Ейми Плъм - Обречени на безсмъртие

— Господи, Амброуз, какво стана? — попитах аз. Протегнах ръка, за да му помогна, и той се облегна тежко на мен.

— Не е Амброуз, а Жул. — Устните му изрекоха думите, а очите му се вглеждаха с празен поглед напред.

— Какво? — попитах напълно объркана.

Най-сетне Венсан се добра до нас.

— Нещо се случи с Амброуз — започнах. — Или го наръгаха с нож, или го простреляха. Освен това не е на себе си. Току-що ми каза, че бил Жул.

— Трябва да го отведем оттук, преди да се върнат с подкрепление за тялото му — настоя тихо Венсан, след това заговори по-високо: — Добре е, добре… благодаря ви! — Обърна се към хората, които се приближаваха, за да ни помогнат. Стисна една от ръцете на Амброузи я прехвърли през рамото си.

— Ами Джорджия? — ахнах аз.

— Който и да го е направил, е видял, че чакаш заедно с Амброуз. Опасно е да оставаш тук.

— Не мога да оставя сестра си — заинатих се аз и понечих да тръгна през тълпата, за да я повикам.

Венсан стисна ръката ми и ме дръпна обратно.

— Тя беше вътре в ресторанта, когато ни нападнаха. На сигурно място е. Тръгвай с мен! — нареди той и аз стиснах другата ръка на Амброуз и я прехвърлих през раменете си. Той вървеше, но му личеше, че е много слаб. Стигнахме до края на уличката и Венсан спря такси, настани ни и едва тогава затвори вратата. Погледнах към ресторанта, докато потегляме. От Джорджия нямаше и следа.

— Какво му е? — попита шофьорът и погледна в огледалото за обратно виждане едрия мъж, отпуснат на задната седалка.

— Пиян е — отвърна Венсан и свали пуловера си, докато говореше.

— Да не вземе да ми оповръща таксито — поклати отвратено глава шофьор.

— Какво стана? — попита тихо Венсан на английски и вдигна поглед, за да провери дали шофьорът разбира. Подаде пуловера на Амброуз, той дръпна ципа на якето и го натъпка под ризата. След това отпусна глава на предната седалка.

— Просто си стояхме, когато двама го блъснаха в стената. Избягаха, преди да разбера какво става.

— Видя ли ги? — попита той.

Поклатих глава.

Амброуз намери сили, за да заговори:

— Бяха двама от онези. Не видях какво ще стане, иначе щях да ви предупредя.

— Няма нищо, Жул — отвърна Венсан и отпусна ръка на гърба му.

— Защо го нарече Жул?

— Амброуз не е тук. Говорим с Жул — обясни Венсан.

— Какво? Как? — попитах аз, обзета от ужас, и се отдръпнах стреснато от превитата фигура.

— Амброуз или е в безсъзнание, или е… мъртъв.

— Мъртъв е — отвърна Амброуз.

— Ще се… ще се върне ли към живота? — попитах.

— Цикълът започва отново, когато ни убият. Първият ден от съня ни започва в секундата, в която умрем. Не се тревожи. Амброуз ще се съживи след три дни.

— А какво прави Жул? Обсебил ли го е?

— Да. Иска да измъкнем Амброуз, преди враговете да се върнат и да отнесат тялото.

— Значи е възможно да обсебиш някого?

— При други ревенанти, да, при определени обстоятелства.

— Какви обстоятелства?

— Докато тялото все още е в състояние да се движи. — Забеляза объркването ми и уточни: — Докато е все още в добро състояние, преди да настъпи ригор мортис15.

— Ужас — намръщих се аз.

— Ти попита! — Той вдигна поглед към шофьора. Очевидната му липса на интерес доказа, че не следи разговора.

— Ами при хората? — попитах аз.

— Ако са живи, и то единствено с тяхно разрешение. Още повече, че е много опасно за човека, тъй като в главата му ще трябва да се поместят умовете на двама — обясни той и докосна с пръст чело. — Ако тази работа продължи дълго, ще полудеят.

Потръпнах.

— Не мисли по този въпрос, Кейт. Почти никога не се случва. Правим го единствено в изключителни ситуации като сегашната.

— Я кажи, мила Кейт… да не би да те побиват тръпки? — заговори Амброуз.

— Да, Жул — отвърнах аз и сбърчих нос. — Признавам си, че в момента съм напълно шашната.

— Супер — рече той и на устните на Амброуз плъзна усмивка.

— Жул, сега не е времето за шегички — намеси се Венсан.

— Извинявай, приятел. Не ми се случва често да показвам номерца на някой човек.

— Не е ли по-добре да се опиташ да намалиш кървенето? Шофьорът ще изперка, ако му изцапаме задната седалка — прошепна Венсан.

— Ако вече са го убили, тогава защо искат тялото му? А и защо им трябва да го убиват, след като знаят, че след три дни ще бъде отново във форма? — попитах Венсан, без да обръщам внимание на сюрреалистичния им разговор.

Той се поколеба дали да ми каже. След това погледна тялото на Амброуз, отпуснато върху моето, и зашепна:

— Само така можем да бъдем унищожени. Ако убият някого от нас, а след това изгорят тялото му, той изчезва завинаги.

Джорджия беше бясна. Не я винях.

Докато стигнем до дома на Венсан, бяхме успели да се скараме с есемеси.

Джорджия: Къде се покрихте?

Аз: На Амброуз му прилоша. Трябваше да го закараме у тях.

Джорджия: Защо не дойдохте да ми кажете?

Аз: Опитахме. Не можахме да се промъкнем през тълпата.

Джорджия: Нямаш представа колко те мразя, Кейт Бомонт Мерсие.

Аз: АДСКИ МНОГО СЪЖАЛЯВАМ.

Джорджия: Видях приятели, които ме спасиха от пълно унижение. Въпреки това те мразя.

Аз: Извинявай.

Джорджия: Не си въобразявай, че съм ти простила.

Двамата с Венсан се опитахме да помогнем на Амброуз, но той се изправи, след като слязохме от таксито, и отмести ръцете ни.

— Сега мога и сам. Леле, че тежи този. Как изобщо се движи с тези напомпани мускули?

Когато стигнахме до вратата, Венсан се обърна към мен и се поколеба.

— Ще си тръгвам — заявих и не му дадох възможност да ме отпрати.

Стори ми се облекчен.

— Ако изчакаш няколко минути, ще те изпратя, но първо трябва да го настаним.

— Няма нужда. Ще се прибера сама — отвърнах. Говорех напълно искрено. Въпреки преживяния през тази откачена вечер ужас се чувствах наистина добре. „Мога да се справя“ — казах си, докато излизах през портата и се отправях към дома на баба и дядо.