Усещаше, че той не е щастлив. Забелязваше това по всяка чертичка на лицето му, познаваше по очите му. Адел се зарадва. Той ме обича, бе си помислила тя щастливо, и сърцето му е разбито от това, че се омъжвам за друг.

На следващия ден бе произнесла сватбените клетви. Закле се да уважава и да се подчинява на съпруга си. Закле се и да бъде целомъдрена спрямо другите мъже. Джефри участваше в литургията, но на тържеството след това не се появи. Тръгна си рано от церемонията, като не пожела да я погледне нито веднъж. И оттогава не го беше виждала.

Адел още я беше яд, че я дадоха на ферарс. Не я интересуваше колко велик воин е Хенри Ферарс на бойното поле или колко верен е бил на краля и на баща му. Единственото, което си мислеше за него, бе, че той е едно парвеню и плебей. Нищо нямаше да промени този факт.

Все пак новият съпруг на Адел беше много страстен. Тя знаеше, че той е толкова доволен от брака си, колкото тя нещастна. Беше съвсем наясно, че е полудял по нея, може би дори е влюбен. Адел не възнамеряваше да го предизвиква или да му отказва каквото и да било. Истинските й чувства нямаха значение. Нямаше навика да се държи като глупачка. Ако съдбата й бе да бъде лейди Ферарс, значи ще положи всички усилия да накара мъжа си да я почита като божество. Хенри беше могъщ рицар, но от силата и властността му не оставаше почти нищо, когато беше с Адел. За две седмици тя почна да го върти около малкото си пръстче. Може би той можеше да надхитря приятелите и враговете си, но на нея със сигурност не съумя да наложи волята си.

За разлика от архидякона на Кентърбъри, когото Адел едва контролираше, ако изобщо имаше някакво влияние върху него. Но сега и това бе на път да се промени.

Адел жадуваше от все сърце и душа Джефри. Трябваше да го види. Беше съвсем сигурна, че не може да живее без него. Той беше завзел изцяло мислите и чувствата й. Вместо да си потърси любовник, тя се самозадоволяваше, като си мислеше за него. Когато се съберяха и се хвърляха в обятията си, страховете щяха да се окажат глупави и неуместни. Той я обичаше. Тя беше сигурна в това. И щом не идваше при нея, тя беше дръзнала да го направи. И беше дошла при него.

Освен това имаше да му казва нещо. Беше убедена, че то ще промени отношенията им завинаги. Трябваше да му го каже веднага. И след този ден Джефри нямаше вече да иска да я избягва. След този ден връзката помежду им никога нямаше да се скъса.



Джефри не вярваше на ушите си. Застина на място. Беше се навел над една дълга маса, покрита със свитъци. Втренчи се в младия дякон, който стоеше на входа на стаята. Намираха се в една от стаите в Кентърбърийската катедрала. Тук държаха документите, които се отнасяха до управлението на делата на епархията.

— Моля?

— Милорд, тук е лейди Ферарс. Иска да разговаря с вас.

Джефри се изправи. Не искаше да повярва на ушите си. Изпълни се с гняв, но поне за щастие Анселм беше в Лондон. Мили боже, не беше ли разбрала какво означава отказът му да дойде при нея?

Не че бе престанал да я желае лудо. Съвсем не. Но тя вече беше омъжена, а Джефри не искаше да слага рога на човек, когото уважава. Възможно е другите мъже да не изпитваха угризения, докато вършеха подобни прелюбодеяния, но той не беше като тях. Това за него означаваше, че ще излезе краен победител в личната си война против себе си.

— Доведи я тук — изсъска раздразнено той.

Адел нахлу като вихрушка в стаята. Джефри се скова. Тя носеше червена вълнена мантия. Червеният цвят й отиваше. Стори му се пленителна, въпреки твърдата му решителност да устои на чара й.

— Милорд — прошепна тя и направи реверанс.

Джефри промърмори някакъв безсмислен поздрав, но не й помогна да се изправи. За нещастие дяконът беше излязъл и ги беше оставил сами.

— Лейди Ферарс, виждам, че бракът ти се отразява добре — каза отсечено Джефри. Колкото по-скоро си отидеше тя, толкова по-добре. Нямаше си никакво доверие.

Очите на Адел потъмняха, а огнената й усмивка угасна.

— Разбира се, че е така — успя да промълви тя.

— И как е младоженецът?

Очите й пламнаха. Тя погледна многозначително отворената врата, но Джефри не й обърна внимание.

— Хенри е в Тютбъри — каза накрая тя. — Там е от няколко седмици.

— И аз така чух — отвърна сухо Джефри. Адел му беше изпратила поне десетина послания. Всяко от тях му напомняше, че тя е сама. — С какво искате да ви услужа, лейди Ферарс?

Тя го гледаше с безмълвна настойчивост.

— Отивам в имението на брат ми в Кент. Искам да прекарам нощта тук, милорд.

Джефри се вбеси. Такива молби се отправяха често и не беше прието да им се отказва, защото обичаят изискваше във всяко абатство да се предоставя легло и храна на пътниците. А абатството Свети Августин се намираше от другата страна на пътя.

— Не разговаряте с нужния човек, лейди — промърмори той. — Абатът с удоволствие ще ти даде подслон.

Какво си въобразяваше, че ще постигне Адел с тази молба? Нямаше да успее да се промъкне през портите на абатството след мръкване. Или пък се надяваше да прекарат заедно следобеда на някоя горска поляна? Нищо чудно да разчиташе на това. Познаваше я отлично.

И въпреки волята си, той се втвърди и нарасна, като си спомни какво удоволствие му обещава подобна среща.

— Много съм уморена — каза Адел. — Мислех да спра тук и да си почина.

Джефри помълча известно време. Затова в гласа му не се прокрадна никаква нотка на възбуда.

— Разбира се, лейди Ферарс, както желаете.

Очите й мятаха искри.

— Всъщност не се чувствам никак добре. Мисля да остана тук няколко дена, преди да продължа на юг.

Джефри тъкмо се готвеше да й възрази, когато с ужас забеляза какво върши тя. Беше взела ръката му и я беше пъхнала под мантията си върху покрития с коприна корем. Галеше се с нея.

Тя каза тихо, без да откъсва поглед от очите му:

— Може би няма да отпътувам изобщо.

Нямаше смисъл да я пита защо постъпва така. Нали я познаваше отлично? Постъпката й беше недвусмислена. Джефри бързо отиде до вратата и я затвори. После я погледна невярващо.

— Лейди Ферарс, ако очакваш дете, не бива да пътуваш.

— Значи съм сбъркала — изрече дрезгаво тя. Но се усмихваше триумфално.

Джефри се беше вцепенил. Адел очакваше дете. От него ли? Изведнъж Адел се олюля.

— Лошо ми е — прошепна тя.

Той я улови, преди да е припаднала. Тя се облегна на него. След това се хвърли в обятията му и се усмихна.

— Най-сетне — изрече тя с пресипнал глас, без да се опитва да прикрива възторга си.

За миг погледът му се прехвърли от изкусителната й уста върху натежалата й гръд. Мантията й се беше разтворила и тъй като не носеше нищо под фината си копринена туника, големите щръкнали зърна на гърдите й се виждаха ясно, както и цялата й съблазнителна фигура. Джефри не забеляза никакъв признак на бременност.

— Очакваш ли дете? — Той я дръпна рязко от себе си.

Тя се сгуши в прегръдките му.

— Трябва да бъдем заедно!

Джефри стисна китките й и я накара да го пусне.

— Не, Адел, всичко между нас е свършено.

Тя си пое дъх. След това се замята неистово.

— Ще те убия!

Джефри я притисна към стената. Адел се съпротивляваше отчаяно, съскаше и плюеше като побесняла котка. Накрая я усмири, но без никакво удоволствие, защото тя беше доловила, че мъжествеността му е нараснала и се засмя въодушевено.

— Трябвам ти, скъпи, не отричай!

Джефри не искаше да постъпва жестоко с нея, но тя му се подигра, когато му заговори за дете. Нямаше да й позволи да го разиграва повече.

— Искам само женско тяло, Адел. Не е задължително то да е твоето.

Тя се задави от гняв.

— А на мен ми липсваше само големият ти… кучи сине — извика Адел.

Джефри беше твърде обезпокоен, за да се разсмее.

— Ама и ти, Адел, винаги се държиш и говориш като истинска дама.

Тя замря. Дишаше тежко. Накрая обви ръцете си около врата му, изстена и притисна потръпващото си тяло към неговото.

— Не, Джеф, знаеш, че това не е вярно. Разбира се, че ми липсвайте — изрече прегракнало тя. — Кълна ти се, ти си единственият мъж за мен.

— Съмнявам се — изрече той мрачно и се изтръгна от нея. Нямаше никакво желание някой да ги завари така, сами и прегърнати. Последиците щяха да бъдат ужасни. Особено сега, ако шпионите му не бъркаха.

Адел се приближи до него. Приличаше на горделива и решителна тигрица. Един от дългите й остри нокти одраска леко кожата му.

— Никой друг не го бива така като тебе.

— Между нас всичко е свършено, Адел, свършено е.

Тя изсъска от неудоволствие. Той улови ръката й, преди върхът на ноктите й да се впие в бузата му.

— Има ли някоя друга? Коя е? — извика тя.

— Няма друга.

— Не ти вярвам! — Внезапно тя го сграбчи между краката. — Или може би ти вярвам!

Той отблъсна ръката й.

— Явно не си нито уморена, нито болна. Ще те придружа до абатството. Адел, ако направиш някоя сцена, и двамата ще си платим скъпо. Приеми, че всичко е свършило.

— Не е, и никога няма да свърши! — извика тя и се усмихна. Очите й блестяха триумфално.

Джефри усети неприятно предчувствие за бъдещето. Кожата на тила му настръхна.

— Очакваш дете, нали?

Тя се разсмя. Звукът беше дрезгав и възторжен.

— Ще бъде момче. Една циганка ми го каза миналата седмица — тя втренчи поглед в Джефри и добави. — Хенри ще остане много доволен.

Лицето на Джефри се изопна. Ноздрите му се разшириха. Гласът му прозвуча заплашително.

— Мое ли е?

Тя се засмя доволно и сви рамене.

Той се нахвърли върху нея. Тя беше обърнала гръб, сякаш се готвеше да си тръгва, но той я извъртя с лице към себе си.

— От кого е детето?

— Какво ще получа, ако ти кажа? — попита тя престорено свенливо.

Не бе удрял жена до този момент, но едва не го направи.

— Кога ще се роди, Адел? Отговори ми, преди да съм те пратил право в ада!