— Пробив в сигурността ли? — разсмях се аз.

Той се усмихна.

— Да, но аз ти имам доверие, Кейт.

— Няма проблем в това отношение — отвърнах. — Шпионската ти мрежа сигурно вече ти е донесла, че няма на кого да кажа дори да исках. Нямам тълпи приятели, които с нетърпение чакат да чуят клюките ми.

Венсан се разсмя.

— Не, но имаш мен.

— Ще бъда особено внимателна да не дрънкам за чудовища пред теб.

— Как стана така, че говорим от цели два часа, а аз все още не знам нищо за теб? — оплаках се аз, докато излизахме от ресторанта.

— Какво искаш да кажеш? — попита той, докато палеше скутера. — Разказах ти какво ли не за нас.

— Да, за вас като група, но за себе си като човек не си обелил и дума — опитах се да надвикам шума на мотора. — Не ме остави да ти задам нито един въпрос. Така съм в неизгодно положение.

— Качвай се — подкани ме той през смях. Седнах зад него, обгърнах го с ръце и ми се стори, че се пренасям в рая.

Пресякохме реката и поехме към нашата част от града. Вятърът рошеше косата ми, която се подаваше изпод каската, бях се притиснала до топлото тяло на… потенциалното си гадже и ми се прииска да се возим така чак до Атлантическия океан, на повече от четири часа път. Когато видяхме Лувъра от другата страна на Сена, Венсан намали и спря край реката. Изключи двигателя и заключи скутера за едно колче, стисна ме за ръка и ме поведе към реката.

— Добре, попитай ме каквото искаш.

— Къде ме водиш?

Венсан се разсмя.

— Имаш право на един въпрос и ме питаш това? Добре, Кейт. Тъй като си толкова търпелива, ще ти отговоря.

Качихме се на Пон дез Ар14 — дървен, пешеходен мост над реката, и тръгнахме към другия бряг.

Градът искреше като коледна елха, мостовете бяха очертани от светлини, които им придаваха величествен, неземен вид. Айфеловата кула блестеше в далечината, а луната се отразяваше в тихите води под нас.

Стигнахме по средата на моста. Венсан ме поведе към парапета, застана зад мен, прегърна ме и ме притисна до себе си. Затворих очи и поех дълбоко въздух, изпълних дробовете си с морски мирис, който с течение на годините ми бе донасял успокоение. Сърцето ми биеше по-бавно, но когато усетих как Венсан обхваща раменете ми, ритъмът му се ускори.

Няколко минути останахме загледани в „Града на светлината“ и в един великолепен момент той наведе глава, за да зашепне:

— Отговорът на въпроса ти къде те водя е… на най-красивото място в Париж. Исках да съм тук с най-красивото момиче, което съм срещал, с което отчаяно се надявам да се видя отново. При това колкото е възможно по-скоро.

Погледнах през рамо към искреното му лице. Той ме обърна бавно към себе си. Наблюдава ме цяла минута с големите си тъмни очи, сякаш се опитваше да запомни всяка черта от лицето ми.

След това вдигна ръка, за да приглади кичур коса, прибра го зад ухото ми и спусна устни над моите.

Устните ни едва се докоснаха. Колебаеше се, сякаш знаеше какво иска, но се страхуваше да не ме уплаши. Щом усетих ласката, ми се стори, че чувам музика, че тялото ми потръпва в такт с нея. Вдигнах бавно ръце и го прегърнах през врата. Страхувах се, че всяко внезапно движение ще разсее магията. Когато устните му се притиснаха към моите по-силно, магията стана по-наситена, а музиката зазвуча по-убедително и заличи всички останали звуци.

Париж изчезна. И вълните под нас, и далечното жужене на автомобилите от двете страни на реката, и шепотът на двойките, които минаваха по моста, хванати за ръце… всичко това изчезна и двамата с Венсан останахме единствените хора на света.

18.

Нещо прошумоля в леглото ми. Насилих се да отворя очи и през мъглата на прекъснатия сън видях сестра си, настанила се на крайчеца на матрака. Стори ми се твърде развълнувана за този ранен час. Дали не беше нощ? Изви вежда и започна да се разпорежда:

— Искам да ми разкажеш всичко! — След тези думи отметна завивките, с които аз се завих през глава, и заговори строго: — Казвай, иначе няма да те пусна да го видиш отново.

Изпъшках, разтърках очи и се подпрях на лакът.

— Колко е часът? — Прозях се и забелязах, че Джорджия е напълно облечена.

— Имаш точно петнайсет минути, за да се приготвиш за училище. Оставих те да си поспиш.

Погледнах към часовника и разбрах, че е права. Обзета от паника, отметнах одеялата и започнах да се лутам из стаята. Дръпнах сутиен и бикини от скрина, след това разрових купчината чисти дрехи, поставени на един стол.

— Реших, че след като се прибра толкова късно, имаш нужда от още сън — изрече тя.

— Много ти благодаря, Джорджия — изпъшках аз, облякох чиста червена тениска и бръкнах в гардероба за дънки. След това си припомних преживяното снощи и седнах на леглото.

— Господи! — въздъхнах и усетих как устните ми се разтягат в мечтателна усмивка.

— Какво стана? Той целуна ли те?

Сигурно грейналото ми лице разкри истината, защото сестра ми скочи.

— Стига, трябва да се запозная с него!

— Престани, Джорджия, чувствам се неловко. Дай ми малко време, за да реша дали го харесвам — отвърнах, докато нахлузвах единия крачол, а след това се изправих.

— Вече говорихме по този въпрос — отвърна сестра ми, стисна раменете ми и заоглежда лицето ми. — Със съжаление трябва да те информирам, Кейти Дребосъчеста, че по всичко изглежда, че си позакъсняла. — Изскочи от стаята, като се смееше и пляскаше с ръце.

— Радвам се, че те развеселих рано сутринта — измърморих и се наведох, за да завържа бързо връзките на обувките.



Денят премина бързо — размечтавах се, щом влезех в час, и докато ни преподаваха, мислех за снощи. Всичко ми се струваше твърде хубаво, за да е истинско: как докато бяхме край реката, Венсан призна чувствата си, вечерята на свещи… Сърцето ми трепкаше всеки път, когато си припомнях целувката на Пон дез Ар. След това Венсан ме откара вкъщи и ме целуна отново, кратка целувка, но невероятно нежна, точно пред нас.

Обичта, която видях в очите му, когато ме привличаше към себе си, ме разтърси. Не знаех дали да се страхувам от подобни чувства, или да откликна. Не можех да си позволя да отвърна със същото. Все още не бях готова да сваля гарда.

През обедната почивка включих телефона, за да проверя съобщенията. Джорджия винаги ми изпращаше по няколко безумни есемеса и днес не бе изключение — в едното се оплакваше от учителката си по физика, а другото очевидно беше изпратено от телефона й. „Обичам те, мила. В.“

Написах отговор.

„Нали снощи ти казах да се разкараш, смахната преследвачко на готини французи.“

Отговорът долетя почти веднага.

„Как ли пък не! Розовите ти бузки тази сутрин пееха друга песен. Лъжкинка! Как само си лапнала по него.“

Изпъшках и се канех да изключа отново телефона, когато видях, че има трети есемес от неизвестен номер. Проверих го. „Може ли да те чакам след училище? На същото място, по същото време.“

Отговорих веднага. „Откъде имаш номера ми?“

„Набрах собствения си телефон от твоя, докато снощи беше в тоалетната. Нали те предупредих, че знаем как да преследваме жертвите си!“

Разсмях се и благодарих на щастливата си звезда, че ревенантите не могат да четат мисли, макар да си казах, че трябва да внимавам какво правя в дните, когато той се носи като дух над града и очите му шарят навсякъде.

„Да х 3. Ще те чакам“, написах аз и през следващите часове дори престанах да се преструвам, че обръщам внимание какво ни преподават.



Чакаше ме, когато излязох. Сърцето ми ускори ритъма си, когато го видях облегнат на едно дърво близо до автобусната спирка. На лицето ми се разля широка усмивка.

— Здравей, красавице — поздрави той и ми подаде каска, когато приближих веспата. Свали очилата и се наведе, за да ме целуне по бузите. Тази напълно естествена ласка се повтаряше десетки пъти на ден във Франция — всеки път, когато кажеш „здрасти“ или „довиждане“, всеки път, когато те запознаят с някого или се натъкнеш на някой приятел — тези леки целувки придобиха съвършено ново значение за мен.

Сякаш на бавни обороти бузата на Венсан докосна моята и на мен ми се стори, че дробовете ми забравиха как да работят. Той се отдръпна и очите ни се срещнаха, когато се наведе към другата ми буза и ме докосна леко. Отворих уста, за да си поема въздух, за да изпратя малко кислород към мозъка си.

— Хм — отвърна той с блеснали очи. — Интересно. — Усмивката му беше заразителна и аз се разсмях, когато поех каската от ръцете му, доволна, че мога да скрия лицето си.

— Тъй като днес е нетипично студено за сезона, какво ще кажеш за чаша от най-хубавия горещ шоколад в Париж? — попита той, докато се качваше на скутера.

— Значи сега вече прелъстяваш ученички с обещания за шоколад. Ти си лош човек, Венсан Дьолакроа — разсмях се аз, докато той палеше.

— Приемаш ли предложението ми? — провикна се над шума от веспата, докато потегляхме.

— Много примамливо — отвърнах аз, прегърнах топлото му тяло, затворих очи и се предадох на удоволствието.

19.