Стивън затвори очи. Сърцето го заболя за нея: Беше се втвърдил като скала и отчаяно копнееше да даде воля на страстите си. Само тя би се справила с тази задача. Жадуваше Мери да облекчи страстта му. Жадуваше и много повече. Всъщност нима не мечтаеше страстно за любовта й? Любов, която тя никога нямаше да му даде.

Няма да отиде при нея, нямаше.

Защото, ако го направеше дори веднъж, щеше да бъде загубен.

Каква мъка беше това изкушение!

Не се е променила, повтаряше си той непрестанно. Значи не бива да я пуска отново в леглото… и в живота си. Тя бе твърде опасна. Още имаше власт над него. Това не се бе променило.

Знаеше, че е взел правилното решение. Веднага щом лекарят обяви, че тя е готова за път, щеше да я върне в Тетли. Това беше единствената му надежда.

Проблемът му беше, че не знаеше как ще се удържи далеч от нея, след като я видя пак и тя бе тук, в къщата, на горния етаж и спеше в леглото му.



Докато Стивън се разхождаше неспокойно пред огъня в Грейстоун, Хенри се излежаваше на едно кресло на подиума в голямата зала в Уайт Тауър. В залата цареше пълна бъркотия. Вечерта беше дълга и пълна с развлечения и веселие. Повечето посетители лежаха пияни по пейките край невероятно дългата маса. Неколцина се съвокупляваха неприкрито със слугините и с момчетата, които сервираха храната. Мнозина хъркаха, натъркаляни като чували по пода.

До Хенри седеше брат му, кралят. Той допиваше поредния литър вино, докато му излагаше последните си планове. Уилям Руфъс беше решил, че е крайно време да качи любимия си приятел Дънкан на трона на Шотландия.

Хенри вдигна удивено вежда.

— Сега сме само двамата, скъпи братко. Наистина ли си въобразяваш, че ще контролираш Дънкан, след като го сложиш на трона?

Руфъс се усмихна и махна апатично с ръка.

— Сигурно знаеш истината, братко. Дънкан ме обича.

Веждата на Хенри пак отскочи удивено нагоре.

— Надявам се да е вярно — той се усмихна. — Колко смешно. Той чезне по теб, а ти чезнеш по друг.

Руфъс престана да се усмихва и изгледа злобно брат си.

Хенри се засмя.

— Много ще ми е интересно да видя какви ги върши Стивън с жена си, след като тя е бременна?

Дойде ред на Руфъс да се засмее.

— Вече не е влюбен в нея. Презира я. Няма дори да й продума. Знаех си, че тя скоро ще му омръзне. Никоя жена не е задържала за дълго вниманието му.

— За твой късмет — промърмори Хенри. — А може би само ти си мислиш така.

Но Руфъс не го чу.

— И така, какво мислиш за плановете ми?

— Смятам, че няма да е лесно да свалиш сегашния крал. А още по-трудно ще ти бъде да качиш някой, който да се задържи по-дълго на трона.

— Почти никой не смята Доналд Бейн за шотландски крал. Мнозина негодуват срещу него. А никой не обича и Едмънд.

— А ти си обещал на Дънкан, че най-големите му мечти ще се сбъднат.

— Никога не съм му обещавал нищо — каза рязко Руфъс. — Защо се съмняваш, че ще успея да го контролирам, след като той стане крал?

— Дънкан е много честолюбив. Много прилича на Малкълм. Той е безжалостен и решителен. Отдавна крои планове как да заграби короната на баща си. Няма да ти е толкова лесно, колкото си мислиш. Ако ти трябва някой по-невръстен, защо не се насочиш към младия Едгар? Той е законен претендент. И е достатъчно млад, за да му влияеш лесно.

— Не съм съгласен — Руфъс вече не изглеждаше пиян. Обърна се към брат си. Лицето му доби неприятно изражение. — Той е твърде млад и ще му трябва голяма подкрепа, за да се задържи на трона. Нищо чудно да се обърне за помощ към Стивън, а не към мен. Не, предпочитам Дънкан, който винаги ми е бил верен. Да разчитам ли на теб, скъпи братко?

Хенри се облегна на креслото. Нямаше никакво желание да повежда войските си към поредната война в Шотландия, която само щеше да подсили позициите на брат му в Англия и да му развърже ръцете да води бойни действия в Нормандия.

— Не се нуждая от още сребро и имения.

— Всеки се нуждае от още сребро и имения.

— Нима нямаш достатъчно благородници зад гърба си? Нима могъщият граф Нортъмбърланд не прави всичко, което му кажеш? Ако на Стивън му се роди момче, то ще бъде внук на Малкълм. Те сигурно обмислят как да подобрят отношенията си с Шотландия. Ей, Дънкан ще бъде чичо на детето! Със сигурност не ти трябвам!

Руфъс се намръщи.

— Както сам каза, не е лесно да качиш нов крал на трона. — Трябва да ми помогнеш, Хенри. Наградата ти ще бъде голяма. Може би ще извадя другата шотландска принцеса от манастира и ще ти я дам.

— След смъртта на Малкълм този брак няма да ми донесе нищо, така че не го желая — каза Хенри. — Особено щом Дънкан ще седи на трона.

— Кажи ми тогава какво искаш.

— Ще си помисля — каза Хенри. — Доста ще си помисля.

Но вече бе взел решението си. Отговорът му беше отрицателен. Нека другите благородници губят хора и пари в тази война, нека те сеят семето на бъдещото си унищожение. Когато всичко свърши, неговата войска щеше да бъде най-силната в кралството. А Хенри нямаше нищо против да изчака малко, преди да осъществи дръзките си мечти, дори и това да означаваше, че трябва още няколко години да стои със скръстени ръце. Търпението беше неговото кредо. Нима не беше мечтал за короната на брат си, откакто се беше родил?



Мери спеше дълбоко, но изведнъж се стресна от някакъв шум и се събуди. Не знаеше какво я е събудило. Може би нещо бе прошумоляло или бе сънувала кошмар. Лежеше по хълбок, с лице към огъня, който още мъждукаше в камината. Мигновено си спомни къде се намира. В Грейстоун, в спалнята на Стивън, в леглото му. Душата й се изпълни с копнеж.

Чу, че вратата на спалнята се затваря. Мери се изправи рязко и седна, отворила широко очи. В сенките стоеше неподвижно един мъж. В мрака не виждаше лицето му, но знаеше, че това е Стивън. Имаше само една причина, поради която можеше да е дошъл.

— Стивън.

Той не помръдна. Когато заговори, гласът му беше тих и дрезгав.

— Жадувам те, Мери, така, както пияница жадува за вино.

В очите на Мери бликнаха сълзи. Тя стисна завивките.

— И аз копнея за теб, Стивън.

Той се приближи. Огънят го освети. Мери видя пламъка в очите му и изписка леко от радост. Не я интересуваше, че е дошъл при нея само за да задоволи желанието си. Протегна ръце към него.

Стивън се озова до нея само с една крачка. В мига, в който ръцете им се докоснаха, телата им се възпламениха от желанието, избухнало в душите им. Мери обви лицето му с длани — прекрасното му, толкова обичано лице — и се наслади на порива и страстта, които видя в очите му. Стивън не сведе поглед. Между тях се установи някаква невидима безмълвна връзка. След това той почна да я целува.

Обгърна я с ръце и я събори на леглото. Погълна лакомо устата й със своята. Целувката му беше неистова и влажна. Мери го желаеше не по-малко и му отвърна със същия плам. Доста време мина, преди устните им да се разделят. Откъснаха се един от друг, когато не им остана дъх.

Мери едва не заплака. Не я беше грижа какво говори той. Пък каквото и да кажеше след това, тя нямаше да му повярва. Всеки мъж, който целува така, е обзет от много по-силно чувство от обикновеното желание. Реши да заложи бъдещето си на това. Пред нея се откри възможност да постигне най-смелите си мечти.

Пак се целунаха, но скоро престанаха, защото бяха твърде нетърпеливи за да се бавят с такива закачки. Стивън прокара ръцете си по набъбналите й гърди, шепнейки гальовни думи. После докосна с благоговение твърдия й закръглен корем. А след това тя се озова легнала по хълбок, а той проникваше дълбоко в нея.

Мери пееше името му. Толкова го обичаше. Каза му го. Беше обезумяла. Беше се отдала изцяло на страстта. Викаше от удоволствие. Искаше да я чуе цял свят. Не я интересуваше какво ще си помисли някой за нея.

Стивън я взе така, сякаш не е бил с жена от много дълго време. Не се поколеба и за миг. Когато се облекчи и удоволствието завладя и него, също извика името й. Не веднъж, а много пъти.

Мери се сгуши в обятията му. Тук искаше да остане завинаги, това беше нейното място. Толкова обичаше Стивън, че я заболя.

Горещите й сълзи рукнаха неудържимо, въпреки щастието, че е отново с мъжа си.

Мери не искаше да плаче. Не тук, не сега. Беше щастлива. Стивън се беше върнал при нея. Беше щастлива. Но беше загубила всякакъв контрол над себе си от момента, когато прие с възторг Стивън при себе си. Могъщите силни чувства, които сподавяше грижливо толкова отдавна, изскочиха навън. Всички прегради се строшиха. Мери се задави от плач.

— Мери? — каза Стивън.

Тази единствена дума, нейното име, окончателно я отпусна. Тя скоро усети, че не може да спре да ридае. Стивън я прегърна. Лицето му се беше изопнало.

— Не плачи — прошепна рязко той.

— Аз… аз… с-съжалявам — Мери заплака още по-силно.

— Лъжеш — изрече прегракнало Стивън. — Но сълзите ти ме трогнаха. Няма да те върна в Тетли.

Нямаше да я връща в Тетли. Дългата зима на изгнанието й действително беше свършила. Стивън се беше върнал при нея. Радостта й се смеси с болка, за която тя смяташе, че е заровила дълбоко в душата си и никога повече няма да се сблъска с нея.

Защото, докато лежеше и хълцаше в прегръдките на Стивън, гърдите й потръпнаха от насъбралата се горчивина. Горчивината и болката от загубата на близките си, от това, че баща й се бе отказал от нея, от изгнанието й.

— Защо ревеш толкова? — попита той грубо. — Съжалявам, много съжалявам, че ти причиних такива мъки.

Тя се притисна плътно към него. Доста време мина, преди да се овладее.

— Загубих майка си, баща си и брат си. Едва не з-загубих и т-теб. А ти ме питаш защо рева.

Стивън мълчеше и се стараеше да изглежда силен, но в действителност беше омекнал. Продължи да я гали и прегръща. Изрече пресипнало:

— Съжалявам, Мери, съжалявам за Малкълм, Маргарет и Едуард. Исках да те накажа, но никога не съм желал да страдаш толкова заради загубата на любимите ти хора. Постоянно съжалявах, но обстоятелствата бяха такива, че нямаше как да ти го кажа.