В стаята се възцари мълчание, докато аз се опитвах да осмисля чутото.

— Какво искаш да кажеш с това, че си се събудил? — успях да изрека най-сетне. Момчето пред мен едва ли бе на повече от двайсет, но твърдеше, че живяло над сто години.

— Съживил се е — поясни Гаспар и вдигна финия си пръст, за да подчертае значението на думите си, — не се е „събудил“.

— Върнах се към живота — уточни Жул.

— Как е станало? — попитах недоумяващо. Ръката на Венсан ми даваше кураж. — Как е възможно да се върнеш към живота, освен ако не си бил мъртъв?

— А, мъртъв бях. В това нямаше никакъв спор. Не е възможно да те разкъсат на парчета и да оживееш. — Усмивката му се превърна в гримаса, когато забеляза как пребледнях.

— Не тормози момичето — обади се Амброуз. — Направо ще я удавим с толкова информация. — Погледна ме. — Има нещо специално… как да го нарека? Не мисли, че става въпрос за „Зоната на здрача“, по-скоро е „закон на вселената“. Според него, ако при определени обстоятелства умреш вместо друг човек, след време се връщаш към живота. Мъртъв си в продължение на три дни. След това се събуждаш.

— Оживяваш — поправи го Гаспар.

— Събуждаш се — заинати се Амброуз — и освен че си гладен като змей, изглеждаш съвсем същият като преди.

— Само че след това повече не заспиваш — добави Шарл.

— Случайно да си чувал, че не трябва да се прекалява с информацията, Чъки? — попита Амброуз и стисна отчаяно ръце.

— Кейт — намеси се тихо Шарлот, — умирането и съживяването се отразяват много тежко на човешкото тяло. Влизаме в различен жизнен цикъл. Всъщност „съживени“ е много подходяща дума. До такава степен сме жизнени, когато се събудим, че изкарваме по три седмици без сън. След това телата ни изключват отново и „спим като мъртви“ в продължение на три дни. Както Венсан вчера.

— Искаш да кажеш, че наистина сме мъртви през тези три… — започна да я поправя Шарл.

Тя обаче го прекъсна:

— Не сме мъртви. Наричаме това състояние „латентно“. Телата ни са в хибернация, но умът ни работи. Щом тялото се събуди, ни очакват още няколко седмици на нормално безсъние.

— Да, бе, сигурно — измърмори Шарл.

— Може да се каже, че това е скелетът на историята — подхвърли Гаспар.

— Значи вчера си… спял? — попитах Венсан.

Той кимна.

— Краят на трите дни — отвърна той. — Сега ще съм в чудесна форма почти цял месец.

— Не ми изглеждаш в чудесна форма — отбелязах аз и погледнах восъчния оттенък на кожата му.

— Трябват няколко часа, за да се възстановиш от съня — обясни Венсан с немощна усмивка. — Все едно някой човек е прекарал сърдечна операция. Не скачаш от леглото в болницата, след като отмине въздействието на упойката.

Вече ми беше по-ясно. Ако продължаваше с човешките аналогии, може би щях да преглътна по-лесно цялата тази откачена история. От начина, по който спореха, разбирах, че не са свикнали да обясняват положението си. Значи аз трябваше да си обясня всичко останало и сама да попълня празните места.

Обърнах се към Жул:

— Значи си на над сто години.

— На деветнайсет съм — отвърна той.

— Значи не стареете? — полюбопитствах.

— Напротив, стареем. Погледни Жан-Батист — умрял е на трийсет и шест, а сега вече е на шейсет! — уточни Шарл.

— А Жан-Батист на колко години щеше да бъде, ако не… нали разбирате? — измънках аз.

— На двеста трийсет и пет — отвърна Гаспар без колебание, погледна останалите и продължи: — Може ли?

Шарл кимна, останалите мълчаха.

— След като се съживим, стареем със същата скорост, с която и останалите. Всеки път, след като умрем, възкръсваме на същата възраст, на която сме умрели първия път. Жул е загинал на деветнайсет, следователно всеки път, когато умре, започва отново на деветнайсет. Венсан е бил на осемнайсет, когато е умрял, но не е умирал от… Колко стана? Малко повече от година, нали? — Той питаше Венсан, но аз го прекъснах:

— Какво искаш да кажеш с това „всеки път, когато умре“? — Ледените пръсти отново запълзяха по гърба ми.

Венсан стисна по-силно ръката ми.

— Просто има много хора, които трябва да бъдат спасени — намигна Жул.

Зяпнах го, докато се опитвах да си обясня намека му.

— Мъжът в метрото! — ахнах аз. — Ти си му спасил живота!

Той кимна.

— Как… всъщност аз не… — избухнах, тъй като не можех да изкажа нито едно смислено изречение, защото в ума ми кръжаха едновременно десетки мисли. Спомням си как Венсан се хвърли след момичето, а Шарлот ме спаси от премазване.

— Значи си умрял, докато си спасявал някого, а след смъртта си продължаваш да правиш същото — заключих най-сетне. Може би изтъквах очевидното, но най-сетне прословутата крушка беше светнала над главата ми.

— Това е смисълът на съществуването ни — отвърна Венсан. — Това е единствената ни мисия до края на съществуването ни.

Зяпнах го. Дори не знаех как да реагирам. Главата ми беше празна.

— Крайно време е да сложим край на въпросите и отговорите — обърна се Венсан към останалите. — Кейт не може да поеме повече информация. Да не говорим, че аз съм твърде уморен, за да продължаваме.

— Не можеш да й кажеш… — започна Гаспар.

— Гаспар! — изрева Венсан, след това затвори изтощено очи. — Кълна се… няма да кажа на Кейт нито дума повече… нищо важно… без преди това да се консултирам с вас. Честен кръст. — Венсан направи кръстен знак и погледна гневно по-възрастния мъж.

— Тогава — Амброуз се изправи, — след като уплашихме човешкото същество — искам да кажа, нашата Кейти-Лу — той се приближи и ме удари приятелски по рамото, — крайно време е да се понатъпчем. — Отправи се към вратата.

Шарлот докосна внимателно ръката ми, докато останалите излизаха.

— Ела да закусиш с нас. Едва ли ще те пуснат… — тя погледна Венсан — да си тръгнеш веднага.

— Колко е часът? — попитах и разбрах, че нямам никаква представа колко съм спала.

Шарлот погледна часовника си.

— Почти седем.

— Седем сутринта ли? — попитах аз, неспособна да повярвам, че бях заспала в чужда къща при тези обстоятелства. — Благодаря, но предпочитам да остана и да поговоря с Венсан.

— Трябва да хапнеш — настоя тихо Венсан. — Жан-Батист ще нахлуе тук няколко минути след като Гаспар му докладва.

— Нека остана с теб дотогава — помолих аз. — Ще те намеря, след като Жан-Батист ме изрита — обещах на Шарлот.

— Добре — съгласи се тя, усмихна се мило и затвори вратата след себе си.

Обърнах се към Венсан. Преди да успея да отворя уста, той изрече онова, което аз възнамерявах да кажа:

— Знам. Трябва да поговорим.

14.

Най-сетне останахме сами и онова, което трябваше да възприема като нещо ужасно страшно — сама, в стар замък, седнала до създание, което преди малко научих, че е чудовище — се оказа, че никак не ме плаши. Колкото и да беше невероятно, почувствах се неловко.

Седнах на леглото срещу него. Имах чувството, че това момче е на прага на смъртта. Дори изнемощял, както сега, пак беше красив. Имах пълно основание да се страхувам, вместо това ме обзе странно чувство. Прииска ми се да го защитя.

— И така… — започна Венсан.

— Значи… безсмъртен си, така ли?

— Май да.

Стори ми се уморен, притеснен и за пръв път много уязвим. Неочаквано ми се стори, че цялата власт е в ръцете ми. Така си беше, поне по отношение на нас.

— Как се чувстваш? — попита той.

— Ами, твърде много ми се насъбра. Но поне имам някакво обяснение. — Усетих как пръстите му стиснаха моите. — Затова не ме е страх, докато държиш ръката ми.

— Какво имаш предвид? — попита той с крива усмивка.

— Това е една от суперсилите ти, нали? Какво представлява? Докосване за даряване на спокойствие ли?

— Суперсили ли? — изсмя се той. — Ами, да, госпожице Чувствителност. Как разбра?

— Шарлот направи същото одеве. Едва ли щях да издържа това неофициално събрание без вашата подкрепа.

— Ясно. Не е това. Въпреки че те докосвам, не прилагам „докосване за даряване на спокойствие“, както го наричаш. Не се случва всеки път, когато те докосна. Трябва да го пожелая. В момента обаче ти се справяш блестящо и сама.

Погледнах към нощното шкафче и видях, че снимката ми е захлупена на плота. Върху нея беше поставено писмото, което му написах вчера. Имах чувството, че оттогава са минали години.

— Получил си бележката ми — отбелязах аз.

— Да.

— Помогна ми да разбера защо си решила да ме потърсиш отново. — Той се разсмя. — Още не мога да повярвам, че Жан-Батист те е пуснал. Той е също толкова виновен, че си ме заварила в онова състояние, колкото и моя, че те доведох тук. Няма да му позволя да ми натяква. Просто не разбирам как си успяла да го убедиш да ти отвори портата.

В смеха на Венсан прозвуча задоволство.

— Невероятна си — призна той. От очите му струеше топлота.

Радвах се на изражението му дори когато затвори очи и отпусна глава на възглавницата.