Застана пред мен и се поклони вдървено.

— Жан-Батист Гримо дьо ла Рение — представи се той, без да откъсва поглед от моя. — Въпреки че повечето от братството живеят тук, къщата е моя и държа да подчертая, че според мен присъствието ви тук е изключително неразумно.

— Жан-Батист — прозвуча зад мен гласът на Венсан.

— Не беше нарочно. — Той се отпусна на възглавницата и затвори очи, сякаш изречените думи изцедиха цялата му енергия.

— Ти, младежо… ти наруши правилата, като я доведе тук. Никога не съм позволявал да водите човешките си любовници тук, а ти най-нагло потъпка изричната ми заповед.

Цялата пламнах, когато чух думите му, макар да не бях сигурна кое ме шокира повече — „човешки“ или „любовници“. Всичко бе толкова объркано.

— А какво трябваше да направя? — опита се да обясни Венсан. — Тя видя как Жул умира! Беше в шок.

— Проблемът си е бил твой. Изобщо не е трябвало да се забъркваш с нея. Сега се налага сам да си оправяш кашата.

— Слушай, Джей Би — обади се Амброуз, облегна се назад и небрежно плъзна ръце по облегалката на канапето. — Не е дошъл краят на света. Вече я проверихме и тя определено не е шпионин. Освен това не е първият човек, който разбира какви сме.

Старият го стрелна с унищожителен поглед.

Мъжът, който се представи като Гаспар, заговори плахо:

— Позволете ми да поясня… че има разлика. Всички други хора, с които сме имали нещо общо… са били специално избрани от семейство, служили на Жан-Батист от поколения.

„Поколения ли?“ — повторих напълно слисано аз. Ледени пръсти пропълзяха по гърба ми.

— А вас — продължи Жан-Батист, без да крие неодобрението си — ви познавам по-малко от ден и вече успяхте да нарушите усамотението на братството. Не сте добре дошли.

— Леле! — възкликна Жул. — Не сдържай истинските си чувства, Гримо. Вие, старците, трябва да се научите да говорите по-открито и да казвате каквото ви е на душата.

Жан-Батист се престори, че не е чул.

— Какво ще правим? — обърна се Шарлот към домакина.

— Добре, престанете. Престанете всички — нареди задъхано Венсан. — Вие сте най-близките ми хора. Кой е съгласен да се разкрием пред Кейт?

Амброуз, Шарлот, Шарл и Жул вдигнаха ръце.

— Как искате да постъпим? — Венсан се обърна към Жан-Батист и Гаспар.

— Проблемът си е ваш — отсече Жан-Батист. Остана загледан в мен още няколко секунди, след това се врътна, излезе бързо от стаята и тръшна вратата.

13.

— И така — изкиска се Амброуз и потри ръце, — мнозинството печели. Време е да се позабавляваме.

— Ето — обади се Шарлот, дръпна две големи възглавници от канапето и ги подхвърли на пода. Седна с кръстосани крака върху едната, усмихна ми се и потупа приканващо другата.

— Всичко е наред — увери ме Венсан, когато се поколебах, и пусна ръката ми.

— Кейт — обърна се към мен Жул, — нали си наясно, че онова, за което ще говорим тук, трябва да си остане между тези четири стени?

Венсан го подкрепи, като изговаряше натъртено всяка дума.

— Жул е прав. След като научиш тайната ни, Кейт, животът на всички ще бъде в твоите ръце. Никак не ми се иска да товаря когото и да било с подобна отговорност, но нещата стигнаха прекалено далече. Обещаваш ли да опазиш тайната ни? Дори ако… — изглежда не му достигаше дъх — дори ако един ден си заминеш и повече никога не се върнеш.

Кимнах. Всички чакаха.

— Обещавам — прошепнах аз, което беше най-доброто, което можех да направя, тъй като в гърлото ми беше заседнала буца поне колкото грейпфрут. Тук се разиграваше нещо адски откачено, а аз имах съвсем бегла представа какво е. Само че, след като Жан-Батист употреби думата „човешки“, а Венсан и Жул очевидно бяха възкръснали, знаех, че съм нагазила в дълбокото. Тъй като нямах представа в какво точно, бях уплашена до смърт.

— Жул… ти започни — настоя Венсан, затвори очи и ми се стори по-скоро мъртъв, отколкото жив.

Жул прецени положението и реши да се смили:

— Дали няма да е по-лесно, ако Кейт пита за онова, което иска да знае.

„Откъде да започна?“ — зачудих се аз, след това си припомних откъде бях започнала да се лутам по низходящата спирала.

— Видях ваша снимка с Венсан в един вестник от 1968. Пишеше, че сте загинали в пожар — обърнах се към Амброуз.

Той леко се усмихна и закима.

— Тогава как е възможно да сте тук сега?

— Радвам се, че започваш с лесен въпрос — отвърна той, протегна силните си ръце и се наведе към мен. — Отговорът е… защото сме зомбита! — След тези думи издаде ужасяващ стон, разкриви лице и отвори уста, оголи зъби и сви пръстите си като нокти.

Щом видя ужасеното ми изражение, Амброуз се изкиска и удари коляното си с ръка.

— Просто се шегувах — продължи да се смее той, а когато се успокои, ме погледна спокойно. — Сериозно. Наистина сме зомбита.

— Никакви зомбита не сме — сопна се Шарлот, без да крие раздразнението си.

— Правилната дума, струва ми се, е немъртви — отвърна с неуверен глас Гаспар.

— Призраци — ухили се дяволито Шарл.

— Престанете да я плашите, момчета — намеси се Венсан. — Жул?

— Кейт, много по-сложно е. Наричаме се ревенанти.

Погледнах ги един след друг.

— Ре-ве-нан-ти — произнесе бавно Жул. Изглежда, реши, че не разбирам.

— Знам какво означава думата. Френското значение е „призрак“. — Гласът ми потрепери. „Седя в стая, пълна с чудовища — помислих си аз. — Напълно беззащитна съм.“ В момента обаче не можех да си позволя да се паникьосвам. Какво ли щяха да направят с мен, ако изперках? Какво ли щяха да направят с мен, ако не изперках? Ако не бяха от чудовищата, които знаят как да заличават чуждите спомени, се налагаше да пазя спомените им завинаги.

— Ако се върнем към произхода на думата, тя означава „човек, който се връща“ или „призован да се върне“ — уточни Гаспар.

В стаята беше топло, но аз усетих как треперя. Те ме наблюдаваха с очакване, сякаш бяхме в една група в час по химия или биология. Дали щях да избухна, или да се разсъскам? Шарл пръв заговори:

— Сега ще се шашне и ще хукне. Нали ви казах!

— Няма нито да се шашне, нито да хукне — сряза го Шарлот.

— Добре, всички вън — разпореди се Венсан. — Не се сърдете, но предпочитам сам да поговоря с Кейт. Вие оплескахте всичко. Благодаря ви за доверието, но, моля ви… оставете ни.

— Няма начин. — В стаята се възцари мълчание и всички зяпнаха Гаспар. Гласът му изгуби авторитетното си звучене и той започна да чопли кожичките около ноктите си. — Искам да кажа — заекна срамежливо, — Венсан, че не можеш сам да се нагърбиш да обясняваш на човешко създание. Сам няма да се справиш. Разкриването на тайната засяга всички ни. Всички трябва да сме наясно с каква информация ще разполага тя… и какво не знае. След това трябва да разкажа подробностите на Жан-Батист, преди тя да си тръгне.

Част от напрежението ми се стопи. Значи щяха да ме пуснат да си отида. Това бе светлината в ужасяващо тъмния тунел, в който бях попаднала.

— Освен това искам да изтъкна, че си твърде слаб и едва седиш — продължи Гаспар. — Как ще обясняваш важни за всички неща в твоето състояние?

Мълчанието продължи почти цяла минута, докато всички наблюдаваха Венсан. Най-сетне той въздъхна:

— Добре. Прав си, но поне се постарайте да се държите прилично. — Погледна ме: — Кейт, моля те, седни до мен. Така поне ще мога да си въобразявам, че донякъде контролирам нещата.

Станах, пристъпих към леглото, а Венсан с усилие вдигна ръка и стисна моята. В мига, в който се докоснахме, усетих да ме залива същото спокойствие както когато Шарлот ме докосна в нейната стая. Обзеха ме доволство и сигурност, сякаш нищо не можеше да ми се случи, докато Венсан ме държеше за ръката. Този път разбрах, че е някакъв свръхестествен номер.

Приседнах на леглото, загледана в лицето на Венсан.

— Нищо не ме боли — увери ме той, без да пуска ръката ми, докато сядах.

— Добре, Кейт, първо, ти ме докосваш — започна той достатъчно високо, за да го чуват всички в стаята. — Следователно не съм призрак.

— А ние не сме истински зомбита — обясни с усмивка Шарл, — в противен случай той досега да те е изгризкал.

Венсан не му обърна внимание.

— Нито сме вампири, нито върколаци, нито пък други създания, от които да се страхуваш. Ние сме ревенанти. Не сме хора… — замълча, за да събере нови сили — но няма да те нараним.

Постарах се да се овладея, преди да заговоря с най-спокойния и убедителен глас, който успях да докарам:

— Значи всички сте… мъртви. Изглеждате ми съвсем живи. Освен теб — добавих аз след кратко колебание и погледнах Венсан. — Поне сега изглеждаш по-добре от снощи — заявих в заключение.

Той ме погледна сериозно.

— Жул, би ли разказал на Кейт историята си? Това е най-добрият начин да ти обясним положението. Гаспар е прав. Няма да се справя сам.

Жул задържа погледа ми.

— Добре, Кейт. Знам, че цялата тази работа ще ти се стори напълно неправдоподобна, но аз съм роден през 1897 в малко селце недалеч от Париж. Баща ми беше лекар, а мама — акушерка. Имах талант, затова когато навърших шестнайсет, ме изпратиха да уча рисуване в Париж. Прекъснах обучението си, когато ме мобилизираха заради войната през 1914. Участвах в боевете срещу германците. През 1916 ме убиха. Случи се по време на битката при Вердюн. Това щеше да е краят на историята ми… ако не се бях събудил три дни по-късно.