— Не знам… от телевизията.

— Много се съмнявам.

— Не знам, деди — отвърнах, откъснах се от подобния му на лазер поглед и заразглеждах галерията с надеждата да зърна нещо, което да ме спаси от това положение. — Може да съм я прочела в някоя стара книга.

— Хм. — Той кимна, престори се, че приема обяснението ми, но тревогата му така и не изчезна.

Разчитай на деди да е чул за всеки бог от древността и всяко съществувало чудовище. Трябваше да кажа на Венсан, че ревенантите или поне злите им братовчеди не са чак толкова „незабележими“, колкото те си мислеха.

— Благодаря ти за поканата, деди — обадих се аз, доволна, че мога да сменя темата. — Искаше ли да говориш с мен за нещо? Освен за статуи и вази?

Той се усмихна измъчено.

— Помолих те да дойдеш, за да разбера какво става между вас с Джорджия. Каква е тази враждебност, откъде се взе напрежението? — попита и погледна вазата. — Да не би да сте започнали война? Не че ми влиза в работата. Просто се чудех кога ще обявите примирие, за да се възцари мир и спокойствие вкъщи. Ако продължи по този начин, ще ми се наложи да замина в непредвидена командировка.

— Извинявай, деди — отвърнах аз. — Вината е изцяло моя.

— Знам. Джорджия каза, че си била с някакви младежи и сте я оставили сама в един ресторант.

— Така е. Случи се обаче нещо спешно и се наложи да тръгнем.

— И дори не ти остана време да я изчакаш ли? — попита скептично той.

— Да.

Деди стисна нежно ръката ми и ме поведе към предната част на магазина.

— Ти не постъпваш така, princesse. Да не говорим, че не е много редно от страна на кавалерите ви.

Кимнах, защото бях съгласна и защото нямаше как да ги защитя.

Стигнахме до вратата.

— Внимавай с какви хора прекарваш времето си, cherie. Не всички имат златни сърца като твоето.

— Извинявай, деди, веднага ще се разбера с Джорджия. — Прегърнах го, излязох от сумрачния магазин и примигнах на ярката дневна светлина. След като купих букет гербери от близкия цветарски магазин, се прибрах с намерение да направя последен опит да се сдобря със сестра си. Не знам дали заради цветята, или защото тя беше готова да ми прости и да забрави, но най-сетне се получи. Този път извинението ми беше прието.



Вместо да ме откажат от срещи с Венсан, думите на дядо разпалиха желанието ми да го видя. Бяха изминали дълги пет дни и макар че щяхме да се видим през уикенда и непрекъснато си изпращахме есемеси, имах чувството, че сме разделени от цяла вечност. След като проведох успешната умиротворяваща мисия с Джорджия, реших да му се обадя. Още преди да набера, името му се изписа на екранчето ми и телефонът звънна.

— Тъкмо те набирах — разсмях се аз.

— Ясно — долетя кадифеният глас от другия край на линията.

— Амброуз стана ли вече? — попитах. По моя молба той непрекъснато ми разказваше какво е състоянието на американеца. Денят, след като бе прободен, раната започнала да се затваря и Венсан ме увери за пореден път, че Амброуз ще бъде съвсем наред, когато „се събуди“.

— Да, Кейт. Вече ти казах, че е добре.

— Знам, въпреки това ми е трудно да повярвам. Това е.

— Можеш да го видиш лично, ако решиш да наминеш. Какво ще кажеш преди това да поизлезем? В „Ле дьо Маго“ прекарахме супер, никой не беше убит, ранен, затова мислех пак да те заведа там.

— Добре, имам няколко часа до вечеря.

— Да те взема ли в пет?

— Супер.

Когато слязох, Венсан ме чакаше с веспата.

— Много си бърз! — отбелязах и взех каската от него.

— Ще го приема като комплимент — отвърна.

* * *

Беше първият студен ден през октомври. Седяхме пред кафенето на булевард „Сен Жермен“ под един от високите подобни на лампи отоплители, които се поставяха около масичките пред кафенетата, когато започнеше да застудява. Топлината, която излъчваше, галеше раменете ми, а топлият шоколад ме сгряваше отвътре.

— На това му се казва шоколад — отбеляза Венсан, докато наливаше горещата и гъста като лава напитка в чашата си и добавяше мляко от втората каничка. Седнахме и заразглеждахме хората, които минаваха, свили се в палта, сложили ръкавици за пръв път тази година.

Венсан се облегна на стола.

— Кейт, мила — започна. Извих вежди и той се разсмя: — Добре, няма да се отклонявам от простичкото Кейт. След като се разбрахме да бъдем открити един с друг, готов съм да ти отговоря на един въпрос.

— Какъв въпрос?

— Какъвто и да е, стига да е свързан с двайсет и първи век, а не с двайсети.

Замислих се. Най-много ми се искаше да разбера какъв е бил, преди да умре. Говоря за първия път. Само че той очевидно не беше готов да ми каже.

— Добре. Кога умря за последен път?

— Преди година.

— Как?

— Спасявах някого по време на пожар.

Замълчах и се запитах колко ли въпроса още ще ми позволи да му задам.

— Боли ли?

— Кое?

— Умирането. Сигурно първия път е както всяка друга смърт. След това, когато умираш, за да спасиш някого… тогава боли ли?

Венсан внимателно се вгледа в лицето ми, преди да отговори:

— Също толкова, колкото и теб щеше да те боли, ако те удареше влакът в метрото или се задушаваш под купчина горящи греди.

Настръхнах при мисълта, че някои хора… или ревенанти… все едно… изпитваха болката от смъртта не само веднъж, а многократно. И то по свое желание. Венсан забеляза неудобството ми и протегна ръка към моята. Докосването му ме успокои, но не по онзи вече познат свръхестествен начин.

— Защо тогава го правиш? Да не би да имаш свръхразвито желание да помагаш за доброто на обществото? Да не би по този начин да се отплащаш на вселената, задето те е направила безсмъртен? Наистина уважавам мисията ти да спасяваш хората, но след няколко спасителни операции защо просто не се оставиш, като Жан-Батист да поостарееш, докато най-сетне не умреш от старост? — Замълчах. — Вие умирате ли от старост?

Венсан така и не отговори на последния ми въпрос, но се наведе към мен и заговори искрено, сякаш се изповядаше:

— Защото така, Кейт. Нещо те тласка отвътре. Имаш чувството, че у теб се трупа напрежение, и знаеш, че трябва да направиш нещо, за да изпиташ облекчение. Мотиви като „благородство“ и „безсмъртие“ не превръщат болката и травмата в нещо, което си струва. Просто е против природата ни, ако не го сторим.

— Как тогава Жан-Батист е успял да устои… колко години? Поне трийсет.

— Колкото по-дълго си ревенант, толкова по-лесно става да устоиш. Дори след два века живот на него му е необходим забележителен самоконтрол. Но пък той има напълно основателна причина. Не само че подслонява малкото ни братство, но поддържа и други групи в цялата страна. Не може да си позволи да умира непрекъснато, след като е поел тази отговорност.

— Добре — съгласих се аз. — Разбрах, че нещо отвътре те тласка да умираш. Това обаче не обяснява защо между умиранията вършиш неща като да се хвърляш в Сена след момиче, решило да сложи край на живота си. Очевидно е, че по този начин нямаше да умреш.

— Права си — призна Венсан. — Случаите, когато умираме, докато спасяваме някого, са много редки. Веднъж… не повече от два пъти в годината. Обикновено се стараем да измъкваме красиви момичета, преди сградите да рухнат върху тях.

— Много хитро! Точно това имах предвид. Каква е наградата? Или и сега ще ми кажеш, че нещо те тласка отвътре?

Той ми се стори притеснен.

— Какво? Въпросът си е напълно нормален. Все още говорим за двайсет и първи век — опитах да се измъкна аз.

— Да, но доста се отклонихме от първоначалния въпрос. — Докато наблюдаваше непреклонното ми лице, мобилният му звънна.

— Телефонът ме спаси. — Намигна и отговори. Чух остър глас, изпълнен с паника. — Жан-Батист с теб ли е? Просто се опитай да се успокоиш, Шарлот — рече бавно той. — Идвам веднага.

Венсан извади портфейла си и остави пари на масата.

— Спешен случай в семейството. Трябва да помогна.

— Не може ли да дойда с теб?

Той поклати глава, когато станахме.

— Не. Става въпрос за нещастен случай. Може да е… — замълча, за да избере точната дума — грозно.

— Кой?

— Шарл.

— Шарлот с него ли е била?

Венсан кимна.

— Тогава искам да дойда. Тя ми се стори разстроена. Мога да й помогна, докато ти се погрижиш за… докато вършиш каквото там вършите в такива случаи.

Той вдигна поглед към небето, сякаш очакваше божествено просветление, за да ми обясни.

— Обикновено не става така. Вече ти казах, че обикновено умираме заради някой друг веднъж, може би два пъти в годината. Истинска случайност е, че Жул и Амброуз умряха тъкмо когато двамата с теб започнахме да излизаме.

Бяхме при скутера. Венсан го отключи и нахлупи каската.

— Става въпрос за твоя живот, а ти ми обеща да не криеш нищо от мен. Не трябва ли да видя какво става, ако имам намерение да се движа сред ревенанти? — Тихо гласче ми нашепваше да се откажа, да се прибера и да не се меся в „семейните“ дела на Венсан. Не обърнах внимание.