Ейми Плъм - Обречени на безсмъртие

Шарлот не отговори, но се ухили хитро.

— Какво? Наистина ли си ме следила?

— Няма страшно. Венсан не ме е молил да го правя. Просто следенето на хора е част от работата ни и след като се превърне в ежедневие, не можем да не следим хората, които ни интересуват.

— Значи аз те интересувам.

— Да.

— Защо?

— Чакай да помисля. Ти си първото момиче, по което Венсан си пада, откакто е станал ревенант, което те превръща в забележителен обект за останалите.

— Не мога да… не мога да говоря за него — опитах се да я прекъсна.

— Добре, ще избягваме дори да го споменаваме. Обещавам.

— Благодаря ти.

— Освен това ме интересуваш, защото… — За пръв път тя ми се стори прекалено млада за петнайсетгодишното тяло. — Надявах се да ми станеш приятелка. Преди да си тръгнеш. Чувствам се самотна с момчетата, които са непрекъснато около мен. Добре че Жан е при нас, иначе направо щях да се скапя.

Сигурно изненадата се беше изписала на лицето ми, защото тя побърза да обясни:

— Не мога да се сприятеля с който и да било човек. Те просто не биха ме разбрали. Тъй като ти вече знаеш какво представляваме…

Прекъснах я тихо:

— Шарлот, много съм поласкана, че искаш да се сприятелим, защото и аз те харесвам. Само че все още съм разстроена заради Венсан и ми се струва, че ако започна да излизам с теб, ще се натъкнем на него и тогава ще ми бъде безкрайно трудно.

Тя погледна настрани и кимна разсеяно, сякаш се опитваше да се дистанцира от мен.

— Мислех, че през повечето време сте заедно с Шарл — обясних аз.

— Напоследък предпочита да излиза сам — отвърна тя и макар да се опита да скрие яда си, не успя. Гласът й потрепери, когато продължи: — Затова напоследък съм много по-самотна, отколкото преди. — Стараеше се да се държи спокойно, но сълзата, която се стече по бузата й, я издаде. Обърна се.

— Чакай! — спрях я аз, стиснах ръката й и я обърнах към себе си.

Тя сведе поглед и избърса нова сълза.

— Извинявай. Напоследък е доста… трудно.

„Май не съм единствената, която има проблеми“ — казах си и решителността ме напусна, когато видях тъгата, изписала се на лицето й.

— Хайде да се поразходим покрай реката.

Празните й очи срещнаха моите и тя се насили да ми се усмихне, стисна ръката ми и тръгнахме по улицата.

Когато наближихме водата, посочих старо магазинче на препаратор.

— Двете с мама винаги влизахме тук — припомних си аз. — Вътре е като в зоопарк, само че животните са мъртви. Всеки път, когато минавам, си спомням за мама. Не ми стигат сили да вляза от страх, че ще ревна пред препарираните катерици.

Шарлот се разсмя — точно както се надявах.

— И аз така се чувствах, след като нашите починаха. Всичко ми напомняше за тях. Париж ми приличаше на призрачен град години след това — обясни тя, докато слизахме по стълбите към кея.

— Родителите ти са починали? Преди теб ли? — попитах аз и отново усетих болката в сърцето. Минавахме покрай лодки, на които живееха хора, закотвени край брега.

Шарлот кимна.

— Случи се през Втората световна война, по време на окупацията. Родителите ми имаха печатарска преса в апартамента ни близо до Сорбоната. Татко преподаваше там. Германците разбраха и ги разстреляха. Двамата с Шарл бяхме на гости на леля същата вечер, иначе щяха и нас да убият. Гордеехме се с родителите си и искахме да продължим по техните стъпки. Затова, когато научихме, че организират хайки… — Тя замълча, след това обясни: — Полицията залавяше евреи, за да ги праща в концентрационните лагери. — Кимнах, за да й покажа, че разбирам, и тя продължи: — Скрихме едни приятели от училище и родителите им в нашия апартамент, в стая с фалшива стена, където навремето беше скрита пресата. Бяхме си осигурили достатъчно купони за храна и дрехи — за шест човека в продължение на година — но един съсед разбра и ни издаде.

Спрях.

— Че кой би сторил подобно нещо? — попитах. Бях потресена.

Тя сви рамене и продължи, след като стисна ръката ми и ме поведе след себе си.

— Успяхме да прехвърлим семейството другаде, но нас с Шарл ни хванаха на следващия ден и ни разстреляха.

— Не мога да повярвам, че това се е случило тук, в Париж.

Шарлот кимна.

— Казват, че трийсет хиляди от нас, от Съпротивата, са били разстреляни. Това е официалният брой. Някои обаче са били най-обикновени нарушители на закона. Други пък са били напълно невинни, взети за заложници и убити за назидание на хората от Съпротивата.

— Двамата с Шарл сте проявили невероятна смелост.

— Ти нямаше ли да сториш същото? Не можехме да постъпим другояче.

Пристъпих към каменна пейка и седнах.

— Не знам — отвърнах накрая. — Само мога да се надявам, че съм щяла да постъпя като теб. Малко са хората, които са способни на подобна смелост. Може би затова си станала една от тях, искам да кажа ревенант.

— Същото каза и Жан-Батист. Спасяването на човешки живот е заложено у нас. Идва ни отвътре. Кой знае? — Тя се замисли. — Единственото, което знам със сигурност, е, че сега мога да спестя на други болката, която изпитах, когато нашите бяха убити — като спасявам човешки живот — по-лесно понасяме постоянните травми на съществуването ни.

Кимнах и я загледах замислено как чопли кожичките около ноктите си.

— Какво му става на Шарл? — попитах най-сетне.

— Част от същата история е — отвърна тя. — Не може да преглътне, че не успя да спаси момиченцето, което падна от лодката. През последните две седмици е… — Изглежда се опитваше да прецени колко да ми каже. — Май се е вманиачил.

— Ще го преодолее ли с течение на времето? — попитах.

Тя сви рамене.

— Сутринта казах на Жан-Батист. Налага се да поговори с Шарл.

— Може да помогне — предположих.

Тя поклати глава със съмнение:

— Какво ще кажеш да сменим темата?

— Добре — съгласих се аз и се замислих какво друго да кажа. — Кажи, толкова ли е зле да живееш сред готини мъже? Като изключим Гаспар и Жан-Батист, които са „готини“ по свой начин… — полюбопитствах аз.

Тя избухна в смях:

— Изобщо не са готини. Там е царството на тестостерона и дори съм изненадана, че не са ми пораснали мустаци в тази среда.

Беше мой ред да се разсмея. Всичко това ми беше толкова чуждо, сякаш говорехме на китайски. Макар и неестествено, не ми беше неловко.

Шарлот се усмихна, горда, че е успяла да пробие защитната ми обвивка.

— Честно казано, те са моето семейство. Живеем заедно от десетилетия. На ревенантите в провинцията все им се налага да се местят, да не би местните да познаят някого, който е умрял, докато е спасявал човек. Непрекъснато се прехвърлят от една от вилите на Жан-Батист в друга. Повечето нямат нищо против, но аз не мога така. Тези мъже са единственото ми семейство и не мога да ги оставя.

— Ами ти някога… — Замълчах, тъй като не бях сигурна дали не прекалявам с въпросите.

— Какво?

— Имаш ли си гадже?

Шарлот въздъхна:

— Точно толкова трудно ми е да си хвана гадже, колкото и да си намеря приятелка. Отначало мога да измислям обяснения защо изчезвам за по три дни всеки месец, но няма да издържа дълго. Ами когато изчезвам, след като умра? Не, просто не става. А пък не мога да се впускам в случайни връзки като Жул и Амброуз. Когато се влюбя, става сложно.

— Значи си била влюбена.

Тя се изчерви и сведе поглед към ръцете си.

— Да, но той не… той не изпитваше същото към мен — промълви.

— Защо тогава не се срещаш с някой ревенант?

Тя се приведе напред и на устните й затрептя тъжна усмивка, прегърна се с ръце и отново зарея поглед към водата.

— Не сме чак толкова много, така че шансовете са нищожни.

Не знаех как да отговоря, затова хванах ръцете й и ги стиснах окуражително. Тя се усмихна.

— Трябва да се прибирам. Заради Шарл. Благодаря ти, че поговори с мен. Дори не мога да ти опиша колко е хубаво, че излязох с друго момиче.

И аз се чувствах по същия начин. Нямах никакви приятели в Париж. Макар срещата с нея да означаваше, че съм с човек от семейството на Венсан, трябваше да призная, че ми беше приятно с Шарлот.

— Ще излезем отново — обещах.

„Ако се сприятелиш с Шарлот, рано или късно ще срещнеш Венсан“ — предупреди тънкото гласче в главата ми. „Я млъквай“ — срязах го аз и се запитах дали болката в сърцето ми някога ще намалее. Задължително, реших. Колкото по-дълго бяхме разделени, толкова по-добре щях да се чувствам. Сигурна бях.