Ейми Плъм - Обречени на безсмъртие

Повечето шестнайсетгодишни, които познавам, мечтаят да живеят в чужбина. Само че преместването от Бруклин в Париж след смъртта на нашите не беше никаква мечта, по-скоро бих го нарекла кошмар.

Нямаше никакво значение къде отиваме, защото не забелязвах нищичко от онова, което ме заобикаляше. Живеех в миналото и отчаяно се опитвах да запазя всеки спомен от предишния си живот, който приемах за даденост и си бях въобразявала, че ще продължи вечно.

Родителите ми загинаха в автомобилна катастрофа точно десет дни след като взех шофьорска книжка. Седмица по-късно, на Коледа, сестра ми Джорджия реши двете да напуснем Америка и да се преместим във Франция при родителите на баща ни. Все още бях в шок и не се възпротивих.

Преместихме се през януари. Никой не очакваше да се върнем веднага на училище, затова се опитвахме да преживеем дните, всяка потънала в собственото си отчаяние. Сестра ми трескаво се стараеше да преодолее мъката, като излизаше всяка вечер с приятелите си, все хора, с които се беше запознала през лятото. Аз пък се превърнах в страдаща от агорафобия развалина.

Някои дни силите ми стигаха колкото да изляза от апартамента и да се покажа на улицата. Веднага след това хуквах към къщи, за да се махна от потискащия външен свят, където имах чувството, че дори небето ме притиска. В други дни се чувствах толкова изцедена, че едва се довличах до масата, за да закуся, а след това си лягах отново и прекарвах деня в леглото, вцепенена от мъка.

Накрая баба и дядо решиха, че трябва да прекараме няколко месеца на вилата им. „Трябва да смените обстановката“, настоя мами, а аз изтъкнах, че най-драстичната промяна е да се преместим от Ню Йорк в Париж.

Мами, както обикновено, се оказа права. Пролетта, която прекарахме на открито, ни се отрази благотворно и към края на юни, макар да бяхме бледи сенки от предишните момичета, бяхме събрали достатъчно сили, за да се върнем в Париж, където кипеше „истинският живот“. Стига да успеехме отново да наречем живота „истински“. Поне започвахме начисто на място, което обичах.

Няма друг град, който би ме зарадвал повече от Париж през юни. Въпреки че прекарвах тук летата си още от дете, и досега попивам „парижката тръпка“, докато вървя по летните улици. Светлината тук не прилича на другите градове. Магическите отблясъци, сякаш извадени от вълшебна приказка, ти внушават, че тук във всеки един момент е възможно да ти се случи нещо и ти дори няма да се изненадаш.

Този път обаче се оказа различно. Париж си беше същият, но аз се бях променила. Дори прекрасният парижки въздух не бе в състояние да се промъкне под черното було, което изглежда бе залепнало за кожата ми. Наричат Париж „Града на светлината“. Е, за мен се беше превърнал в „Града на мрака“.

Прекарах почти цялото лято сама, откъсната от всички: закусвах в сумрачния, пълен с антики апартамент на мами и деди, до обяд се скривах в някое малко, тъмно парижко кино, където денонощно прожектираха класически филми, или пък обикалях някой от любимите си музеи. После се прибирах и четях, след вечеря се отпусках в леглото и се втренчвах в тавана, унасях се, а кошмарите ме будеха. На следващата сутрин всичко се повтаряше отново.

Единственото, което прекъсваше самоналожената самота, бяха имейлите от приятелите у дома. „Как е животът във Франция?“, започваше всеки без изключение.

Какво да им отговоря? Потискащ? Празен? Искам си родителите? Вместо това лъжех. Разказвах им колко съм щастлива в Париж. Радвах се, че двете с Джорджия знаехме добре френски, защото се бяхме запознали с много хора. Уверявах ги, че нямам търпение да започна в новото си училище.

Целта ми не беше да ги впечатля с тези лъжи. Знаех, че ме съжаляват, и желанието ми беше да ги уверя, че съм добре. Всеки път, когато изпращах поредния имейл, а след това го препрочитах, осъзнавах колко дълбока става бездната между истинския ми живот и измисления, който бях създала специално за тях. Това ме потискаше още повече.

Най-сетне си дадох сметка, че нямам желание да разговарям с никого. Една вечер седях цели петнайсет минути пред клавиатурата и отчаяно се опитвах да измисля нещо хубаво, което да напиша на приятелката си Клодия. Накрая затворих съобщението, поех си дълбоко дъх и изтрих имейл адреса си от интернет. Джимейл ме попита дали съм сигурна.

— И още как — отвърнах и натиснах червеното копче. Огромен товар се смъкна от раменете ми. След това пъхнах лаптопа в едно чекмедже и не го отворих, докато не тръгнах на училище.

Мами и Джорджия настояваха да излизам, да се запозная с нови хора. Сестра ми ме канеше, когато ходеше с приятелите си на изкуствения плаж близо до реката, на бар, за да слушат музика на живо или в различни клубове, където танцуваха по цели нощи през уикендите. След известно време просто престана да пита.

— Как е възможно да ходиш да танцуваш след случилото се? — попитах Джорджия една вечер, когато се беше настанила на пода в стаята и се гримираше пред позлатено огледало в стил Рококо, което беше свалила от стената, за да го облегне на библиотеката.

Сестра ми бе забележително красива. Светлорусата й коса беше късо подстригана — прическа, която отиваше единствено на лице с изваяни, високи скули като нейните. Кожата й, сякаш създадена от праскови и сметана, бе осеяна със ситни лунички. И двете бяхме високи. За разлика от мен обаче имаше поразително тяло. Бях готова да извърша убийство за апетитни извивки като нейните. Изглеждаше на двайсет и една, а не на момиче, което след няколко седмици ще навърши осемнайсет.

Тя се обърна към мен.

— Помага ми да забравя — отвърна и си сложи спирала на миглите. — Помага ми да се почувствам жива. И на мен ми е мъчно, също както на теб, Кейти Дребосъчеста. Просто не знам как иначе да се справя.

Знаех, че е напълно искрена. Вечерите, когато си оставаше вкъщи, чувах сърцераздирателните й ридания и знаех, че се разкъсва от мъка.

— Какво си увесила нос — продължи тихо тя. — Прекарвай повече време сред хората. Така ще се разсееш. Я се погледни — рече, остави спиралата и ме привлече към себе си. Обърна главата ми към огледалото.

Когато човек ни види заедно, никога не би предположил, че сме сестри. Дългата ми права коса е увиснала, а пък кожата ми, която благодарение на мамините гени никога не почернява на слънцето, изглеждаше по-бледа от обикновено.

Синьо-зелените ми очи нямат нищо общо с пламенния, тежък поглед на сестра ми. „Очи като бадемчета“, казваше мама за моите, а аз не можех да си намеря място. Предпочитах форма на очите, която да нашепва за страст, вместо хората да ги свързват с ядки.

— Страхотна си — заяви Джорджия. Сестра ми беше… единственият ми фен.

— Да, върви го кажи на момчетата, които тръпнат в очакване пред вратата — намръщих се и се отдръпнах от нея.

— Няма да си намериш гадже, ако непрекъснато стоиш сама. Ако не престанеш да се мотаеш по кината и музеите, ще заприличаш на жените от деветнайсети век, които в романите умират от туберкулоза, воднянка или нещо подобно. — Обърна се към мен: — Няма да те карам насила да излизаш с мен, ако ми изпълниш едно желание.

— Сега остава да започнеш да ме наричаш Добрата фея — опитах се да се усмихна.

— Вземи си тъпите книги и върви да седнеш на слънце в някое кафене. Може и на луна, все ми е едно. Просто излез и поеми дълбоко от мръсния въздух в раздраните си от туберкулоза, достойни за деветнайсети век дробове. Заобиколи се с хора, за бога!

— Виждам предостатъчно хора…

— Леонардо да Винчи и Куентин Тарантино не се броят — прекъсна ме тя.

Млъкнах.

Джорджия стана и взе малката си шикозна чантичка.

— Не ти си мъртва — продължи. — Мама и татко починаха. А те биха искали да живееш.