— Но си живял осемдесет и седем години.

— Ако наричаш това живот — поклати глава той. — Само че това е цената. Налага се да действам като ангел-спасител, който си е намислил предсмъртното желание, а в замяна получавам безсмъртие. — В гласа му прозвуча нещо като горчивина или съжаление.

Той се опита да се усмихне, след това ме погледна умолително.

— Моля те, Кейт. Не научи ли достатъчно? Денят беше достатъчно труден и без да те натоварвам с още фантастика.

Кимнах. Той прокара пръсти през косата ми, приглади немирен кичур и го прибра зад ухото. Трепнах, когато усетих допира му.

— Какво има, Кейт? Моля те, кажи ми.

Мислите ми се лутаха в различни посоки. Най-сетне го погледнах в очите и се стегнах, за да изрека трудните думи:

— Трябва да съм честна. Никога досега не съм се чувствала по този начин… — Вдигнах очи към тавана, за да събера кураж да продължа, но не открих вдъхновение. Въздъхнах дълбоко, преди да срещна погледа му. — Никога досега не съм изпитвала толкова силни чувства към друг. Ако си позволя чувствата ми към теб да се задълбочат…

Венсан ме наблюдаваше напълно спокойно, но по очите му личеше, че се измъчва, сякаш тръпнеше в очакване на присъдата.

Замълчах за момент, преди да продължа:

— Не мога да си представя да преживявам редовно онова, което се случи днес. Когато дойде твоят ред, ще стане още по-зле. Няма да понеса да те виждам как умираш отново и отново. Всеки път ще ми напомня за смъртта на родителите ми.

Усетих как сълзите ме задушават и се разплаках, а той пристъпи към мен, но аз вдигнах ръка, за да го спра.

— Ако те обикна, няма да мога да живея по този начин. Няма да понеса непрекъснатата мъка. Ще знам, че ще оживееш отново или каквото ви се случва след това, но то няма да бъде достатъчно, за да преживявам смъртта ти всеки път. Не искай това от мен. Не мога да го направя.

Изправих се рязко, избърсах сълзите си и неуверено се отправих към вратата. Той ме последва мълчаливо по коридора, минахме през фоайето, а аз посегнах към палтото си, метнато на пейката, и се опитах да отворя вратата. Венсан ми помогна, отпусна ръка върху рамото ми и нежно ме обърна към себе си.

— Кейт, моля те, погледни ме. — Нямах сили да вдигна очи към лицето му. — Разбирам те — промълви той.

Най-сетне събрах смелост и срещнах погледа му. Очите му бяха хлътнали, празни.

— Извинявам се за болката, която ти причиних — прошепна той и отдръпна ръка от рамото ми.

Обърнах се, докато все още имах сили да го изоставя, и щом портата се хлопна след мен, затичах.

22.

Вмъкнах се в стаята си, без да се обадя на баба и дядо или на Джорджия, и се затворих вътре. Свих се на края на леглото, времето сякаш спря и всичко около мен замря. Чувствах се разкъсана между увереността, че съм постъпила правилно, и разяждащото ме отвътре съмнение, че за десет минути бях съсипала шанса си за светло бъдеще, изпълнено с надежда. Надежда за любов.

Макар да не го познавах отдавна, имах чувството, че ако всичко продължи както досега, щях да се влюбя във Венсан. Съмнение нямаше. Ако това беше едва началото, знаех със сигурност, че връзката ни няма да е нещо преходно. Сърцето ми щеше да бъде разбито. Убедена бях.

Знаех какво изпитвам към него и си давах сметка, че няма да понеса болката всеки път, когато някой го ранеше, убиеше или унищожеше. Беше ми казал, че това е възможно. Безсмъртието му си имаше граница. След като изгубих мама и татко, не исках да губя друг, когото обичам.

За мен старата поговорка вече звучеше по нов начин: „По-добре да не си обичал изобщо, вместо да обичаш и да изгубиш“. Бях постъпила правилно, казах си аз. Защо тогава имах чувството, че съм допуснала най-голямата грешка в живота си?

Увих се като пашкул в одеялото и се отдадох на нещастието. Позволих на болката да ме притисне. Заслужавах я. Не трябваше да го допускам до себе си.

Няколко часа по-късно мами почука на вратата, за да ме повика за вечеря. Трябваха ми няколко секунди, за да се овладея, след това се провикнах:

— Не съм гладна, мами. Благодаря!

Няколко минути по-късно някой почука тихо на вратата.

— Може ли да влезем? — прозвуча гласът на Джорджия от другата страна и без да дочака отговор, сестра ми и баба влязоха. Седнаха от двете ми страни, прегърнаха ме и зачакаха.

— Заради мама и татко ли е? — попита накрая Джорджия.

— Не, този път не е заради тях — изхлипах и се опитах да се засмея, — поне не само заради тях.

— Заради Венсан ли? — продължи да пита тя.

Кимнах през сълзи.

— Този Венсан… — усетих как мами и Джорджия се спогледаха над главата ми — да не би да те е наранил? — попита мами и прокара пръсти по гърба ми.

— Не, вината е моя. Просто не мога… — Как да им обясня причината? — Не мога да се сближа с него. Имам чувството, че рискувам много.

— Знам какво имаш предвид — опита се да ме успокои сестра ми. — Страхуваш се да обикнеш някого отново. Да не би пак да го изгубиш.

Отпуснах глава на рамото на мами и си поех въздух.

— Сложно е.

Тя приглади косата ми, целуна ме и тихо заговори:

— Винаги е сложно.



Купих няколко книги в английската книжарница, след това се затворих в тъмната пещера, наречена стая, и казах на бабка, че през уикенда ще „спя зимен сън“. Тя разбра и след като остави на нощното ми шкафче поднос с вода, чай, плодове, различни сирена и солени бисквити, ме остави на мира.

Прекарах деня потопена в живота на друг. Щом за малко оставях книгата, болката ми се разгаряше и имах чувството, че съм на циркова арена и някой забива ножове в мен. Ако поддържах ума си неподвижен, може би щях да успея да избегна насочените в главата ми остриета. От време на време заспивах, но черни, мъчителни кошмари ме будеха и след като се събудех, изчезваха безследно.

На моменти поглеждах през рамо и се питах дали няма да видя Венсан скрит в сенките. „Дали идва да ме вижда, когато спи?“ — питах се аз. Нямах представа дали не витае в стаята ми. Може би не го правеше. Може би изблиците ми го бяха отказали от намерението да ме види отново и скоро щеше да ме забрави. „Нали това искаш?“ — напомних си аз. Нали?

Ако се оставех на мислите, това щеше да е краят. Затова изключих мозъка си и оставих тялото си на автопилот. Имах чувството, че се справям успешно. Щях да се справя с живота без него. Можех да се справя сама. Никой не ми трябваше. Може и да не бях щастлива, но не бях и тъжна. Просто… бях там.

Радвах се, че ходя на училище. Учебните часове ми помагаха да преживявам монотонните дни. Най-сетне, когато един ден се прибрах вкъщи, разбрах с кристална яснота, че са минали две седмици, откакто обърнах гръб на застаналия на входа на къщата Венсан. Имах чувството, че са минали месеци. Поздравих се, че съм издържала успешно маратона, но усетих, че силите не ми стигат, за да пресека финиша.

Докато излизах от метрото на нашата улица, с изненада видях познато момиче, облегнато на близка телефонна кабина. Беше Шарлот. Когато ме забеляза, красивото й лице грейна.

— Кейт! — извика тя, хвърли се към мен и ме целуна по двете бузи.

— Шарлот! Каква изненада! — усмихнах се и се огледах любопитно, сякаш с нея имаше още някой.

— Чакам Шарл. Ето го и него — рече тя и погледна към стълбището зад мен.

Шарл излезе от метрото, всичките му крайници си бяха на местата, стори ми се по-здрав и по-силен от обикновено и в значително по-скапано настроение. Намръщи се, когато ме видя.

— Какво търси човешкото същество тук? — попита той.

— Имам си име. А на въпроса ти, живея тук — отвърнах отбранително. — Не си единственият човек в Париж, който използва метрото на Рю дьо Бак.

— Питах какво правиш тук с Шарлот.

— Видяхме се случайно. — „Защо се обяснявам с този противен подрастващ?“ — зачудих се аз и се подразних от себе си.

— Мислех, че след като изрита Венсан, повече няма да те видим.

— Да, но ме виждаш — сопнах се аз и лепнах фалшива усмивка на лицето си. — Шарлот, радвам се, че се видяхме. Трябва да тръгвам.

Обърнах се и си тръгнах, но Шарл се провикна след мен:

— Май не можеш да се наситиш на мъртъвци, а? Да не би пак да ти се е приискало да ти спасяваме живота? Или може би ще ни напъхаш в смъртоносен капан, както направи с Амброуз?

— Какви ги дрънкаш? — изкрещях аз и се обърнах към него.

— А, нищо, за нищо не говоря. Забрави, че съм изрекъл и дума — изсъска той. Сложи ръце в джобовете на дънките си, обърна се и потегли нанякъде.

Шарлот ме погледна засрамено.

— Какво става? Какво съм направила? — попитах възмутено.

— Нищо, Кейт. Нищо не си направила. Не се притеснявай. Това си е проблем на Шарл.

— Защо тогава ми се нахвърли по този начин? — Не можех да помръдна от шок.

— Искаш ли да се поразходим до реката? — попита тя, без да отговори на въпроса ми. — Надявах се да се срещнем някой път, още повече че живеем в един квартал. Да не си помислиш, че те дебна. Просто ми е неудобно да хукна след теб по улицата.

— Не ми казвай, че си ме следила — подхвърлих полушеговито.