Копнееше за Стивън. Не за студения, изпълнен с омраза, човек, в който той се беше превърнал, а за пламенния любовник, почтителния съпруг, благородния мъж. Копнееше за него. Никога не беше изпитвала такъв копнеж по някого. Но той щеше да дойде, когато му хрумнеше, и щеше да се отнесе към нея като към предмет.

Дните се нижеха монотонно. Отмина януари и настъпи февруари. Снежните бури се вихреха една след друга. Ветровете духаха неумолимо. Мери намрази Тетли. Понякога мразеше и Стивън. Много по-лесно беше да мразиш, отколкото да обичаш, а Господ й беше свидетел, тя имаше причини да го ненавижда. Пламъкът на гнева никога не гореше дълго. На негово място винаги се появяваше неудържим копнеж.

Мери хранеше нероденото бебе и го обичаше нежно.

Тялото й се беше променило. Докато беше по туника, се забелязваше само, че гърдите й са нараснали, но когато беше гола, Мери с удоволствие разглеждаше малката издатина на корема си. Имам поне това бебе, помисли си тя. Вече обичаше от все сърце детето си. Мислеше закрилнически и майчински за него. Не беше луда, но тъй като беше съвсем сама, понякога му говореше и му пееше стари галски балади. Слугите я гледаха уплашено, а икономката я съжаляваше. Знаеха, че тя очаква дете, защото Мери не се опитваше да прикрива състоянието си. Когато я виждаха да шепне на себе си и на бебето, те се кръстеха или правеха древни езически знаци и гледаха да избягат. Мери не се интересуваше какво си мислят. Знаеше, че ако не е това дете, ще загуби всяка надежда, а нищо чудно и разсъдъка си.

Мери загуби представа колко дни са изминали, но снегът бе престанал да вали. Икономката заяви, че зимата е била много сурова. Сега само духаше от време на време, но един следобед лъчите на слънцето проникнаха през ниските гъсти облаци. А един ден, когато Мери бе излязла да подиша малко чист въздух на двора, видя, че в калта са израснали няколко зелени стръка трева.

Вдигна глава и погледна небето. То беше бледо и съвсем светлосиньо, но независимо от това беше ясно. Слънцето грееше ярко и беше чисто жълто. Мери се усмихна. Вече беше март. Долавяше аромата на пролетта във въздуха. Пое си дълбоко дъх. Угнетеността й изчезна мигновено. Беше преживяла дълга, тъмна и ужасяваща зима. Изведнъж се изпълни с надежда. Пролетта означаваше подновяване и повторно раждане на всичко. Поне можеше да очаква по-приятни дни, а с настъпването на лятото и раждането на детето си. Сърцето й подскочи от радост при тази мисъл.

Скоро Стивън щеше да дойде.



— Милейди, конници!

Мери погледна стража от подиума, на който седеше сама и обядваше. Изпусна ножа от вълнение.

— Конници?

— Много са далеч, за да разбера кои са, но са голям отряд и имат знаме, милейди — каза мъжът. Току-що беше дотичал от единствената наблюдателна кула и не му беше останал дъх.

Мери не помръдна, но сърцето й заби толкова силно, че й прилоша. Това е Стивън. Знаеше си, че ще дойде. О, боже, знаеше си. Душата й се изпълни с възторг, въодушевление и страх. О, боже, трябваше веднага да се приготви! Трябваше да си го върне!

Мери скочи на крака. Беше бременна в петия месец, но тъй като беше с дребно тяло, състоянието й още не личеше, когато беше облечена. Той, разбира се, веднага щеше да забележи, че е наддала малко на тегло. Лицето й беше по-пълно, а гърдите — по-големи. Изведнъж Мери се уплаши много. Ами ако не бе хубава, както преди?

Втурна се нагоре по стълбите и влетя в стаята си, за да избере подходящи дрехи и да приглади косата си под покривалото за главата. След това застина. Стивън много обичаше косата й. Омъжените жени никога не носеха косата си разпусната, но косите й бяха най-хубавата част от нея, след като си беше загубила фигурата. Мери се поколеба… Щеше да я пусне. Сърцето й гръмко биеше, а ръцете й трепереха. Бързо махна фибите и я разпусна. Косата й се спусна като някакъв буен, бляскав, слънчевозлатист водопад до кръста й. Мери беше сигурна поне в едно: косата й никога не беше изглеждала по-хубава. Обаче ръцете й продължаваха да треперят, докато я сресваше.

Скоро така се изнерви, че й се зави свят. Чу, че някакви мъже влизат в залата долу. Опита се да си поеме няколко пъти дълбоко дъх. О, боже. Ами ако още я мразеше?

Мери спря пред вратата на стаята си и се замоли бързо и безмълвно. След това изправи раменете си и вдигна гордо глава. Отвори тежката врата, спря за миг така и тръгна бавно по стълбите.

Влезе в залата и спря. Очите й се разтвориха невярващо. На масата седеше мъж, но той не беше Стивън. Вместо него на подиума се беше разположил като господар на Тетли принц Хенри. Усмихна се, когато я видя. В усмивката му се четяха всичките му намерения. Беше дошъл да я навести в изгнанието й, както беше обещал в онази тъмна самотна нощ при стените на Олнуик.

Мери го гледаше втренчено. Хенри отвърна на погледа й. В очите му се четеше веселие от изненадата й. Погледът му обходи всеки сантиметър от нея, като почна от лицето, прехвърли се на косата й и накрая се спусна по тялото й. Когато пак я погледна в лицето, в очите му се четеше още по-силна страст.

— Колко си хубава! — възкликна той.

Сърцето на Мери подскочи ужасено.

Погледът му се премести върху съблазнителните й гърди, които напираха под плата на туниката й.

— Никога не си била толкова хубава, Мери — каза принцът.

Сърцето на Мери се блъсна яростно в гърдите й, но тя се съвзе. Съжали за глупавата си постъпка с пускането на косата. Но беше твърде късно. Пребледня и се уплаши. Реши да изпрати Хенри да си върви по пътя… след като разбереше къде е Стивън и какво прави. Пристъпи бавно напред.

— Добър ден, милорд — изрече тя и направи лек реверанс. — Каква изненада.

Той й махна да стане, след това хвана ръката й и й помогна да се качи на подиума. Мери веднага си издърпа дланта. В погледа му пак се появи веселие.

— Защо се изненадваш? — попита той. — Не ти ли казах, че ще дойда да те видя по време на изгнанието?

Мери пак се ужаси, но седна до него привидно спокойна.

— Много мило от твоя страна, че си дошъл на гости, когато съм толкова самотна — каза тя и напълни чашата му с вино. — Но ми е трудно да повярвам, че любезността е единствената причина да дойдеш тук. Тетли се намира далеч от оживените друмища и едва ли ти е бил по пътя.

— Наистина е доста изолиран и запуснат. Какво ужасно място! Но ти явно се чувстваш прекрасно в него. Направо сияеш, Мери. Толкова ли си щастлива, че се намираш далеч от мъжа си?

Хенри отпи от виното си, но очите му не се отделяха от нейните.

Мери се обърна с лице към него.

— Не съм щастлива, щом не съм със Стивън, милорд. Обичам го. Копнея за деня, в който той ще ми прости и ще ме повика пак при себе си.

Хенри се усмихна.

— Не смятам, че този ден ще настъпи някога, Мери. Ти го предаде, а той не е от хората, които прощават на враговете си.

— Не съм му враг. Жена съм му.

— Опасно съчетание, фатално съчетание, той добре го знае.

Мери се разсърди и отвърна поглед. Застави се да запази спокойствие. Това беше първият й посетител за цялата зима, а тя беше решила твърдо да научи всичко за Стивън, братята си и Шотландия. Не бяха получили никакви новини през последните няколко месеца.

— Как е той?

— Добре е.

Това не означаваше нищо за Мери.

— А… братята ми?

— И те са добре. Радват се на гостоприемството на Уилям Руфъс. Едмънд се наслаждава на властта си. Седи на трона на Шотландия заедно с чичо ти Доналд Бейн.

Мери не отвърна нищо, защото вестта, че братята й са станали затворници на краля съвсем не беше изненадваща.

Хенри я изгледа.

— Новините май не ти правят никакво впечатление. Знаеше ли, че и Стивън е там? Той прекара в двора по-голямата част от зимата.

Мери не му повярва. Стивън мразеше кралския двор. Пристигнала е заповед братята й да бъдат отведени там и Стивън ги е съпроводил, но не разбираше защо се е задържал толкова дълго.

— Какво прави там Стивън? — попита тя предпазливо.

През последните няколко месеца Мери се стара много да не мисли за това как съпругът й задоволява мъжките си потребности. Досега беше успявала в това си намерение. Но сега не съумя да избегне тази мисъл. В двора имаше твърде много красавици, безнравствени като проститутки. Мери си помисли, че няма да има нищо напротив, ако той спи с проститутка — тези жени бяха мръсни и грозни. С която и от тях да преспеше, в това нямаше да има нищо лично, никаква проява на чувства. Но мисълта, той да е в леглото на някоя прекрасна дама, й се струваше непоносима. Щом е стоял толкова дълго в двора, сигурно не е прибягвал до проститутки.

— Както знаеш, няма кой знае каква работа за вършене в Олнуик през дългите зимни месеци. Предполагам, че се е забавлявал с интриги. Адел Бофор също е в двора — каза ласкаво Хенри.

Мери го погледна. Думите му бяха жестоки. Досети се, че той не намеква за политически интриги. И внезапно реши, че няма да стои повече в заточение.

Тя беше жена на Стивън. Това отчуждение помежду им бе продължило прекалено дълго. Ако Стивън си е взел някоя за любовница, тя щеше да изпадне в такъв пристъп на гняв, какъвто той не е виждал през живота си. Представи си го в леглото, прегърнал Адел Бофор. Сцената й се стори ужасна. Тя му беше жена. Ако той имаше някакви нужди, тя трябваше да ги задоволи.

— Какво за Адел Бофор?

— Тя се омъжи за Ферарс през февруари — изрече с усмивка Хенри. — Това, разбира се, не възпря проклетите й планове. — Той се усмихна още по-широко.

В гърдите на Мери се появи тежест. Да не би Хенри да намекваше, че Адел и Стивън са подновили връзката си? Тя се наведе импулсивно напред.

— Вземи ме с теб, когато си тръгваш. Искам да ида в двора при мъжа си.

Очите на Хенри се разшириха от изненада и той се разсмя.

— Колко си нахална! Не мога да те взема със себе си, Мери. Въпреки че си струва да видя изражението на лицето на Стивън, когато те съзре там. Но той те е пратил в изгнание, и то съвсем основателно. Ако аз бях на мястото на мъжа ти, сега да си в манастир до края на живота си.