Момичето се разсмя и придърпа стол, за да седне пред мен.

— Не бях точно аз — усмихна се тя. — Всъщност аз бях, но не е моя заслугата, че се спаси. Сложно е — рече тя, усмихна се дяволито и кръстоса крака. На врата й видях висулката във форма на сребърна капка.

„Значи това е момичето, с което Венсан е бил близък“ — помислих си нещастно и отново преместих поглед към изящното лице. Стори ми се, че е приблизително на моята възраст, може би малко по-млада. Венсан ми беше казал, че е просто приятелка, затова се зачудих колко ли са били близки.

— Добре дошла в стаята ми — рече тя.

Сърцето ми се сви: „Значи живее в тази къща“.

— Невероятна е — успях да изрека.

— Обичам да съм заобиколена от красиви неща — обясни тя и се усмихна смутено.

Момчешката й прическа, слабото тяло, тесните черни дънки и избелялата тениска на райе не скриваха забележителната й красота, макар да изглеждаше така, сякаш точно това бе целта й. „Дори не й се налага да полага усилия, зашеметяваща е“ — помислих си и се предадох, защото си дадох сметка, че никога няма да успея да се преборя с Шарлот или да я изместя.

Не можех да говоря, гърлото ми се беше свило от ревност при мисълта, че това момиче се вижда с Венсан всеки ден, че се буди в тази красива стая и знае, че той е наблизо, в същата къща.

След това си спомних как изглеждаше той в леглото на долния етаж и се опитах да прогоня дребнавите си мисли. Жул каза, че не бил мъртъв, но на мен ми се стори съвсем мъртъв. Вече не знаех какво да мисля. Като ревнувах от това момиче, нямаше да постигна нищо.

— Какво се е случило с Венсан? — попитах аз.

— Аха. Въпрос за един милион евро — отвърна тихо тя. — Тъкмо въпросът, на който изрично ми е наредено да не отговарям. Очевидно момчетата ми нямат доверие. Дискретността и тактичността не са силните ми страни. Въпреки това ме помолиха да остана с теб, да не би да изперкаш и да се опиташ да избягаш, след като се събудиш. — Тя се поколеба. — Кажи… Ще изперкаш ли? Ще се опиташ ли да избягаш?

— Няма — отвърнах и потрих чело. — Поне така мисля. — След това отново ме обзе паника. — Баба ми и дядо ми! Те сигурна са се паникьосали! Не съм се прибрала цяла нощ!

— Няма — усмихна се тя. — Пратихме им есемес от мобилния ти, че ще спиш у приятелка.

Облекчението ми бе изместено бързо от стряскаща мисъл.

— Значи не мога да си тръгна? Да не би да ме държите като затворничка?

— Не представяй нещата чак толкова мелодраматично — отвърна тя.

Погледът й издаваше, че е видяла какво ли не, въпреки че не бе склонна да говори. Наблюдаваха ме очите на значително по-възрастна жена, в които бе скрит духът на младо момиче.

— Видя неща, които не трябваше да виждаш. Сега се налага да решим как да се справим с положението. Нещо като… ограничаване на щетите. Ти сама реши да отхапеш от ябълката, Кейт, макар да не те виня, след като знам колко е красива змията.

— Нали няма да ме нараниш? — попитах.

— Сама си отговори на този въпрос — отвърна тя и отпусна пръсти върху ръката ми. От допира й струеше топлина и чувство на сигурност и аз усетих как ме обгръща спокойствие.

— Какво правиш? — Погледнах към мястото, където ме бе докоснала. Ако не се чувствах толкова отпусната, щях да скоча, обзета от ужас при този откачен жест. Тя не каза и дума, но ъгълчетата на устата й се извиха едва забележимо и тя премести ръка.

Погледнах я в очите и попитах:

— И никой от другите ли няма да ме нарани?

— Ще се погрижа.

Някой почука на вратата. Шарлот се изправи.

— Време е.

Подаде ми ръка и преплете пръсти с моите. Не се сдържах, погледнах отново висулката и се поколебах.

— Какво? — попита тя и докосна сребърната капка.

Изглежда, сянката, преминала по лицето ми, й подсказа какво мисля, защото изражението й се промени и тя заговори:

— Венсан ми каза, че ти си я избрала. Радвам се, че сте били заедно, защото не се знае какво могат да измислят момчетата. — Тя се усмихна и стисна приятелски ръката ми. — Венсан ми е като брат, Кейт. Между нас няма абсолютно нищо… освен дълга история на скучни празници за рождени дни. Тя сложи край на недоволството ми. За пръв път от години ми подарява нещо различно от неговите любими сидита.

Тя се разсмя и ревността, която ме пробождаше като с игла, поутихна. Определено говореше за него като за брат.

На свой ред стиснах ръката й.

Докато отивахме към вратата, забелязах, че и нейните стени са покрити със снимки, каквито имаше и в стаята на Венсан. Само че тази колекция беше красиво подредена в рамки от дърво, някои с инкрустации, закачени на стените с панделки.

— Кои са тези хора? — попитах.

Тя погледна към снимките.

— Тези ли? Е, Кейт, макар да не мога да се похваля, че спасих твоя живот, тези съм спасила.

12.

Шарлот ме поведе към долния етаж. Слязохме по стълбището за прислугата и се отправихме към стаята на Венсан. Тя почука на вратата и без да дочака отговор, ме поведе към леглото на Венсан. Спрях неуверено, когато го заварих седнал, подпрян на няколко възглавници. Стори ми се много слаб и блед като платно. Поне беше жив. Сърцето ми се разтуптя — колкото от радост, че е жив, толкова и от страх. Как бе възможно?

— Венсан? — повиках го аз, обзета от любопитство. — Ти ли си? — Прозвуча много глупаво. Определено приличаше на него, но дали не беше обладан от… Не знам, от някое извънземно или нещо подобно? Вече всичко ми се струваше толкова шантаво, че бях готова да повярвам на какво ли не.

Усмихна се и разбрах, че е наистина той.

— Значи не си… Не си мъртъв! — Костваше ми огромно усилие да изрека думата.

— Просто спя много дълбоко — отвърна той дрезгаво, бавно, с огромно усилие.

— Венсан, ти беше мъртъв, нали те видях. Докоснах те. Знам… — Очите ми се напълниха със сълзи, когато си припомних моргата в Бруклин и телата на нашите, положени върху носилки. — Виждала съм мъртъвци и преди. Знам как изглеждат.

— Ела — помоли той. Пристъпих към него, без да знам какво да очаквам. Той вдигна ръка и докосна моята. Вече не беше студен, но нямаше и вид на човек.

— Видя ли? — попита той и изви устни в подобие на усмивка. — Жив съм.

Отстъпих назад и изтеглих ръка от неговата.

— Нищо не разбирам — отвърнах недоверчиво. — Какво ти е?

Той сякаш се отдръпна.

— Извинявай, че те намесих в тази работа. Постъпих като егоист. Не съм и предполагал обаче, че може да се получи така. Всъщност изобщо не мислех. Очевидно.

Объркването ми бе изместено от натрапчив страх от онова, което предстоеше. Дори не можех да си представя какво ще ми каже той. Тихо гласче не спираше да нашепва: „Знаеше много добре“. Осъзнах, че наистина съм знаела.

Знаех, че Венсан е различен. Бях го почувствала дори преди да видя снимката му на страницата с некролозите. Тази работа изобщо не можеше да се нарече нормална, но бе твърде откачена, за да разбера. Затова си бях затваряла очите досега. Време бе да разбера. Потръпнах в нервно очакване. Венсан забеляза и се намръщи със съжаление.

Прекъсна ни почукване на вратата. Шарлот стана, за да отвори, и се отдръпна, когато в стаята започнаха да влизат останалите.

Жул пристъпи напред пръв и ме докосна нежно по рамото.

— По-добре ли си? — попита.

Кимнах.

— Много се извинявам за държанието си — рече той с искрено съжаление. — Реагирах скапаняшки, опитвах се да те отделя от Венс възможно по-бързо. Държах се грубо с теб. Изобщо не помислих.

— Няма нищо.

Зад него се показа позната фигура и игриво го побутна настрани. Мускулестият от реката се обърна към Жул:

— Да не би да си се опитал да я награбиш?

След тези думи се приведе, за да изравни височината си с моята, и подаде ръка.

— Кейт, за мен е удоволствие да се запознаем. Казвам се Амброуз — представи се той. Гласът му, баритон, беше наситен като меласа. След това превключи на съвършен английски с типичен американски акцент. — Амброуз Бейтс от Оксфорд, Мисисипи. Много ми е приятно да се запозная със сънародничка в тази страна, пълна с откачени французи!

Очевидно доволен, че е успял да ме изненада, Амброуз се разсмя искрено и ме перна по ръката, а след това седна до Жул на канапето и ми намигна приятелски.

Мъж, когото не бях виждала досега, пристъпи към мен и се поклони притеснено.

— Гаспар — представи се той. Беше по-възрастен от останалите, около четирийсетгодишен, с хлътнали очи и зле подстригана черна коса, щръкнала във всички посоки. Обърна се и се отдръпна от останалите.

— Това е моят брат-близнак Шарл — обади се Шарлот, която не се отдели от мен, докато мъжете се представяха. Дръпна напред момче, което беше нейно копие. Той се поклони и шеговито ми целуна ръка, след което заговори саркастично:

— Приятно ми е, че се виждаме отново, и то когато не вали мазилка.

Усмихнах му се страхливо.

Не знам дали си въобразявах, или всички отстъпиха назад, но най-неочаквано ми се стори, че в стаята останахме единствено аз и мъжът, пред когото бях застанала. Оказа се господинът с аристократични черти, с когото разговарях вчера — собственикът на дома. Макар че всички ме поздравиха приятелски, домакинът не се усмихваше.