Тя се шегуваше, че съм била импулсивна, въпреки това ми повтаряше да следвам сърцето си. „Ти притежаваш стара душа“ — заяви веднъж тя. — „Не мога да кажа същото за Джорджия и много те моля, в никакъв случай не споменавай пред нея какво съм казала. Само че тя не притежава твоята интуиция. Не умее да вижда нещата каквито са. Не се страхувай да преследваш онова, което наистина ти е на сърцето, защото знам, че когато пожелаеш нещо, то ще бъде правилното.“

Ако можеше сега да види какво искам, щеше да си върне думите назад.

Откъснах очи от преминаващите плавателни съдове и погледнах Венсан, който седеше до мен, без да помръдва, и заразглеждах профила му, докато той рееше поглед към водата, унесен в собствените си мисли. В случая дори не ставаше въпрос за избор. Кого заблуждавах? Бях взела решение още първия път, когато го видях, въпреки че разумът ми се опитваше да ме убеди, че греша.

Наведох се към него. Докоснах топлата му кожа. Той обърна глава и ме погледна с копнеж, който накара сърцето ми да подскочи. Докоснах с устни бузата му и се стегнах, за да изрека думите, които той трябваше да чуе:

— Не мога, Венсан. Не мога да кажа „да“.

В очите му се появи болка, отчаяние дори, но изненада нямаше. Бе очаквал подобен отговор.

— Не казвам и „не“ — продължих и той не скри облекчението си. — Имам нужда от някои неща, ако ще продължаваме да се виждаме.

Той се засмях тихо:

— Значи имаш изисквания, така ли? Казвай.

— Искам неограничен достъп.

— Това ми се струва интересно. Достъп до какво?

— До информация. Няма да мога да се справя, ако не знам в какво се забърквам.

— Веднага ли искаш да разбереш всичко?

— Не, но не искам да се чувствам така, сякаш ти непрекъснато криеш нещо.

— Добре. Стига същото да важи и за двамата.

Лека усмивка повдигна ъгълчетата на съвършено изваяните му устни. Извърнах поглед, преди да изгубя кураж.

— Трябва да знам кога няма да се виждаме за известно време, за да се наспиваш. Така няма да се тръшкам, че съм те прогонила с разюздания си морал или че не съм спряла да те бомбардирам с въпроси.

— Съгласен съм. Това е съвсем лесно, когато нещата са нормални. Само че ако се случи нещо, което… което обърка събитията…

— Какво например?

— Помниш ли, че ти разказахме как се запазваме млади?

— А, да. — Ужасният спомен как Жул скочи пред приближаващия влак отново се върна. — Говориш за случаите, когато „спасявате“ някого.

— Тогава някой от братството ще ти съобщи.

Бях чувала тази дума и преди.

— Защо казваш „братство“?

— Така се наричаме.

— Звучи доста средновековно, но нищо.

— Друго има ли? — попита той и ми заприлича на непослушен ученик, който очаква наказанието си.

— Да. Не е нужно да става още сега, но… трябва да се запознаеш със семейството ми.

Венсан избухна в смях, дълбок смях, който ме стресна, защото в него имаше радост, облекчение. Наведе се към мен и ме прегърна.

— Знаех си, че си старомодно момиче, Кейт. Точно както ми харесва.

Отпуснах се в прегръдката му за няколко секунди, след това се отдръпнах и го погледнах строго и сериозно, поне доколкото можах.

— Това не е обвързване, Венсан. Да изчакаме следващата среща, за да видим как ще върви.

Неочаквано почувствах, че старата „аз“ — момичето отпреди катастрофата, което живееше в Бруклин — бе напуснало тялото ми и наблюдаваше новата „аз“, онази „аз“, която преди по-малко от година бе принудена да порасне много бързо. Ставаше въпрос за онази „аз“, която беше белязана от трагедията. Останах удивена, че имам сили да седя до този поразителен красавец и да редя изисквания. Как бе възможно толкова бързо да се превърна в разсъдлив човек? Как бе възможно да седя и да поставям условия за нещо, което изгарях от желание да имам?

Самосъхранение. Думата се вряза в ума ми и аз разбрах, че онова, което правя, е правилно. Бях сломена, когато изгубих нашите. Не исках да си позволя да хлътна по Венсан, а след това да изгубя и него. Дълбоко в себе си знаех, че едва бях оцеляла след „изчезването“ на родителите си. Съмнявах се, че ще имам сили да преживея втора подобна трагедия.

16.

— Да се поразходим — предложи Венсан и ми помогна да стана, а след това ми подаде ръка. Докато вървяхме, разглеждахме лодките, които пореха тъмните зелени води, оставяха пенливи следи и надигаха вълни към камъните под краката ни.

— Ами ти как… Как умря? Какво се случи първи път? — попитах го аз.

Той прочисти гърлото си.

— Може ли да ти разкажа историята си по-късно? — попита смутено. — Не ми се иска да те стресна и да те прогоня, като ти разкажа кой съм бил, преди да ми дадеш възможността да ти разкрия кой съм сега. — Усмихна се притеснено.

— Това означава ли, че не трябва да ти разказвам миналото си? — промълвих аз.

— Не — изпъшка той. — Още повече че едва съм започнал да разбирам какво представляваш. — Замълча. — Моля те, не ме питай още. Ще ти разкажа каквото искаш друго, само да не е това.

— Добре, тогава какво ще кажеш… Кажи ми защо държиш моя снимка на нощното си шкафче?

— Побиха ли те тръпки, когато я видя — разсмя се той.

— Може и така да се каже — признах. — Видях я обаче около секунда след като те заварих мъртъв на леглото ти, така че вече се бях вдървила от страх.

— Двамата с Шарлот се поскарахме заради снимката — обясни той. — Забеляза ли всички снимки на стената в стаята ми?

— Да. И в стаята на Шарлот. Каза, че били на хора, които тя е спасила.

Той кимна.

— Това са нашите „спасени“. След като те спасихме, и двамата поискахме снимката ти.

— Защо? — попитах аз, напълно объркана.

— Помниш ли онзи ден в кафенето, когато за малко да се превърнеш в епизод от историята на Париж?

Кимнах.

— Шарлот ти даде знак да отидеш при тях и затова ти се премести навреме, и камъкът от фасадата не те улучи. Само че аз бях този, който й казах, че това предстои да се случи.

— Ти беше ли там? — попитах, спрях и го зяпнах.

— Да… духом. Не и телом — отвърна Венсан и ме привлече до себе си.

— Духом ли? Нали не бяхте духове?

Той отпусна ръката си върху моята и аз отново се почувствах така, сякаш са ми сложили мини доза транквиланти.

— Престани с това „докосване за даряване на спокойствие“. Просто ми обясни. Ще проявя разбиране. — Венсан не премести ръката си, но топлотата, която излъчваше, изчезна. Усмихна се виновно, сякаш го бях спипала да преписва на изпит.

Нямаше нужда да показвам колко съм доволна, че владеех положението. Освен че научих, че момчето, което харесвах, е безсмъртно, ми се налагаше да разучавам малко по малко какви свръхестествени качества притежава. Досега не се беше случвало да загубя самообладание. Поне не много. Добре де, изключвам случая, когато видях как загина Жул. Както и след това, когато открих снимките на страниците с некролози. И когато открих Венсан „мъртъв“ в леглото му. Всеки би изперкал, ако се озовеше в подобно положение.

Венсан заговори и аз се опитах да се съсредоточа.

— Ще се върна на духовното. Като казах, че съм бил с Шарлот и Шарл — може да се каже, че това е начинът ни на действие като ревенанти. Обикновено се движим по трима, когато „вървим пеша“. Така казваме, когато… ами… когато патрулираме. Тогава, ако нещо се случи…

— Както с Жул в метрото ли?

— Именно. Тогава другите ще предупредят Жан-Батист, който ще се погрижи да си върнем тялото.

— Как успява? Да не би да има връзки в градската морга?

Бях задала въпросите шеговито, но Венсан се усмихна и кимна.

— И в полицията, и на други места.

— Много удобно — отбелязах аз и се постарах да не издавам изненадата си.

— Много — потвърди той. — Сигурно мислят, че Жан-Батист е или гангстер, или некрофил, но парите, които плаща за подобни услуги, карат хората да забравят въпросите.

Аз мълчах и си мислех колко е сложно спасяването на човешки живот от немъртвите. А пък аз, без да искам, се бях натресла на добре организираното им парти. Нищо чудно, че не бях в списъка с гостите на Жан-Батист.

— Шарлот обясни, че когато спим, телата ни са мъртви, но умовете действат.

Кимнах.

— Тя доста опрости нещата. Всъщност през първия от трите „спящи“ дни ние сме мъртви и телом, и духом. Всичките ни функции са изключени като на всеки друг труп. На втория ден обаче превключваме на друг режим — тогава вече сме мъртви само „телом“. Ако сме били ранявани след последния сън, тялото ни започва да се лекува. Тогава умът се събужда. В продължение на два дни съзнанието ни може… един вид се отделя от тялото. Можем да пътуваме. Можем да разговаряме помежду си.

Не можех да повярвам. Значи имаше още „ревенантски правила“. По-голям откачизъм не можеше да съществува.

— Значи излизате от телата си. Сега вече разбирам защо Шарл каза, че сте били призраци.

Венс се усмихна.

— Когато умовете ни напуснат телата, ставаме воланти.