„Не е възможно да е той — помислих си аз. — Освен ако не е съвършено копие на баща си, който е създал син, преди да загине на… (погледнах отново некролога) деветнайсет. Не е невъзможно.“

След като не успях да докарам сметката с годините, се прехвърлих на следващата страница, където бяха имената със „С“, за да потърся „Симон“. Там беше. Тиери Симон. Оказа се мускулестото момче, което накара двете ни с Джорджия да се отдалечим от битката край реката. На снимката Тиери беше с огромна афроприческа, но беше ухилен по познатия ми самоуверен начин, който помнех от деня, когато го видях в кафенето. Със сигурност беше същото момче. Само че снимката му беше публикувана преди повече от четирийсет години.

Затворих очи, неспособна да повярвам, след това ги отворих отново, за да прочета текста под фотографията. Беше същият, както под некролога на Жак, с единствената разлика, че той беше на двайсет и две и бе роден в Париж.

— Нищо не разбирам — прошепнах и натиснах копчето, за да принтирам и двете страници. След като върнах микрофилмите на регистратурата, излязох от библиотеката като в мъгла и се поколебах, преди да се кача на ескалатора за следващия етаж. Реших да поседя в музея, докато измисля какво да правя.

Мислите ми се лутаха в различни посоки, докато минавах през въртящата се преграда на входа, за да вляза в просторната галерия с висок таван и пейки в средата на залите. Седнах и се опитах да избистря мислите си.

Най-сетне се изправих. Бях в залата, посветена на изкуството на Фернан Леже, един от любимите ми френски художници от началото до средата на двайсети век. Докато разглеждах двуизмерните повърхности с ярки първични цветове и геометрични форми, имах чувството, че нормалното в живота ми се връща. Погледнах към ъгъла, където бе изложена любимата ми картина на Леже от Първата световна война с прилични на роботи войници, седнали на маса, докато пушат лули и играят карти.

Пред нея с гръб към мен беше застанал млад мъж, наведен напред, за да разгледа нещо на платното. Беше среден на ръст, с късо подстригана кестенява коса и мръсни дрехи. „Къде съм го виждала?“ — запитах се аз и се поколебах дали не е някой съученик.

В този момент той се обърна и аз останах с отворена уста. Мъжът в другия край на залата беше Жул.

10.

Имах чувството, че тялото ми вече не е свързано с мозъка. Станах и тръгнах към фантома. „Или съм пред нервен срив, който е започнал, докато бях в библиотеката — мислех аз, — или човекът пред мен е призрак.“ И двете обяснения бяха по-приемливи от възможността Жул да е оцелял след челния сблъсък с мотрисата в метрото и сега не само че беше жив и здрав, ами напълно невредим.

Видя ме, когато бях на няколко крачки от него и за частица от секундата се поколеба. След това се обърна към мен с напълно безизразна физиономия.

— Жул! — повиках го настойчиво.

— Здравей — отвърна спокойно той. — Познаваме ли се?

— Жул, аз съм, Кейт. Идвах в ателието ти с Венсан, не помниш ли? Видях те в метрото в деня, когато стана… катастрофата.

Той ме гледаше с изумление.

— Май ме бъркаш с някого. Казвам се Тома и не познавам Венсан.

„Тома, друг път“ — помислих си аз и ми се прииска да го разтърся.

— Жул, знам, че си ти. Ти попадна в онази ужасна катастрофа, когато… случи се преди малко повече от месец.

Той поклати глава и сви рамене, сякаш се извиняваше.

— Жул, моля те, кажи ми какво става?

— Слушай… Кейт, нали? Нямам представа какви ги приказваш, но нека да ти помогна да седнеш на пейката. Струваш ми се прекалено развълнувана или може би превъзбудена. — Той ме стисна за лакътя и ме поведе към пейките.

Дръпнах ръка и застанах пред него, стиснала юмруци.

— Знам, че си ти. Не съм луда. И не разбирам какво става. Обаче обвиних Венсан, че е безсърдечен, задето избяга така, след като ти умря. А сега се оказва, че си жив.

Разбрах, че съм се развикала, и видях как охранителят тръгна към нас. Погледнах Жул, без да крия колко съм вбесена, когато униформеният приближи и попита:

— Проблем ли има?

Жул погледна човека спокойно.

— Не, господине. Тя изглежда ме бърка с друг.

— Нищо подобно! — изсъсках аз, след това скочих и се отправих бързо към изхода. Обърнах се и забелязах, че и Жул, и охранителят ме наблюдават, затова щом излязох от музея, хукнах надолу по ескалатора.

Имаше само едно място, на което можех да отида.

Пътуването с метро към квартала ми се стори безкрайно дълго, но най-сетне затичах по стълбите нагоре към притъмняващата улица и се отправих към къщата на „Дьо Гренел“. Застанах пред дебелата стена, скрита от пълзяща декоративна лоза, и натиснах звънеца. Над главата ми светна лампа и аз вдигнах лице към камерата за наблюдение.

— Oui? — чух глас след няколко секунди.

— Кейт е. Аз съм… — Замълчах, за момент изгубила кураж. След това си спомних жестоките последни думи, с които нападнах Венсан, и заговорих с нова решителност: — Приятелка съм на Венсан.

— Няма го. — Мъжкият глас имаше метално звучене през микрофона в долния край на панела.

— Трябва да поговоря с него. Може ли да му оставя съобщение?

— Нямате ли телефона му?

— Не.

— Нали казахте, че сте му приятелка? — прозвуча скептично гласът.

— Да, всъщност не. Просто трябва да поговоря с него. Моля ви.

Последва мълчание и тогава чух прищракване, което означаваше, че вратата е отключена. Отвори се бавно навътре. В другия край на двора на отворената врата беше застанал мъж. Сърцето ми се сви, когато видях, че не е Венсан.

Тръгнах бързо към мъжа, като се опитвах да измисля какво да кажа, за да не ме помисли за някоя луда. Когато наближих, не можах да кажа нито дума. Той ми се стори към шейсетте, а избелелите му зелени очи изглеждаха като на човек, преживял столетия.

Дългата му сива коса беше зализана с помада, едрият орлов нос му придаваше вид на благородник. Личеше, че е аристократ.

Ако не се бях засичала с хора като него, клиенти на деди в антикварния магазин, щях да се досетя за благородническия му произход от портретите, закачени във всеки френски замък и музей. Очевидно беше от старо семейство, което разполагаше със стари пари. Вероятно къщата беше негова.

Гласът му ме стресна:

— Значи идвате, за да се видите с Венсан?

— Аха… Да, monsieur.

Той кимна одобрително, когато се поправих, както подобаваше пред човек на неговата възраст и с неговото положение.

— Ще ви разочаровам, но както вече ви казах, той не е тук.

— Знаете ли кога ще се върне?

— След няколко дни.

Не знаех какво да кажа. Той понечи да си тръгне, а аз се почувствах неловко и побързах да избъбря:

— Може ли поне да му оставя съобщение?

— Слушам ви — отвърна сухо той и нагласи коприненото шалче на врата си под безупречно бялата памучна риза.

— Може ли… имате ли нещо против да го напиша? — заекнах аз и едва потиснах желанието си да избягам. — Извинете, че ви отнемам от времето, господине, но имате ли нещо против да му напиша няколко реда?

Той изви вежди и ме погледна в очите. След това отвори вратата и се отдръпна, за да мина.

— Разбира се.

Влязох във великолепното фоайе и изчаках да затвори вратата след мен.

— Заповядайте — рече той и ме поведе през странична врата към същата стая, в която Венсан ми беше донесъл чай. Посочи бюро и стол. — В чекмеджето има хартия за писане.

— Аз имам, благодаря — отвърнах и потупах раницата си.

— Да поръчам ли да ви донесат чай?

Кимнах, защото реших, че ще ми трябват няколко минути, докато измисля какво да напиша.

— Да, благодаря.

— Жан ще ви донесе чай и ще ви изпрати, когато сте готова. Дайте й писмото за Венсан, когато приключите. Au revoir, mademoiselle.

Той кимна отсечено, след това затвори вратата, а аз въздъхнах от облекчение.

Извадих химикалка и тетрадка от чантата, откъснах лист и го гледах цяла минута, преди да започна да пиша.

„Венсан — започнах, — вече разбирам какво имаше предвид, когато каза, че нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Попаднах на едни снимки — твоя и на приятеля ти, публикувани на страниците с некролозите от 1968. След това се натъкнах на Жул. Живият Жул.

Не мога да си обясня какво означава всичко това, но искам да ти се извиня за гадните неща, които ти наговорих, и то след като ти се държа толкова мило с мен. Казах, че не искам да те виждам никога повече. Вземам си думите обратно.

Поне ми помогни да разбера какво става, за да не ме затворят в някой кукувичарник, ако започна да дрънкам за мъртъвци до края на живота си.

Ти си на ход.

Кейт“

Сгънах листа и зачаках. Жан така и не се появи. Гледах как старинният часовник отмерва изнизващите се минути и с всяка секунда ставах все по-неспокойна. Най-сетне, обзета от притеснение, реших, че трябва да намеря Жан. Да не би да чакаше в кухнята с чая ми? Излязох във фоайето. Къщата тънеше в тишина.

Забелязах обаче, че вратата срещу мен е оставена открехната. Пристъпих бавно към нея и надникнах вътре.