Бренда Джойс - Обещанието на розата

— Повече няма да ме видиш толкова въодушевена!

Стивън вдигна тъмната си вежда.

— Предизвикваш ли ме? — Той се усмихваше непресторено. — Обичам предизвикателствата, скъпа.

Тя разтърси глава в знак на отрицание. Сърцето й прескочи.

— Нямаш власт над мен.

— Точно обратното, госпожице, имам най-древната власт над теб, властта на мъжа над жената.

— Не съм като другите жени.

— Нима? — Зъбите му блеснаха. — Снощи се държа като всяка друга жена. Лежеше и скимтеше под мен. Зависеше единствено от моята власт и милост. Но ако това ще ти помогне да се почувстваш по-добре, ще ти призная, че си много по-интересна от всички други жени, които съм срещал досега. Много повече предизвикваш любопитството ми и си… — той пак се усмихна, а в очите му се появи топлота — много по-хубава.

Мери се ядоса от съблазънта, която лъхаше от напрегнатия му поглед. Настръхна.

— Аз не скимтя, норманино! Приказвай каквото си искаш, мисли каквото щеш, но това не променя чувствата ми към теб.

Той я изгледа продължително.

— Сигурен съм, че под гневната ти външност се таят съвсем други чувства. Както и да е, губим си времето в приказки. Тръгваме след четвърт час. Гледай дотогава да си готова за тръгване. Ще приключим спора в Олнуик.

Де Уорън се обърна и излезе с накуцване. Движеше се забележително добре за човек, който наскоро е получил тежко нараняване. Мери се загледа подире му. Зарадва се, че го няма. Всяка среща с него, след която оцеляваше и оставаше девствена, й се струваше немалка победа.

Същевременно се ужаси. Олнуик беше новото седалище на Нортъмбърланд. На бащата на нейния похитител, графа, му бяха били нужни години, за да го построи. Според слуховете Олнуик беше непревземаема крепост. Ако това се окажеше вярно, значи щом веднъж попаднеше там, нямаше кой да я спаси.

През ума й мина светкавично мисълта, че още от тази сутрин Малкълм и братята й ще претърсят околността за нея. Може би щяха да я спасят, преди норманинът да я затвори в Олнуик. Трябваше да я спасят! Това беше единствената й надежда.

Дали да не остави някакъв знак на Малкълм? Но как?

Отхвърли бързо кожата, с която я бяха завили. Трепереше от вълнение. Някой й беше донесъл купа с вода. Мери се изми незабавно. Излезе стремително от палатката и се закова на място.

Конете бяха оседлани, а лагерът вдигнат. Всички бяха погълнати от работа. Мери забеляза, че похитителят й е обърнат с гръб към нея и разговаря с някакъв рицар.

Тя си пое дълбоко дъх. Замоли се дано Стивън де Уорън не я забележи. Но той най-неочаквано се обърна с лице към нея. Мери не му обърна внимание. Надяваше се, че нервността не й личи. Запъти се към дърветата. Забеляза, че един воин тръгва подире й. Явно му беше заповядано да я охранява. Настроението и спадна малко, но не и решителността й. Мери се скри зад едно дърво в някакви храсти, за да задоволи някои естествени нужди. През това време откъсна парче от хубавата си памучна долна риза, която носеше под селяшката туника. Тя беше добре изпрана и снежнобяла. Ръцете й така трепереха, че първите няколко пъти не успя. Накрая привърза яркия парцал за един клон на дървото. След това откъсна още няколко ивици и ги пъхна в ръкавите си. Заобиколи бързо храстите и се насочи към мястото, където стоеше воинът с гръб към нея. Надеждата й отново се събуди. Някой от шотландците, които я търсят, със сигурност ще намери знаменцето, което тя остави!

Войникът я придружи до лагера и я заведе при похитителя й. Норманинът разговаряше с мъжа, който я залови вчера.

— Лидъл ли? — говореше Уил. — Няма проблем, Стивън. Никой няма да се е съвзел още след вчерашната сватба. Ще разбера всичко, което поискаш, господарю — той се усмихна самонадеяно.

Стивън го потупа по рамото.

— На добър път. — Усмихна се на Мери. — Искаш ли да изпратиш послание на някого? На твоя любим, например?

Мери се вцепени за миг.

— Да нямаш очи на гърба си като някое уродливо чудовище?

На него му стана смешно.

— Да не си мислела да подслушваш? Ако искаш да узнаеш намеренията ми, просто попитай, госпожице.

— Защо отива в Лидъл?

— Да не криеш нещо?

— Разбира се, че не.

— Тогава няма от какво да се страхуваш.

Той си играеше и я изпитваше. Дразнеше я.

— Защо правиш това?

Веселието му изчезна.

— Защото не мога да се сдържа да не го направя.

Загледаха се един друг. Неговият поглед съвсем не бе непроницаем. В очите му Мери забеляза мрачно желание и още по-мрачна решителност. Беше безсилна срещу неговия магнетичен чар. Потръпна от внезапно лошо предчувствие, което не разбра. Много по-безопасно бе да не обръща внимание на това, което ставаше между тях и да се преструва, че то не съществува, че никога не е съществувало.

Той разруши магията, която толкова умело бе създал.

— Ела, време е да тръгваме. Ще яздиш с мен.

Мери не помръдна.

Той отпусна ръката, която бе протегнал.

— Нещо не е ли наред, Мейри?

— Ще яздя с всеки друг, но не и с теб.

Той застана пред нея и я погледна в очите.

— Само че аз не ти давам възможност за избор, госпожице — усмихна се леко. — Освен това ще ти бъде много приятно да яздиш с мен.

Тя усети намека. Лицето й пламна, но успя да отвърне с достойнство на прямотата му.

— Така говорят всички нормандски насилници.

Той се засмя.

— Нима една дама трябва да се изразява така?

— Не ме интересува какво си мислите за мен — процеди Мери. — Къде е проклетият ви кон?

Той го посочи и се разсмя отново. Белите му зъби блеснаха.

Мери закрачи към едрия кафяв жребец, а смехът му отекваше в съзнанието й. Реши да го надхитри на всяка цена. Тогава ще му се изсмее тържествуващо в лицето. И смехът й ще бъде единствен.

Стивън я вдигна без усилие на седлото. След това скочи зад нея с грациозността на по-дребен мъж. Мери се опита да не обръща внимание на допира на тялото му. Хвана се здраво за седлото. Денят ще й се стори безкраен, не се съмняваше в това.

Носеха се в бърз тръс на североизток. Отдалечаваха се от Карлайл през скалистите хълмове. През септември тук беше валяло много и затова земята беше зелена и злачна. На Мери й стана ясно, че той възнамерява да стигне до Олнуик още днес. Явно мисията, за която бяха тръгнали норманите, беше изпълнена. Тя размисли мрачно какво може да са вършили норманите толкова близо до Карлайл и Лидъл. Беше решила твърдо да го разбере.

На всеки час Мери пускаше парче от ризата си от ръкава и то литваше към земята.

Яздиха непрекъснато до обяд, когато спряха да напоят конете. По това време вече отвсякъде ги заобикаляха пустите нортъмбърландски полета, а над главите им небето бе безкрайно и сиво. Понякога над тях се виеха чайки. Мери се спусна на земята, благодарейки на съдбата. Силите й бяха изцедени от това, че й се налагаше да понася интимната близост на похитителя си през толкова много и сякаш безкрайни часове. Помисли си, че все едно се е намирала в ада.

Никой не й обърна внимание. Воините наоколо говореха тихо, а конете им пиеха жадно. Мери се приближи до едно изсъхнало самотно дърво. Седна уморено под него и пусна на земята поредното късче от ризата си. Когато воините се качиха отново на конете и се събраха заедно след няколко минути, тя стана и тръгна бавно към групата. Стивън де Уорън насочи едрия си жребец към нея.

— Харесва ли ти пейзажът, госпожице?

Тя го изгледа гневно.

— Какво толкова има да му харесвам? Наоколо всичко е грозно.

— Говориш като истинска шотландка — погледът му я прониза. — Наистина ли си шотландка, Мейри?

Тя се вцепени. Дали пред нея не стоеше дяволът, или пък умееше да чете мислите на хората? Или пък се е сетил коя е? Майка й, кралица Маргарет, беше англичанка. Братът на Маргарет беше Едгар Етлинг, внук на саксонския крал Едуард Изповедника. Той беше наследник на английския трон преда Завоеванието. Когато херцог Уилям Незаконородени нахлул в Англия, овдовялата майка на Маргарет избягала в Шотландия заедно с децата си. Търсела убежище и се бояла за живота на сина си. Малкълм се влюбил от пръв поглед в Маргарет. Оженил се за нея веднага щом починала първата му жена Ингеборг.

— Шотландка съм от главата до петите — изрече убедено Мери.

— Не говориш като шотландка, освен когато не поискаш. Английският ти е безупречен. Говориш по-добре даже от мен.

Разбира се, че английският й беше безупречен, макар и не само защото майка й беше англичанка. От години насам Малкълм беше въвел английски порядки и английския език в двора от уважение към жена си.

— Може би норманите са твърде тъпи, за да научат английския както трябва.

Кожата по лицето му се изопна.

— Май един норманин наистина е голям тъпанар.

Той скочи от коня си и я погледна загадъчно. На Мери не й харесаха нито думите, нито тонът му. Замръзна на място, когато той не я вдигна на седлото, а мина покрай нея.

Насочи се право към уродливото дърво, под което тя седеше допреди малко. Сърцето на Мери прескочи. Той се наведе и вдигна парчето от ризата. Стисна в юмрук копринения плат и закрачи тежко към нея.

— Каква хитруша си била ти.

Мери отстъпи назад.

Ръката му я сграбчи и дръпна към него.

— Ако желаеш толкова да си хвърлиш дрехите, само ми кажи.

Мери не успя да измисли подходящ отговор. Яростта му я вцепени допълнително.

— Откога оставяш тези следи, госпожице? Откога?