Мери се беше надявала той да откаже. Пак се ядоса, най-вече на това, че той не направи опит да прикрие удоволствието си от сцената, на която му предстоеше да бъде свидетел. Мери си имаше достатъчно тревоги и без загадъчния принц.

Съвсем не се чувстваше смела. Сърцето й се беше качило в гърлото. Стомахът също я присвиваше. Бяха стигнали за два дена до Лондон. Возеха я в носилка заради състоянието й. През тези два дни тя така и не хапна, нито спа. Страхът разяждаше душата й. Толкова много беше заложила с този си ход. Ставаше дума за самото й бъдеще. Представяше си с ужас реакцията на Стивън, когато я видеше. В най-добрия случай щеше да й нареди да се върне в Тетли. В най-лошия щеше да побеснее от предизвикателната й постъпка.

Обаче въобще не си представяше как ще реагира той, след като научеше за бременността й. Въпреки че беше имала основание да крие досега тази новина от него, той едва ли щеше да погледне на това по този начин. Непрекъснато съжаляваше за тази си измама. Мигът, който трябваше да бъде изпълнен с радост и веселие, беше пропит със страх и ужас.

Мери дръпна пелерината си и се загърна още по-плътно. Принцът вървеше до нея. Двамата застанаха пред предната врата. Вече беше късно. Здрачът се спускаше бързо и беше твърде вероятно Стивън да си е вкъщи. Големият отряд, с който пътуваше Хенри, вдигна доста шум при спирането си, така че вътре сигурно бяха разбрали за пристигането им. Граф Нортъмбърланд застана на вратата и ги загледа как се приближават. Усмихна се сърдечно на Хенри.

След това погледът му се плъзна към нея. Очите му вече не се усмихваха, а гледаха изпитателно. Въпреки че Мери се надяваше, че добре е скрила лицето си и още дълго никой няма да разбере коя е, тя подозираше, че дребният й ръст ще я издаде.

— Кого ни водиш, Хенри? — попита Ролф.

— Изненада — изрече с кикот Хенри.

Мери влезе след двамата мъже. Сърцето й падна в петите. Прииска й се да изчезне. Точно срещу тях, обърнал гръб към камината, стоеше Стивън де Уорън.

— Изненада ли? — попита скептично Ролф.

Хенри само се засмя.

Стивън се втренчи в нея. Мери се сви от ужас, защото очите му се взираха невярващо в нея. Яростта беше разкривила чертите му. Той я беше разпознал мигновено.

— Довел си я тук? — Недоверчиво попита Стивън, без да откъсва тежкия си поглед от Мери.

Тя отметна назад качулката си. Сърцето й се изпълни с отчаяние.

— Това беше моя идея, Стивън.

Стивън или не й обръщаше внимание, или не я слушаше. Пак се обърна към принца.

— Довел си я тук, като знаеш какви чувства имам към нея?

— Тя много иска да ти каже нещо — подхвърли сухо Хенри.

Стивън пристъпи напред и се надвеси заплашително над главата й. Гневът изопна чертите на лицето му.

— Оставих те съвсем основателно в Тетли, мадам. Сигурно не си забравила защо? — Беше повишил гласа си, който вече гърмеше силно в залата.

Мери се удържа някак да не избяга.

— Стига толкова, Стивън — каза тя. Примигна, за да възпре сълзите си. — Може ли да поговорим насаме?

— Нямам какво да ти казвам — изрече студено Стивън. — Веднага се връщаш в Тетли. Още сега.

— Не — прошепна отчаяно Мери.

— Стивън, чуй какво ще ти каже — изрече спокойно Хенри. В гласа му се долови заповедна нотка.

Стивън се обърна към приятеля си. Ядоса се и на него, но успя да се овладее. След това сграбчи рязко ръката на Мери. Не се и опитваше да се държи учтиво и ръката я заболя. Мери извика. Стивън едва не я повлече по стълбите.

— Внимавай с нея, Стивън — изрече рязко Хенри. Стивън не спря, но отслаби хватката си. Все пак не я пусна, а я накара да изкачи стремително късите стълби. После я вкара в първата стая, която му попадна, като затръшна силно вратата зад гърбовете им.

Мери отскочи неспокойно.

— Сълзите ти не ме трогват — каза Стивън.

Мери си избърса очите.

— Никога ли няма да ми простиш?

— Никога.

Мери зарида. Свали си пелерината.

— Проклет да си — прошепна тя.

— Надебеляваш — изрече грубо Стивън.

Мери примижа срещу него и изпъна дрехата си по тялото. Извърна се настрани, в случай че той още храни някакви съмнения. Стивън се вторачи в нея.

— Не питай. Ако посмееш да попиташ, ще те убия. Бебето е твое. Не съм спала с друг и никога няма да го направя — извика Мери.

Стивън не помръдна и не проговори. Не изглеждаше в състояние да го направи. Гледаше смаяно изпъкналото й тяло.

Накрая Мери отпусна ръце и отиде до леглото. Седна уморено на него.

— Мисля, че ще се роди през юли.

Стивън се съвзе, обаче гласът му беше удивително дрезгав, когато проговори.

— Това означава, че си заченала скоро, след като се срещнахме. Още преди да се оженим. И ти си знаела през цялото време.

Тя го погледна право в очите. Реши да не му разрешава да я тормози повече.

— Разбрах веднага или поне толкова бързо, колкото е възможно за жена, на която месечните цикли не са много точни. Исках да ти кажа преди войната. Запазих вестта за по-добро време — сълзите замъглиха очите й. — Исках да ти съобщя тази вест като любовен дар, докато сме в леглото. Аз, глупачката!

— Не ми каза и в Дънфърмлайн — каза Стивън, който беше пребледнял. И двамата си спомниха как я бе ударил и повалил на земята от ярост.

— Знаех, че ще се радваш, ако намериш и друга причина, за да ме обиждаш и да ме обвиняваш в невярност. Не ти казах. Ти ми заяви съвсем ясно, че ще ме пратиш в изгнание, за да получиш дете. Това беше неприемливо.

— И кажи ми, моля, кога беше решила да ми кажеш? — Гласът му почна да звучи заплашително.

— Когато ме посетиш в Тетли, както ми обеща — Мери го погледна. Очите й се бяха разтворили широко и я боляха. — Но ти така и не дойде.

Стивън пак се втренчи в нея.

Мери стисна юмруци. Дълго спотаяваният гняв изскочи навън.

— Добре ли се забавляваше тук, в двора, милорд? Да не би да не дойде при мен, защото си се влюбил в друга жена? Може би в последната си любовница?

— Въпросите ти са нагли — тихо каза Стивън.

Мери пак примижа, за да възпре потока на сълзите.

— Понякога — прошепна тя — те мразя. И това ми носи облекчение.

— Не ме интересува — той пристъпи напред и се надвеси над нея. — Разбираш ли, Мери, радвам се, че си заченала, но не изпитвам нищо повече. Това не променя провиненията ти или характера ти. Веднага щом се възстановиш от пътуването, ще те върна в Тетли. Нищо не се е променило.

Мери се задави от сълзи и покри лицето си с ръце. Сбъднаха се най-лошите й страхове. Стивън нито беше забравил, нито беше простил. Беше решил тя да роди в изгнание.

Той отиде бавно до вратата и спря на прага, без да се обръща към нея.

Мери вдигна глава.

— Стивън — прошепна тя.

Това беше молба. Той я погледна неохотно.

— Вземи ме пак при себе си. Обичам те. Имам нужда от теб. Много ми липсваш.

Той стисна зъби. Обърна се и излезе от стаята.



Всички в къщата спяха.

С изключение на Стивън, който знаеше, че тази нощ сънят няма да го навести. Стоеше сам в залата пред угасващия огън. Силна болка терзаеше душата му.

Никак не му беше лесно през последните няколко месеца. Мразеше двора, но след като повери тримата сина на Малкълм на грижите на Руфъс, предпочете да остане тук. Решението беше добре обмислено. Въпреки че се чувстваше задължен да бъде сигурен, че трите момчета са добре настанени и към тях се отнасят с уважение, остана тук, тъй като искаше да остане възможно най-далеч от вероломната си жена.

Обаче голямото разстояние, което ги делеше, не изтри спомените му. Тя си остана част от него. Не успя да я прогони от мислите си, колкото и да се мъчеше. Паметта му непрестанно призоваваше образа й. Той понякога беше игрив, друг път сериозен. Представяше си я и като въплъщение на поквареността. Заспиваше с лика й. Той го преследваше по-настоятелно от който и да е дух.

Стивън се втренчи в огъня, но виждаше само Мери. Жена му Мери, която беше станала още по-хубава. Все едно, че изобщо не беше страдала през дългата зима на изгнанието й. Бременността й я правеше още по-прекрасна. Не успя да спре пороя от сподавени досега чувства. Мили боже, наистина му бе липсвала.

Последните няколко месеца си мислеше, че я мрази. Позволи на омразата си да го погълне. Подхранваше я и дори й се наслаждаваше. Знаеше, че никога няма да й прости затова, че тя го изостави по време на война и отдаде верността си на своя род, а не на него. Омразата беше много приятна, защото облекчаваше болката му. Болката, която трябваше да избегне на всяка цена.

Но я изпитваше. Тя изпълваше душата му. Но се беше самозалъгвал. Изобщо не я мразеше. Защото й беше дал най-големия възможен дар, като й връчи розата. Беше й дал вечната си любов. Жалко, че няма как да си я вземе обратно. Но това не бе възможно. Мъж като него обичаше само веднъж и завинаги.

Това бе невероятно. Стивън закрачи напред-назад. Сигурно беше полудял. Тази вечер се изправяше срещу чувства, които не желаеше да изпитва, но нямаше как да избяга от самия себе си. Най-странното бе, че всъщност не искаше да се отърве от тях.

Беше напълно необяснимо как е възможно да му липсва жената, способна на такова вероломство. Как бе възможно мъж като него, със стоманена воля, да обича такава жена, такава вероломна жена. Това противоречеше на разума. Но твърде късно бе разбрал тази истина — беше съвсем очевидно — любовта не се крепеше на разума. В нея нямаше нищо разумно. Самата й същност противоречеше на разума. Любовта извираше не от разума, а от дълбините на сърцето.

Не биваше да отстъпва пред тази всепоглъщаща любов, пред неудържимия копнеж по нея. Не биваше да се поддава на изгарящото желание.

Ако се поддадеше, щеше да загуби не само битката, но и войната. О, колко добре знаеше това.

Защото никоя друга жена нямаше да го задоволи. Беше разбрал това през последните месеци. Бе имал няколко други жени, до една проститутки, жени, чиито лица не си спомняше и чиито имена беше забравил. Срещите с тях бяха кратки, безлични и му предоставяха само телесен отдушник на потребностите. Нямаха нищо общо с това, което преживяваше заедно с Мери.