса коса, която се стелеше по раменете й, а високите й скули и светлосините й очи й придаваха вид на скандинавка.

Към нея се приближи мъж, който се появи откъм бара. Беше с гръб към мен. Седна пред нея, посегна към чашата й с кафе и го допи на една глътка. След това протегна ръка към нейната, отпусната на плота на масата.

Каза й нещо и тя сведе поглед. Забелязах, че по бузата й се стича сълза, и мъжът веднага посегна, за да я изтрие. Прибра кичур платиненоруса коса зад ухото й и аз веднага познах жеста.

В този момент усетих как сърцето ми спира. Разтърси ме леденостудена тръпка, дръпнах чантата, в бързината съборих солницата на пода и тя се пръсна на парчета. Жената ме погледна и каза нещо на мъжа.

Той се обърна към мен, след което застина на място, красивото му лице беше сгърчено от болка. Инстинктът не ме беше подвел. Беше Венсан.

В този момент сервитьорът се появи пред мен с метла и лопата.

— Извинете — успях да избъбря, грабнах палтото си от стола и се измъкнах от кафенето.

Тичах през целия път до нас, лицето ми беше напълно безчувствено, сякаш ми бяха сложили инжекция с новокаин. „Аз го зарязах — напомних си, — не той мен. Защо да не си намери друга?“

Мина ми през ума, че може и да ме е излъгал, когато каза, че не се е влюбвал след едно детско увлечение. Може и да е бил с великолепната блондинка през всичкото време. Разбитото ми сърце обаче нашепваше, че греша. Венсан не би ме излъгал. Не би ме излъгала и Шарлот, когато ми каза, че съм първото момиче, в което се е влюбил, откакто е станал ревенант.

За съжаление болката ми не намаля, въпреки че вината не беше негова и аз бях тази, която го изостави.

Когато се прибрах, се качих в стаята на Джорджия и отворих вратата, без дори да почукам.

— Да вървим — изрекох на един дъх.

Тя се усмихна и вдигна къса дантелена рокличка.

24.

Към девет излязохме от нас и се качихме в автомобила, който ни чакаше отпред. Свих се на задната седалка с две момичета, които познавах от училище, а Джорджия седна отпред и целуна по устните красавеца зад волана, когото виждах за пръв път.

Знаех, че това е поздравът на Джорджия към момчетата, които харесва, затова реших да я разпитам по-късно. Тя ни запозна.

— Лорънс — британец, Маги — ирландка, Ида — шведка, а това е сестра ми Кейт, която има отчаяна нужда да прекара една свежа вечер. Ако се прибере отегчена, вие отговаряте. — Пусна радиото, а Лорънс подкара към реката.

Барът се оказа в малко подозрителен квартал в източната част на Париж, район, в който живееха артисти, манекенки и музиканти, които все още не се бяха добрали до върха. През последните години наоколо бяха отворени няколко модерни бара, а тротоарите бяха пълни с хора в ултрамодерни тоалети, които зъзнеха на студа, докато пушеха навън.

Спряхме пред една сграда в уличка, която вибрираше в такт с ритъма на музиката вътре. Входът беше запречен от огромен бияч само по дънки и бял потник, изпънат върху впечатляващите мускули на гърдите му. Лорънс изкрещя нещо, за да надвика музиката, и мъжът ни отвори.

Вътре беше просторно като в бална зала, но само два и четирийсет високо. В единия край се виждаше пултът на диджея, а на отсрещната стена имаше дълъг бар, от който струеше флуоресцентна светлина. Помещението беше от груб камък, с множество колони, които поддържаха тавана. Белите прожектори, инсталирани в ъглите, придаваха на неравните стени зловещ вид.

— Пиене! — извика Джорджия и се отправихме към бара.

Лорънс ме попита какво ще пия с изискан британски акцент и взе и за двамата по една кола.

— Нали съм шофьор — намигна ми той и се усмихна. Чукнахме се и се облегнахме на бара.

— Значи вие с Джорджия… — започнах аз и го оставих да довърши.

— Не — отвърна той, ухили се широко и на бузите му намигнаха трапчинки. — Харесвам момчета.

— Ясно — отвърнах, отново лапнах сламката и се обърнах, за да огледам наоколо.

Не можех да се начудя на невероятното умение на Джорджия да открива най-новите и готини заведения. Красиви хора танцуваха на дансинга, докато другите се бяха отделили в ъглите, отпуснали кльощавите си рамене, разсеяно замислени. Забелязах известна млада актриса, седнала наблизо, заобиколена от обожатели, които се преструваха, че не я зяпат, а певец от модерна британска банда бе полуизлегнат на възглавниците в едно сепаре.

Сестра ми беше близо до мен. Тъкмо се разцелува с момче, което приличаше на манекен, когато мярнах грубоват тип да влиза бавно, но самоуверено и да се отправя към нас. Хората го потупваха по гърба, докато си проправяше път сред клиентите.

Когато приближи, Джорджия остави чашата си на бара и вдигна високо ръце, когато той я прегърна през кръста.

— Джорджия, сексапилната ми южняшка красавица — рече той и я пусна. Усмихнах се. Фактът, че никога не бе живяла в южните щати, нямаше абсолютно никакво значение. Сестра ми обаче бе използвала десетките ваканции, прекарани в родния щат на мама, за да усъвършенства акцент, за който Скарлет О’Хара би продала фустите си, без дори да се замисля. Когато беше в настроение, тя използваше провлачения говор, не пропускаше да каже името си, за да подчертае, че е от по-екзотично място, не просто от Бруклин. Чужденците, поне онези, които говореха английски достатъчно добре, за да различат акцентите, винаги се връзваха.

Мъжът се наведе и я целуна по устните, фактът, че тази целувка беше по-дълга от останалите, които тя раздаваше наляво и надясно, ме накара да заподозра, че човекът е специален.

Тя го стисна за ръката и го поведе към мен. Най-сетне имах възможност да го огледам, без някой да ми пречи, и веднага забелязах, че е от мъжете, по които си пада Джорджия. Беше поне метър и деветдесет и пет, нещо средно между сърфист и футболист — изсветляла от слънцето коса, загар, достатъчно як, за да срази всички защитници на терена. Кафявите му очи изглеждаха светли и приличаха на замръзнал карамел. Начинът, по който прегръщаше Джорджия, издаваше, че двамата са заедно.

— Най-сетне се запознаваме! Кейт, малката сестричка на Джорджия. Чувал съм за теб. Джорджия, не си ми казала, че е толкова красива.

— Защо да ти казвам подобно нещо? — провлачи тя и се обърна към мен: — Кейт, това е Люсиен. Той е собственик на бара.

— Приятно ми е — отвърнах аз.

Той стисна рамото на Джорджия и се наведе, за да прошепне нещо на ухото й. След това се изправи и даде знак на бармана, като посочи групата ни.

— Сладката Джорджия Браун19 — подсвирна застаналият до мен Лорънс. — Безплатни напитки цяла вечер. Сестра ти е истинска вълшебница.

— Знам — признах аз, докато наблюдавах как Люсиен целува ръка на сестра ми, преди да обърне внимание на силно притеснения си управител. Докато се отдалечаваше, той се обърна, усмихна ми се и ми намигна.