— Искаше да задържи детето ми като заложник завинаги… за да си осигури поддръжката на Стивън… А ми е брат!

— Мръсник — процеди Дъг, но изпита облекчение. Наскоро узна, че Стивън де Уорън е пратил хора из цялата страна и търси навсякъде жена си. Като много други и Дъг беше чул, че Мери е изменила на Шотландия по време на войната в ноември. А след това се ужаси при мисълта, че тя мрази толкова мъжа си, че е готова пак да избяга от него, защото това беше очевидното заключение от действията й. Не беше спрял да обича Мери. Въпреки че беше омъжена за друг, не искаше тя да бъде нещастна. Още повече се обезсърчи, когато видя в какво състояние се намира любимата му. Сигурно бракът й е бил непоносим, щом е избягала в напреднала бременност. Изпита голямо облекчение, когато узна истината.



Доста се беше уплашил. Дъг почти не осъзнаваше, че гали косата на Мери. Когато я видя как вика в леглото му, бременна и безсилна, старият копнеж се надигна в него, колкото и да се мъчеше да се овладее.

Дъг мигновено се отърси от тези мисли. Разгневи се на Дънкан, краля, когото никога нямаше да подкрепи. И той, и много други шотландци смятаха Дънкан за англичанин, който не е нищо друго освен марионетка на Уилям Руфъс.

След това Мери каза:

— Къде е Стивън? Да знаеш само колко ми трябва! О, боже, дано дойде по-скоро! — извика тя, когато тялото й се раздра от нов пристъп на болка.

Дъг усети пронизваща празнота в душата си. Разбра, че колкото и да се беше опитвал да го прикрие, още е таял надежда те двамата да се съберат някой ден. Сега надеждата му изчезна безвъзвратно при тази проява на неподправена любов към мъжа й.

— Стивън — прошепна Мери. Очите й се насочиха не към Дъг, а към някой зад него.

— Тук съм — изрече Стивън от вратата.

Дъг пребледня. Извърна се и стана, но Стивън дори не го погледна. Той виждаше само Мери. Прекоси стаята с дълги и решителни крачки. Калната му пелерина се сучеше около тялото му.

Мери се засмя и изхълца едновременно. Протегна ръце към него. Стивън се отпусна на леглото до нея, на мястото, което беше освободил Дъг. Притегли я нежно в обятията си.

Мери заплака.

Стивън също плачеше беззвучно.

Дъг излезе тихо от стаята.

— Ти дойде — промълви накрая Мери и се притисна към него.

— Но не достатъчно бързо — каза пресипнало Стивън. Беше брадясал. Очите му бяха кръвясали. Под тях имаше сенки. Не беше спал повече от няколко часа през последната седмица. Обгърна с ръце издрасканото й от шубраците и клоните лице.

— Дънкан е виновен. Трябваше да се досетя.

— Откога си тук? — попита малко уплашено Мери.

— Достатъчно дълго, за да разбера, че Дъг Макинън още те обича, а ти още обичаш мен.

Мери се отпусна безсилно на гърдите му. Беше изтощена докрай, но изпитваше огромно облекчение. Той я прегръщаше и галеше. Сълзите му се смесиха с нейните.

— Как, Мери? — попита Стивън, когато съумя да проговори отново. Гласът му беше загрубял. — Как успя да избягаш?

— През един таен тунел, в който не бях влизала от малка — каза Мери и го погледна. — Н-но той имаше кучета. Наложи ми се да бягам от кучетата.

Стивън я прегърна много по-нежно, отколкото му се искаше. Погали я с едрите си ръце.

— Любима моя, повече няма да се наложи да преживяваш такива мъки. Не успях да те защитя този път, но вече ще бъдеш в безопасност. Кълна ти се, Мери.

— Не се обвинявай — извика буйно тя. След това изкрещя пак и пребледня.

— Детето ли е? — попита настоятелно Стивън. Погледите им се кръстосаха.

Мери кимна и стисна устни.

Стивън я положи бавно по гръб.

— Не се изморявай с приказки. Пази си силите, в случай че детето ни реши да излезе по-рано.

Мери се втренчи в него. Очите й бяха широко отворени и гледаха непоколебимо. Когато спазъмът отмина, тя попита удивено:

— Защо плачеш?

Стивън се овладя и се усмихна леко.

— Не е ли ясно? Ти си моят живот… а едва не те загубих — гласът му притихна и той докосна бузата й. — Казах ти го вече веднъж. Не мога да живея без теб, госпожо.

Сълзи изпълниха очите на Мери.

— И аз те обичам, Стивън. Винаги съм те обичала.

Стивън се помъчи да сподави сълзите, защото не подобаваше на един мъж да плаче. Обзеха го едновременно неудоволствие и въодушевление. Все пак реши да я смъмри:

— Е, госпожо, този път много се изхвърли. Винаги?

— Откакто те видях за първи път — прошепна Мери. След това пребледня отново и извика. Заудря ръцете на Стивън с превързаните си юмруци.

Стивън се усмихна пресилено, след като спазъмът отмина и Мери се успокои.

— Когато ме видя за пръв път, ти ме мразеше, скъпа, не си ли спомняш? — Искаше да й отклони вниманието от болката.

Страдалчески сълзи пълнеха очите на Мери, но тя поклати упорито глава в знак на отрицание. Когато поредният пристъп свърши, тя ахна от облекчение.

— Не, с-сър, моля за извинение. За пръв път те видях преди три години в Абърнети. Ти стоеше зад крал Руфъс, а баща ми беше коленичил и произнасяше клетва за вярност и подчинение.

Стивън се стресна.

— Била си в Абърнети по това време!

— Тя се усмихна леко.

Яздех с Едгар. Бях преоблечена като негов паж.

— Ах, ти, хитрушо — изрече тихо Стивън. — Значи онзи прекрасен момък, който ме зяпаше, си била ти!

— Т-ти си ме забелязал?

Той се изчерви.

— Забелязах те. Почувствах се много неудобно, тъй като си помислих, че съм се увлякъл по момче.

— О, Стивън! — Те се гледаха един друг с благоговение. Всеки от тях се питаше дали любовта им не е разцъфнала в онзи зимен ден по толкова странен начин. И двамата решиха, че така е станало.

Стивън се наведе и докосна устните й със своите.

— Стига толкова разговори, скъпа моя. Почивай си спокойно — той се усмихваше. Изражението му беше нежно, както никога по-рано.

Но Мери бързо излезе от блаженото състояние. Изстена тихо и протяжно. Лицето й пребледня като на смъртник. Болката доста дълго не напусна тялото й. Накрая почна да спада и изчезна.

— С-стивън — изрече прегракнало тя. — Моля те, доведи акушерка.

Стивън също пребледня.

— Изчакай да се върна, Мери. Поне този път… не прави нищо прибързано!



Но Мери пак се оказа нетърпелива или може би детето нямаше търпение и поиска да излезе час по-скоро. Когато Стивън се върна с акушерката, чу скимтенето и плача на бебето. Сърцето му заби бързо и на лицето му се изписа недоверие. Някой се шегуваше с него. Та той беше отсъствал само няколко минути! Отвори широко вратата. Мери се беше отпуснала безсилно на леглото, но се усмихна, когато го видя. Завивките лежаха пръснати по пода, а между краката й имаше малко окървавено бебе.

Стивън видя кръвта и тъй като никога преди не беше присъствал на раждане, реши, че е загубил жена си. Втурна се обезумяло към нея. Тя се засмя тихо от удоволствие. Той се стресна и я погледна. Тя хвана ръката му.

— Родих, милорд — гласът й звучеше триумфално. — Момче е. Тя се извърна към акушерката, която вече беше прерязала пъпната връв и завиваше малкото дребосъче.

— Покажи на негово благородие сина му.

Акушерката се обърна. Лицето й се изкриви в някакво подобие на усмивка и тя вдигна малкото невръстно дете, което гледаше с широко отворени очи.

— Вижте му само пръстчетата и петите, ваше благородие. Той е голямо момче, въпреки че е избързал малко с раждането. И вече се е събудил!

Стивън я изгледа смаяно.

— Моят син?

— Твоят син — изрече щастливо Мери и отвърна на изумения му поглед. — Силен смел момък, който бърза да излезе на бял свят, за да поздрави татко си. Дай му бебето.

Още преди Стивън да се усети, малкото новородено се озова в ръцете му. То изглеждаше съвсем малко в обятията на грамадния си татко. Стивън се изненада, когато видя, че очите на детето наистина са широко отворени… и го следят неотлъчно.

— Да, той ме гледа — промърмори той. От дъното на душата му бликнаха нови, необясними чувства. След това се усмихна нежно.

— Госпожо, виж колко е пъргав.

— Като баща си — каза тихо Мери. — Също като баща си.

И Стивън й се усмихна. Прилив на гордост завладя сърцето му.

— Госпожо, ще изпълня и най-дръзките ти мечти, за да ти се отблагодаря.

Мери вдигна глава.

— Вече осъществих най-голямата си мечта, Стивън. Имам бебето и теб. Какво още бих могла да искам?



Но имаше и още, разбира се.

Мери се възстанови в Кинрос, където Стивън остана с нея, като повери делата си в ръцете на иконома и управителя на замъка си. Тримата се върнаха в Олнуик един месец след раждането на бебето. Кръстиха го Едуард на загиналия й брат.

Когато наближиха замъка, Мери усети, че става нещо. Стивън яздеше до носилката й. Когато погледнеше към нея и към сина си, в изражението му се четеше и нещо друго освен сърдечната топлина, с която тя беше привикнала. В очите му се таеше загадъчен блясък. Тя не разбираше какво означава той. Но явно мъжът й беше замислил нещо… и изпитваше огромно удоволствие от това.

Цялото семейство излезе да ги поздрави пред централната кула. Мери се смая, когато Стивън й помогна да слезе от носилката, а дойката задържа малкия. Графът и графинята се нахвърлиха върху нея. Почнаха да я целуват и прегръщат и да я уверяват колко се радват, че е жива и здрава и пак се е прибрала вкъщи. След това епископът на Илай я вдигна във въздуха. Прошепна й в ухото, че лично той ще кръсти детето и няма да отстъпи на никого тази чест. Бранд я млясна по устните, а Изабел почна да охка и ахка над бебето.

Мери плачеше по време на цялата тази бъркотия, защото зад семейството на Стивън стояха Едгар, Александър и Дейви.

Протегна ръце към тях. Братята й се втурнаха напред с радостни викове. Но не пожелаха да я прегърнат. Колко типично за тях! Едгар я вдигна и я завъртя във въздуха. Александър я плесна по рамото, а Дейви поиска да подържи бебето. Трите момчета я обкръжиха, а тя прегърна гордо сина си и погледна мъжа си. Той й се усмихна и тя се засмя в отговор.