— Жан? — подвикнах тихо. Отговор не последва. Отворих широко вратата и влязох в стая, почти същата като тази, от която бях излязла. Имаше същата малка врата в единия ъгъл като онази, през която Венсан беше внесъл чая. Помислих си, че е входът за прислугата.

Отворих я и видях дълъг, тъмен коридор. Сърцето ми се беше качило в гърлото, докато вървях към стъклената врата в дъното, от която струеше светлина. Отваряше се към просторна кухня, подобна на пещера. Вътре нямаше никого. Въздъхнах облекчено и усетих, че съм се притеснявала да не би да се натъкна отново на господаря на дома.

Реших на излизане да пусна бележката в пощенската кутия и забързах по подобния на тунел коридор. След като кухнята беше зад гърба ми, забелязах няколко врати, една от които беше оставена открехната. Отвътре се процеждаше приглушена светлина. Дали това не беше стаята на икономката?

— Жан? — повиках я тихо. Отговор не последва.

Останах на мястото си в продължение на няколко секунди, а след това почувствах непреодолим импулс. „Какви ги върша?“ — помислих си, докато влизах в стаята. Тежки завеси спираха дневната светлина, също както и в останалите стаи. Единствената светлина идваше от малките лампи по ниските масички.

Пристъпих навътре и затворих тихо вратата. Казах си, че съм напълно луда, но разумната част от мозъка ми вече бе изгубил битката и сега се движех на автопилот, обикалях без позволение чужда къща единствено за да утоля любопитството си. Имах чувството, че милион адреналинови стрелички се забиваха в кожата ми, докато разглеждах.

От дясната ми страна, около камина от сив мрамор, бе вградена библиотека. Над полицата бяха закачени два тежки меча, кръстосани под ефесите. На другите стени имаше снимки в рамки, някои черно-бели, други цветни.

Нямаше никаква система. Някои от хората на тях бяха стари, други — млади. Направи ми впечатление, че някои са правени преди поне петдесет години, а други са съвсем нови. Единственото, което ги обединяваше, бе, че са от скрити камери. Обектите нямаха представа, че ги снимат.

Странна колекция, помислих си и погледнах към другия край на стаята.

Видях огромно легло с прозрачен бял балдахин. Пристъпих към него, за да погледна отблизо. През прозрачната тъкан видях, че в него лежи мъж. Сърцето ми се сви.

Не смеех да дишам, когато дръпнах балдахина.

Беше Венсан, отпуснат по гръб върху завивките, облечен. Не приличаше на заспал. Стори ми се мъртъв.

Протегнах ръка и докоснах неговата. Беше леденостуден и твърд като манекен на някоя витрина. Отскочих назад с вик.

— Венсан? — Той не помръдна. — Господи! — прошепнах аз. Бях потресена. След това погледът ми попадна на снимка в рамка, поставена на нощното му шкафче. Беше моя.

Сърцето ми замря, аз притиснах ръка към гърлото си и заотстъпвах, докато раменете ми не се опряха в мраморната камина и аз изпищях, обзета от ужас. В този момент вратата се отвори със замах и някой светна лампата. На вратата бе застанал Жул.

— Здравей, Кейт — поздрави зловещо той, след това угаси, кимна и продължи: — Май играта приключи, Венс.

11.

— Хайде, ела с мен — нареди мрачно Жул. Когато разбра, че не мога да помръдна от мястото си, той стисна ръката ми и ме потегли към вратата.

— Жул — опитах се да се дръпна. — Венсан е мъртъв!

Той се обърна към мен и ме зяпна. Сигурно ми личеше колко съм травматизирана. Знам, че гласът ми трепереше и ме издаваше.

— Не е. Добре си е. — Стисна отново ръка ми и ме дръпна в коридора.

Аз се отскубнах.

— Слушай, Жул — заговорих истерично, — докоснах го. Кожата му е студена, нееластична. Мъртъв е!

— Кейт — заговори той, без да скрива раздразнението си, — в момента не мога да обсъждам този въпрос. Трябва обаче да дойдеш с мен. — Този път стисна китката ми по-внимателно и ме поведе по коридора.

— Къде ме водиш?

— Къде да я заведа? — попита той. Не зададе въпроса като объркан човек, който вече знае отговора. Прозвуча така, сякаш очакваше някой да му отговори.

Ококорих се. Жул беше напълно луд. Да не би мозъкът му да е бил увреден по време на катастрофата? Или пък беше напълно откачил престъпник, убил Венсан, след което го беше положил в леглото му и сега ме отвеждаше някъде, за да убие и мен. Фантазията ми излизаше от контрол и имах чувството, че съм се озовала във филм на ужасите, преследвана от психопат. Опитах се да изтръгна ръка си, но той ме стисна по-силно.

— Ще те заведа в стаята на Шарлот — рече той в отговор на собствения си въпрос.

— Коя е Шарлот? — попитах с разтреперан глас.

— Не се опитвам да я уплаша! — възкликна Жул и спря. Обърна се към мен и ме погледна отчаяно. — Слушай, Кейт. Знам, че преживя шок, но ти сама си си виновна, че влезе в онази стая. Аз нямам нищо общо. Сега ще те заведа някъде да се успокоиш и няма да те нараня.

— Не може ли просто да си тръгна?

— Не.

По страните ми се стичаха сълзи. Не успях да ги спра. Бях прекалено объркана и уплашена, за да се държа спокойно, и твърде ужасена, че плача, затова и не го погледнах. Нямах никакво желание да ме вижда слаба и уязвима. Забодох поглед в пода.

— Сега пък какво? — попита той и пусна ръката ми. — Кейт? Кейт? — Грубият му досега глас поомекна: — Кейт.

Срещнах погледа му и избърсах очи с разтреперани пръсти.

— О, господи, уплаших те до смърт — рече той и за пръв път ме погледна внимателно. Отстъпи крачка назад. — Обърках всичко. Голям съм идиот.

„Внимавай — казах си аз, — може да се преструва. Определено се справя доста убедително с разкаянието.“

— Добре, ще ти обясня… — поколеба се той — поне доколкото мога. Няма да те нараня. Кълна се, Кейт, няма. Уверявам те, че Венсан ще бъде добре. Не е каквото изглежда. Въпреки това трябва да поговоря с останалите — другите, които живеят тук — преди да те пусна да си тръгнеш.

Кимнах. Жул се държеше много по-разумно, отколкото преди няколко минути. Освен това ми се стори толкова гузен, че почти (но не съвсем) го съжалих. Дори да исках да избягам, не можех да мина през заключената врата.

Той протегна ръка към мен, този път много по-внимателно, сякаш искаше да я отпусне на рамото ми и да ме успокои, но аз се отдръпнах.

— Спокойно. Всичко е наред — опита се да ме успокои той и вдигна примирено ръце: — Няма да те докосвам.

Сега вече ми се стори притеснен.

— Знам — продължи той, сякаш на въздуха. — Пълен кретен съм. — Тръгна по коридора към фоайето. — Кейт, последвай ме, ако обичаш — помоли тихо.

Тръгнах след него. Нима имах избор?

Той ме отведе до двойното стълбище към втория етаж и оттам по друг коридор. Отвори вратата към поредната сумрачна стая, запали лампата и остана в коридора, докато аз вляза.

— Настани се. Може да се позабавим — предупреди той, но не посмя да срещне погледа ми. Затвори вратата след мен. Щракна ключалка.

— Ей! — изкрещях аз, стиснах дръжката и я натиснах. Беше заключено.

— Налагаше се да я заключа. Не можем да я оставим да обикаля из къщата. — Жул отново говореше на себе си, докато стъпките му заглъхваха.

Не можех да направя нищо, освен да скоча от прозореца на втория етаж и да съборя портата. „А тази просто няма да я бъде“ — помислих си аз и се примирих, че не мога да направя нищо, докато някой не отвореше вратата.

„В затвора щеше да е по-зле“ — казах си, докато се оглеждах. Стените бяха с розови копринени тапети. Тежките ментовозелени завеси бяха вързани от двете страни на прозорците като сърца. Мебели за спалня в нежни цветове бяха поставени в краищата на стаята. Седнах на тапицирана с коприна кушетка.

Скоро престанах да треперя и след като чаках още дълго, легнах, отпуснах глава на една възглавница и вдигнах крака, за да ми е по-удобно. Затворих очи само за секунда, но влиянието на стреса и страха си казаха думата. Заспах на секундата.

Събудих се часове по-късно. Видях, че небето просветлява, и в първия чудесен миг реших, че се намирам в стаята си в Бруклин.

След това погледът ми попадна на огромен полилей с извивки във формата на великолепни нежни цветя. Таванът беше боядисан така, че да имитира облачно небе, а по краищата се рееха дебелички ангелчета и разнасяха панделки и цветя.

В първия момент не знаех къде съм. След това си спомних и се надигнах.

— Събуди ли се? — долетя глас от другия край на стаята. Погледнах натам и видях момичето от кафенето с късо подстриганата руса коса, което ме спаси, когато можех да бъда премазана от откъртилия се от фасадата камък. „Тя пък какво търси тук?“ — запитах се.

Беше се свила на едно кресло до богато украсената каменна камина. Изправи се бавно, неуверено и пристъпи предпазливо към мен.

Светлината от полилея блестеше по косата й и хвърляше бронзови отблясъци. Бузите и устните й бяха с цвета на кадифените розови рози в градината на мами на вилата. Високи скули подчертаваха красивите й очи, а ирисите им бяха вълшебно зелени.

Момичето застана до мен и срамежливо ми протегна ръка.

— Кейт — рече плахо, стисна ръката ми и я пусна. — Аз съм Шарлот.

Седнах на крайчеца на кушетката и я погледнах със страхопочитание.

— Ти ми спаси живота — промълвих.