Ейми Плъм - Обречени на безсмъртие

— Искаш да кажеш „летящи“11 ли?

— Именно. Докато сме в това състояние, имаме изключително изострено шесто чувство. Не е същото като гадателство, но усещаме кога нещо ще се случи и предупреждаваме другите да спасят човека. Все едно виждаме в бъдещето, но единствено онова, което е близо до нас, на минута или две от настоящия момент.

Леле, боже… ставаше все по-откачено! Изглежда, Венсан усети как забавям крачка и правилно предположи, че ме залива с информация. Поведе ме към каменна пейка отстрани на кея и двамата седнахме, за да ми даде достатъчно време да премисля цялата невероятна история. Сградите покрай реката се отразяваха във водата и образите им се надигаха с вълните.

— Знам, че за теб е странно, Кейт. Просто това е една от дарбите ни на ревенанти. Една от много малкото ни „свръхсили“, както ти ги нарече. Помниш ли, когато ни видя двамата с Жул в метрото? Тогава бяхме трима. Амброуз присъстваше духом и ни предупреди тъкмо преди мъжът да скочи. Жул предложи да поеме случая, а аз се опитах да ти попреча да видиш какво става.

Той срамежливо ми се усмихна:

— Амброуз е причината да се срещнем в музея „Пикасо“. Видял те е отвън и е предложил на Жул да се отбием за „урок по кубизъм“.

— Амброуз откъде е знаел коя съм? — попитах недоверчиво.

— Запознанството ни беше представата на Амброуз за шега. Говорех за теб пред останалите още преди да те спасим в кафенето. — Той вдигна едно листо и започна да го мачка между пръстите си.

— Наистина ли? — ахнах удивено. — Какво си им казал?

— Ами… Не питай — усмихна се срамежливо той. — Да не би да искаш да ти издам всичките си тайни наведнъж? Може ли да запазя поне малка частица от достойнството си?

Извих очи и зачаках следващата шокова вълна. Въпреки това бях очарована от думите му.

— Както и да е, в деня, когато камъкът се откърти от фасадата и за малко не те смаза, аз придружавах Шарлот и Шарл и видях как парчето се откъртва от сградата минута преди да се случи. Казах на Шарлот, че трябва да те премести, и тя ти даде знак да отидеш при тях. Затова всеки от нас искаше да закачи снимката ти на своята „стена на славата“. — Той се усмихна и премести поглед от вече смачканото листо към мен, за да прецени реакцията ми.

— А снимките нещо като… — потръпнах — трофеи ли са?

— Не, това не е повод нито за злорадство, нито пък е състезание. Корените на тази работа са много по-дълбоки — рече Венсан и усмивката му бе изместена от очевидно чувство на неудобство. — Не можеш да не се вманиачиш по… спасителните мисии, особено онези, заради които умираме. Никак не е лесно да умираш отново и отново. А пък колко е трудно да не се опитваш да разбереш какво се случва в бъдеще с човека, заради когото си умрял. Питаш се дали това докосване до смъртта е променило живота им. Дали е оказало ефекта на пеперудата върху тях, върху семействата им, познатите им и така нататък. — Той смутено се засмя. — Ако не внимаваме, може да започнем да се влачим след тях непрекъснато. Понякога се случва. Това е капан за онези, които предварително не са предупредени. Добре че Жан-Батист има двестагодишен опит. Държи да следваме „Тройния план“ — подсмихна се той. — Имаме право да се върнем, за да ги снимаме, след като ги спасим. След това, когато сме воланти, имаме право още два пъти да проверим как са и дотук. От там нататък, ако искаме, можем да ги проверяваме в Гугъл колкото искаме.

— Значи Амброуз е нарушил това правило, когато ни е срещнал в музея.

Той се усмихна.

— Правилата вече бяха нарушени. Нали ти казах, че бях започнал да хлътвам по теб още преди да видя опасността от отломъка на фасадата.

Венсан избягваше погледа ми. Хвърли остатъка от листото във водата и посегна към ръката ми. Чух предупредителното звънче в главата си, докато обмислях онова, което ми беше казал. И тогава разбрах.

— Венсан, излиза, че макар да не си умрял за мен, си „паднал в капана“, след като си ми спасил живота.

— Направо хлътнах — призна той и продължи да гледа настрани.

— Значи, ако това хлътване е неизбежно, тогава с какво съм по-различна от останалите ти спасени? Може би причината, поради която ме харесваш, е, защото живея на две крачки от теб и ме виждаш по-често, отколкото другите. Ти ме спаси и вместо да изчезна от живота ти, както всички останали, аз непрекъснато се появявам и наливам масло в огъня. Откъде си сигурен, че това не е всичко?

Той мълчеше.

— Това е, нали? — Поклатих отчаяно глава. Усетих как стомахът ми се сви. — Питах се как е възможно човек като теб да си падне по момиче като мен. Първите два пъти, когато се видяхме, ти се държеше така, сякаш бях досадна обожателка, а сега изведнъж се превърнах в мечтаното момиче. Това е отговорът. Тази работа няма нищо общо с мен. Това е някакво неестествено пристрастяване към спасяването на човешки живот, което е част от същността на ревенанта.

Знаех си, че няма начин да е истина.

Венсан отпусна глава в ръцете си и остана така цяла минута. Потри слепоочията си, преди да заговори:

— Кейт, спасил съм стотици жени и не съм изпитал нищо към нито една от тях. Интересувах се от теб още преди да ти спася живота. Признавам, че спасяването те превърна в незабравима, и разбрах, че на всяка цена трябва да те опозная. Може би първия път, когато разговаряхме, се проявих като пълен боклук, но много отдавна не съм си позволявал да общувам с хора и съм отвикнал. Моля те, повярвай ми!

Потърсих издайнически следи по лицето му. Стори ми се искрен.

— Трябва да бъдеш напълно откровен с мен, Венсан — настоях аз. — Ако най-неочаквано разбереш, че за теб съм само една от спасените жени, с която си се сближил повече от допустимото, искам да ми кажеш веднага.

— Ще бъда напълно откровен с теб, Кейт. Никога няма да те излъжа.

— И няма да криеш от мен разни неща.

— Имаш думата ми.

Кимнах.

Слънцето вече залязваше и някои от прозорците на сградите светнаха, а отраженията им блещукаха във водата като пламъчета.

— Кейт, какво чувстваш?

— Честно ли?

— Честно.

— Страх ме е.

— Ще те заведа у вас — реши Венсан и в гласа му се прокрадна съжаление. Стана и ми помогна да се изправя.

„Не!“ — помислих си аз.

— Не! — рекох на глас. — Още не. Нека не завършваме деня по този начин. Нека направим нещо друго. Нещо нормално.

— Имаш предвид нещо различно от разговори за смърт, за летящи духове и неестествено пристрастени безсмъртни ли?

— Няма да е зле — отвърнах.

— Какво ще кажеш за вечеря? — предложи Венсан.

— Добре — кимнах. — Трябва само да кажа на Джорджия, че няма да вечерям у нас. — Извадих мобилния и написах есемес. „Отивам на вечеря. Кажи, моля те, на «б» и «д», че няма да закъснявам.“

Венсан стисна ръката ми и преплете пръсти с моите, а аз усетих как ме разтърсва тръпка. Бяхме на последното стъпало, когато телефонът ми звънна. Обаждаше се Джорджия.

— Да?

— И с кого ще ходиш на вечеря?

— А ти защо питаш? — усмихнах се аз и стрелнах Венсан с поглед.

— Може да съм приела много сериозно ролята си на настойник — измърка тя.

— Не си ми настойник.

Джорджия се разсмя.

— С кого си?

— С един приятел.

— Да не би името му да започва с В.?

— Точно така.

— Мили боже, къде ще ходите? Ще дойда и ще се престоря, че случайно съм се озовала там, за да го огледам.

— Няма начин, освен това все още не знам къде отиваме.

Венсан ми се усмихна хитро.

— Джорджия ли е? — попита. Кимнах и той посегна към телефона.

— Здрасти, Джорджия. Аз съм Венсан. Трябваше ли да те предупредя, че искам да изляза със сестра ти? — Разсмя се и веднага разбрах, че Джорджия го е сразила с невероятния си чар.

— Не — отвърна най-сетне той, — но срещата с домашните не беше на дневен ред за тази вечер. Сигурен съм обаче, че ще се срещнем в най-скоро време. Защо не? — Той ми намигна и аз потръпнах. Беше наистина невероятно как ми въздействаше. При това по много опасен начин.

— Трябва да попиташ сестра си. Тя диктува положението.