— Не говори като някоя глупачка.

Мери затвори очи.

— Защо правиш това?

— Кралят е решил да свали Доналд Бейн.

Мери примигна, за да възпре сълзите.

— Ти презираш краля си. Докога ще му се подчиняваш?

Гласът на Стивън беше остър като върха на меча му.

— Мадам, аз съм негов васал. Както ти си се заклела да ме подкрепяш и да ми се подчиняваш, така и аз съм дал обет да го подкрепям и да му се подчинявам.

Тя се дръпна от мъжа си. Разбра, че го ядосва още повече, като му обръща гръб, защото той си пое рязко дъх. Не я интересуваше. Нарастващият й корем караше гърба й да хлътва и тя неволно го затърка. Вторачи се през прозореца и загледа без никакъв интерес гъсто израсналите по ливадата диви сини цветя. Съзнаваше, че трябва да внимава много. Не бива да се меси в работите на мъжа си. Това на няколко пъти едва не бе погубило връзката им.

— Мери, наистина ли искаш да не се подчиня на краля, на когото съм се заклел във вярност? — попита Стивън.

Мери не искаше да лъже.

— Вярно е, че дължиш вярност на своя крал, но какво ще кажеш за клетвата, която си дал на баща ми, на моя крал?

Стивън едновременно се разгневи и не повярва на ушите си.

— Моля?

Мери си пое дъх.

— Говоря за обещанието, което си дал, за клетвата, която си изрекъл — да качиш Едуард на трона на Шотландия.

Стивън я гледаше втренчено.

Мери извика:

— Нали няма да я нарушиш точно сега? Трябва да се бориш за Едгар, а не за Дънкан!

Той пристъпи към нея, но спря по средата на стаята. Видът му предвещаваше буря.

— Не бях ли достатъчно ясен, когато се сдобрявахме?

Мери вирна брадичка. Знаеше, че си е позволила твърде много, но нямаше право да отстъпва. Съдбата на тримата й братя висеше на косъм. Може и да се отнасяха към тях като към високопоставени гости, но бяха кралски затворници и нищо повече. Не разполагаха с нищо освен с името си. Нямаха и пукнат грош, никакви имения, нищичко освен дрехите на гърба си, добрата воля на Руфъс и клетвата на Стивън.

— Да, съвсем ясен бе — прошепна тя. — Но аз съм твоя жена. Твоите грижи са и мои грижи. Не искам да те тревожа, но ние трябва…

— Ние?

В очите на Мери бликнаха сълзи.

— Няма ние в политиката.

Тя сподави сълзите си и си каза, че това е заради детето. Твърде често плачеше напоследък.

— Ами Едгар? — долови тя шепота си.

Очите на Стивън потъмняха. Стисна още по-здраво зъби.

— Дори не искам да знам как си разкрила най-голямата ми тайна, Мери.

— Едуард ми каза — прошепна Мери — през нощта, преди да загине.

Изражението на Стивън се промени. Изпита не гняв, а симпатия.

— Едуард щеше да бъде велик крал.

— Едгар ще бъде велик крал!

— Мадам, месиш се в мъжките работи.

Мери извика безразсъдно:

— Нима искаш да свалиш едно чудовище, за да качиш друго на мястото му? Нима?

Стивън не вярваше на ушите си. След това се ядоса.

— Смееш да критикуваш постъпките ми? Поставяш под въпрос честността ми?

— Но аз съм твоя жена! Ако ми имаш доверие… — гласът й заглъхна. Какво да му каже? Той не й доверяваше тайните си. Нима не беше казал, че никога няма да забрави вероломството й? Старата рана не беше зараснала и се беше загнездила дълбоко в сърцето й. Никога нямаше да оздравее, само ще прониква още по-дълбоко. Беше предполагала, че раната й ще остане погребана завинаги. Явно беше сбъркала.

— Ти си моя жена. Предлагам ти да се държиш като жена, мадам, освен ако не искаш да обърнеш този брак нагоре с краката — Стивън отиде горделиво до вратата и излезе, без дори да я погледне.

Щом той изчезна От погледа й, Мери се втурна към вратата и я затръшна зад него с всичка сила. След това избухна в сълзи.

Какъв брак беше това? Проклет да е Стивън! Толкова бе твърдоглав и надменен! Тя имаше право да знае какво е намислил да прави, защото след смъртта на родителите й на нейните плещи лежеше отговорността за братята й. Единствената им надежда беше един ден Едгар да се качи на трона. Дори и да им разрешаха да напуснат Лондон, нямаше да посмеят да напуснат убежището, което им осигуряваше Руфъс, Претендентите се избиваха за трона на Шотландия. Народът имаше дълга и кървава история. Доналд Бейн вече беше пратил покана на братята й, но те не посмяха да я приемат. Не се съмняваха и за миг, че когато стъпят на шотландска земя, ще бъдат затворени до края на живота си или убити.

Така че Едгар нямаше кой знае какъв избор. Трябваше да остане в двора в Лондон и да се подмазва на краля, като се надява, че един ден Руфъс ще му помогне да спечели трона на Шотландия. Бъдещето му зависеше от добрата воля на Руфъс. Същото важеше и за братята му, които бяха негови съюзници. Те знаеха, че ако Едгар се възкачи на трона, ще станат могъщи лордове.

Мери не желаеше да воюва с мъжа си. През последните няколко седмици двамата се бяха наслаждавали на мира помежду си. Тя искаше това да продължи до края на живота им. Но не беше от жените, които приемат смирено предизвикателствата на съдбата. Той отказваше да сподели грижите си с нея. Докъде щеше да ги доведе това?

Може би нямаше да се измъчва толкова, ако не ставаше дума за близките й. Но братята й бяха много повече нейна грижа, отколкото на Стивън. Имаше пълно право да подтиква мъжа си да действа така, че да осигури бъдещето им. Защо не я разбираше той?

„Защото още ми няма доверие, помисли си тя безрадостно. Ако ми повярва, ще бъда най-ценният му съюзник и той ще ми доверява с радост всичките си тайни.“

Мери искаше да му бъде най-ценният съюзник. Искаше това повече от всичко друго, като изключим любовта му. Но беше загубила надежда. Ако Стивън не й прости за миналото, това никога нямаше да стане.

На вратата се почука. Мери извърна глава и видя, че е влязла една прислужница. Младата жена се поколеба, като видя мъката, изписана по лицето й. Явно беше чула нещо, ако не и всичко от спора й със Стивън.

— Милейди? Дойдох да ви помогна да си стегнете багажа.

— Моля — Мери махна на момичето да влезе. Гърбът я болеше и тя бавно се захвана за работа. Но цялата й радост беше изчезнала, въпреки че се връщаше вкъщи.



Стивън и Мери не си говореха, освен за да поддържат някакво подобие на учтивост. Въпреки че целта на Стивън беше да се върне в Олнуик и да свика войските и васалите си на война, той внимаваше да не изморява бременната си жена. Затова пътуваха цели два дена до Олнуик. Мери не му беше особено благодарна. Беше твърде объркана. Грижеше се за мъжа си и му угаждаше, както изискваше обичаят, но сърдечността, доброто приятелство и взаимната страст бяха изчезнали. Стивън се държеше сковано и официално с нея. Явно и той беше разстроен. Отношенията им пак се бяха обтегнали.

Стивън не остана в Олнуик дори една нощ. Свали Мери на предните стъпала на централната кула, докато чакаше да му доведат нов кон с пресни сили.

— Довиждане, мадам. За съжаление не мога да остана повече. — Изведнъж изражението му омекна. — Ще се отбия, ако е възможно, мадам — каза той тихо, — и веднъж завинаги ще сложа край на глупавата война помежду ни.

Мери едва не го замоли да остане. Разбра какво иска да й каже. Щеше да се люби с нея. С уменията на тялото си ще й покаже, че е неин господар, но с оставането си щеше да й разкрие, че е и неин роб. В леглото бяха равни. В леглото й се отдаваше целият, без остатък. Мери знаеше, че никога няма да се радват на подобно равноправие извън него. Това беше смешно, но тя се закле, че ще дойде ден, когато той доброволно ще й се отдаде и без да са обгърнати от пелерината на страстите.

Той не прочете мислите й правилно. Лицето му се изопна от загриженост.

— Не се безпокой, Мери. Майка ми ме увери, че ще стои непрестанно при теб до края на бременността. Тя ще дойде до две седмици. Няма да си сама, ако не се върна скоро.

Мери се стресна.

— Нима смяташ да отсъстваш дълго?

— Не знам. Дори и Дънкан да вземе властта, не бива да остава сам, докато не се закрепи здраво на трона.

Мери се успокои.

— Не се тревожа — излъга тя. Не искаше Стивън да тръгва на бой, като се притеснява излишно за нея. Всъщност всяка жена, която тя познаваше, се боеше от раждането. Твърде много умираха по време на това изпитание. И тя не беше изключение от правилото, но досега беше избягвала да мисли за това. Реши да не го прави и сега, когато се разделяха.

— Значи си по-храбра, отколкото мислех, Мери. Наистина си смело шотландско момиче.

Мери погледна хубавия си мъж. Стори й се, че сърцето й се преобръща. Той се тревожеше и беше загрижен за нея. Одобрението му й беше много приятно след жестоките думи, с които я обиди Малкълм. Любовта заплашваше да надделее над всичките й чувства. Коленете й омекнаха. Мили боже, не искаше той да отива на война, особено пък по такъв повод. Но трябваше да бъде толкова смела, за колкото я смяташе Стивън.

— Бог да ти е на помощ, милорд. Уверена съм, че ще спечелиш.

Той се наведе от коня и впи поглед в нея.

— Ще се радваш ли на това?

Мери си пое дъх, но не се колеба повече. Длъжна беше да го подкрепя.

— Да — сподави внезапните сълзи. Каза си, че никога няма да изостави братята си. — Ще се радвам, когато разбера за победата ти.

Стивън се втренчи в нея.

Трудно беше да се усмихваш, когато ти се плаче, но Мери съумя някак да го постигне.

— Благодаря ти, мадам — каза Стивън. И в очите му се появи подозрителна влага.



Войската потегли най-сетне в средата на май. Насочи се право към Стърлинг, където срещна слаба съпротива. Норманите вече бяха стигнали близо до кралската кула, когато срещу тях се възправи друга войска. Битката свърши удивително бързо. Сред частите на шотландците царуваше пълна бъркотия. Нямаше единно командване. Доналд Бейн и Едмънд избягаха, когато стана ясно, че губят. През последната седмица на май победоносната нормандска армия тържествено влезе в Стърлинг. Дънкан стоеше начело. Короноваха го за крал още същия следобед.