Той докосна стиснатата ми челюст с един пръст.

— Кейт, никак не искам да идваш. Но след като настояваш, не мога да те спра. Надявах се да мине повече време, преди да се докоснеш до нашата реалност.

Сложих си каската и се настаних на скутера зад него. Венсан запали мотора и поехме към реката. Минахме покрай Айфеловата кула и спряхме в малък парк пред моста „Гренел“. Познавах мястото, защото корабчетата с туристи стигат дотук и правят завой обратно към центъра на Париж.

Едно от тези корабчета сега беше спряло до брега, край него се бе насъбрала развълнувана тълпа и се опитваше да види нещо отвъд полицейските ограждения. Две линейки и пожарна бяха паркирани на поляната до реката, все още с пуснати светлини.

Венсан подпря скутера на едно дърво, дори не го заключи, стисна ръката ми и хукна към ограждението, за да говори с полицая.

— Аз съм от семейството — обясни той на човека, който не помръдна, но погледна въпросително шефа си.

— Пуснете го. Това е племенникът ми — долетя познат глас и Жан-Батист мина през скупчилите се парамедици, отмести оградата и ни пусна да минем. Венсан ме бе прегърнал през кръста, за да стане ясно, че съм с него и няма да ме остави.

Сега вече нищо не ми пречеше да видя трите тела на брега. Едното беше доста настрани от останалите. Беше на пет-шестгодишно момченце, лежеше на носилка и някой го беше завил с одеяло. До главата му бе седнала жена, хлипаше тихо и сушеше мократа му коса с хавлиена кърпа. След малко двама парамедици се изправиха край разтрепераното дете и му помогнаха да седне, така че да остане с гръб към другите две тела, докато задаваха въпроси на него и на жената. Очевидно малкият беше добре.

Другото тяло, на няколко метра настрани, беше на момиченце, вероятно на същата възраст като момчето. Около главата му имаше езерце от кръв. До нея седеше разстроена жена и пищеше неразбираемо.

„О, не — помислих си аз, — не знам дали мога да го понеса.“ Впрегнах всички сили, за да запазя спокойствие и да не избухна в сълзи. Знаех, че няма да помогна на никого, ако изпадна в истерия.

На около метър бе положено и третото тяло — на възрастен човек. Не можах да определя дали е мъж или жена, защото лицето беше покрито с кръв. Върху него бе метнато термоизолиращо одеяло, което очевидно не беше необходимо. „Сигурно са се опитали да скрият някоя ужасия“ — помислих си и едва тогава забелязах коленичилото до него момиче.

За разлика от останалите оцелели Шарлот не се държеше истерично. Плачеше горчиво, но езикът на тялото й издаваше, че е приела поражението и не е в шок. Беше положила ръце върху одеялото и го притискаше към тялото на брат си, да не би вятърът да го повдигне. Вдигна очи, когато Венсан я повика, и щом ни видя, стана.

— Всичко ще бъде наред, Шарлот — зашепна той, когато я прегърна. — Знаеш, че няма страшно.

— Знам — изхлипа тя. — Само че от това не ми става по-леко.

— Шшшт — прекъсна я Венсан и я притисна в прегръдката си, преди да я пусне и да ми я предаде. — Кейт дойде, за да остане с теб. Ще те закара вкъщи с такси, ако искаш.

— Не. — Шарлот поклати глава и стисна ръката ми, сякаш беше спасителен пояс. — Ще изчакам, докато го качите в линейката.

Венсан се обърна към мен. „Добре ли си?“ — изрече той с устни. Кимнах и той ни поведе към Жан-Батист. Двамата мъже приближиха към третата линейка, която тъкмо пристигаше. Амброуз слезе от мястото до шофьора. Изглеждаше силен и здрав, също като манекен от брошура за някой фитнес център.

Шарлот отново беше коленичила до брат си, за да притиска с ръка одеялото, сякаш се опитваше да го стопли, като го разтрива.

— Ако не искаш да говориш — започнах тихо аз, — просто кажи. Какво се случи?

Тя въздъхна дълбоко и изопнатото й лице ми подсказа как би изглеждала, ако беше на истинската си възраст. Вдигна разтрепераната си ръка и посочи празното туристическо корабче.

— Беше наето за детски рожден ден. Двамата с Шарл се разхождахме наблизо, Гаспар спеше и ни съобщи малко преди двете деца да паднат. Шарл скочи във водата и стигна до момчето малко преди да потъне. Доплува с него до брега, аз го чаках там и направих дишане уста в уста. След това се върна за момиченцето, но моторът я всмукваше. Опита се да я извади, но перката я удари. След това и него.

Гласът й звучеше глухо, докато разказваше, но щом приключи, се разплака отново и раменете й потрепериха под ръката ми. Усетих как очите ми се пълнят със сълзи и се ощипах с всички сили. „Стегни се — казах си. — Не е нужно Шарлот да те гледа как ревеш.“

Погледнах към брега. От водата изплуваха двама гмуркачи от полицията. Парамедикът до Амброуз също ги забеляза и тръгна бързо към тях. Когато бе на няколко крачки, му подадоха нещо и аз започнах да се досещам какво става.

Шарлот усети как се напрягам и вдигна поглед към гмуркачите.

— А, добре, открили са я — рече с безразличие, когато парамедикът посегна към найлоновия плик, наполовина пълен с кървава вода.

Този път не успях да спра сълзите, но въпреки това видях какво има вътре. Усетих как се вдървявам, дъхът излезе от дробовете ми бързо, сякаш някой ме беше ритнал в корема. В плика беше пъхната човешка ръка.

21.

Когато парамедиците дръпнаха ципа на чувала, в който беше сложено тялото на Шарл, аз изгубих самообладание. Докато гледах натам, чувалът за трупове се превърна в два чувала. Ето че пред мен бяха телата на родителите ми и сякаш тялото ми бе пренесено незнайно как през Атлантика обратно в моргата на Ню Йорк Сити преди по-малко от година.

Дори не ми позволиха да видя татко. Аз обаче настоях да видя мама, която беше „само“ със счупен врат, затова прецениха, че има много по-приемлив вид от обезобразения ми баща. Ето че отново попаднах в същото помещение и не намирах сили да откъсна очи от кораловия лак по босите крака на мама. Джорджия плачеше до мен, докато аз скубех кичури коса и ги сплитах с косата на мама. Знаех, че ще я кремират, и исках част от мен винаги да остане с нея. При тази мисъл спомените свършиха, но аз останах, защото не исках да оставя мама в ослепително бялата стая.

— Кейт. Кейт? — Силни ръце ме завъртяха и аз забелязах, че лицето на Венсан е на сантиметри от моето. — Добре ли си?

Кимнах, въпреки че бях замаяна.

— Защо не се качиш в линейката, аз ще закарам скутера у нас и ще се видим там?

Кимнах отново и се опитах да се стегна, докато седях между Шарлот и шофьора в предната част на линейката.

Когато пристигнахме в къщата на Жан-Батист, Жан ни посрещна на входа. Отведе Шарлот в стаята й на втория етаж и нещо в държанието й ми подсказа, че това не се случва за пръв път. През прозореца на коридора видях как Жан-Батист подава пачка банкноти на шофьора на линейката, а Жул пренесе тежкия чувал за трупове вътре и го положи на земята. Едва успях да се затътря до стаята на Венсан. Хвърлих се на леглото и се разхлипах.

Не плачех за смъртта на Шарл. Тя бе просто катализаторът. Или по-скоро ме върна назад във времето. Сега усещах, че съм застанала на ръба на същата черна бездна, от която най-сетне бях успяла да изпълзя преди няколко месеца. Усетих непреодолимо желание да се наведа напред, само няколко сантиметра, колкото да полетя в примамливия мрак. Мисълта да позволя на ума си да напусне тялото бе наистина изкусителна. Дори нямаше да се налага да почиствам цялата каша.

Някой седна на ръба на леглото, но аз останах заровила глава във възглавницата. Зад мен прозвуча гласът на Венсан:

— Всичко е наред, Кейт. Знам колко е трудно, когато видиш подобно нещо, и ми се иска да не го беше виждала. Просто си повтаряй, че това не се е случило наистина — той не е смъртен, а ти не си видяла трупа му. За всичко това има причина. Шарл спаси живота на момченце, като отдаде своя за кратко.

Чух думите, но не ги възприех. Не можех да разбера какво ми казва. То просто нямаше смисъл на фона на всичко, което бях научила и преживяла досега. Не можех просто да прекъсна прилива на чувства, след като знаех, че някой е бил осакатен от витлото на лодка — дори да беше мъртъв „за кратко“.

— Шарл… — започнах аз.

— Всичко е наред. Тялото на Шарл е в стаята му. След няколко дни ще бъде в отлична форма. Шарлот вече е добре, след като знае, че той си е вкъщи, и ще бди над него, докато се излекува. — Той замълча. — Притеснявам се за теб.

Опитах се да прогоня спомените за видяното, да осмисля думите му, но така и не успях. Отблъснах Венсан и пернах ръката му. Не намирах сили да го погледна.

— Как е възможно да живеете по този начин? — попитах най-сетне с разтреперан глас.

— Имах предостатъчно време да свикна — рече той и прехапа долната си устна.

— Колко дълго? — попитах глухо. Знаех, че имаше причина, поради която Венсан криеше тази информация от мен, но ми беше много неприятно, че не знам почти нищо за него.

— Сега ли искаш да ти разкажа? — попита той и въздъхна.

— Трябва да чуя историята ти сега — настоях тихо.

— Роден съм през 1924.

Пресметнах.

— Значи си на осемдесет и седем.

— На деветнайсет съм. Умрях през 1942, когато бях на осемнайсет. Преди година умрях отново, докато спасявах някого, така че в момента съм на деветнайсет. Стигал съм най-много до двайсет и три. Никога не съм бил женен. Нямам деца. Никога не съм изпитвал нещо, което да ме накара да се почувствам по-възрастен, отколкото съм в момента.