Мери изхълца и стисна здраво очи. А след това ще ме прати в изгнание и всичко между нас ще свърши.

Тогава Стивън каза грубо:

— А след като имам син, няма да имам повече нужда от тебе.

Мери го гледаше как се обръща и си отива. След това рухна на пода и застена. Но вече не от болка в нараненото си лице, а само от мъката в гърдите си. Сърцето й беше разбито и опустошено. Разкъсано на безброй малки парченца. Останала беше само разтърсващата болка.



Джефри дойде, за да изведе Мери. Тя забеляза, че той се ужаси при вида на лицето й. Едната страна на челюстта й се беше подула и по нея имаше петна. Мери знаеше, че тя скоро ще придобие пурпурен оттенък.

Лицето му беше строго и навъсено, но при вида й омекна малко.

— Добре ли си? — попита той. Дойде и я хвана за ръката.

Мери го погледна с блеснали очи.

— Не, сър. Никога няма да съм добре.

Джефри помрачня.

— Той никога няма да забрави това, Мери, но с течение на времето ще омекне. Мисля, че след време ще ти прости.

Мери затвори за миг очи.

— Много ми се иска да ти вярвам — тя ги отвори. — Не избягах от него, милорд. Исках само да спра тази война. Въобразявах си, че баща ми ще се вслуша в молбите ми — сълзите й течаха като порой. — Обичам Стивън. — С голямо усилие на волята тя овладя бушуващите в гърдите й чувства. — Дори след като той ми стори това. Още го обичам. Отдавна го обичам. От Абърнети.

Джефри се почувства неловко, но слушаше внимателно.

— Може би трябва да му кажеш това, Мери.

— Как? Той не иска да ми вярва. И е толкова бесен, че се боя от него. Страхувам се не само да му говоря, страхувам се да съм близо до него.

— Трябва да изчакаш да мине малко време. Следващия път, когато видиш Стивън, сигурно ще имаш възможност да разговаряш с него, без да се боиш от насилие. Това не му е присъщо.

— Разбира се — изрече потиснато Мери, когато поредната гореща вълна на мъката се изкачи до върха на душата й и после се стовари върху нея. Щеше ли тя да оцелее следващите няколко минути, да не говорим за следващите няколко дена?

Ако искаше да си върне Стивън, трябваше да оцелее. Не знаеше кога ще го види пак. Щеше да се наложи не просто да оцелее през следващите няколко дни. Може би щеше да й се наложи да чака много месеци, преди да получи шанса да го види отново, за да се защити и да го накара да й повярва.

А ако минеха повече от месец-два от тази среща, бременността й щеше да е видима за всички. Той, разбира се, щеше да й се разсърди, че не му е казала. Но ако му кажеше сега, щеше да я прати в изгнание и нямаше дори да се отбие, за да я посети в килията й. Мери знаеше, че единствената надежда да спаси отношенията им се крепи на взаимното им желание един към друг. Ако той още изпитваше подобно желание. Не бе никак сигурна в това.

Мери се чувстваше изтощена до крайност от срещата с мъжа си, от загубата на родителите и на брат си, от многото дни, през които се беше грижила за умиращата си майка, от сблъсъка с баща си и от лудешкото бягство от Олнуик. Беше съвсем сигурна, че не е в състояние да понесе нищо повече. Джефри я изведе навън. Мери с мъка овладя бурята от чувства, развихрили се в гърдите й. Въпреки че имаше причина да плаче, не искаше да изпада в истерия, докато Стивън я извежда насила от абатството пред брат си, хората му, монасите и добрия абат. Гордостта беше всичко, което й беше останало.

След това нещо трепна долу в корема й и я накара да затаи дъх. Толкова зле се чувстваше, а очакваше дете.

Те отвърнаха поглед от нея. Джефри се качи зад нея, когато тя се приближи до тях, придружена от архидякона. Мери избърса влажните си очи. Погледът й срещна този на Стивън. Той също отвърна надменно поглед от нея.

Колко я мразеше!

След това Мери видя тримата си братя, Едгар, Александър и Дейви. Те яздеха един до друг в центъра на нормандския отряд.

— Какво правят те тук? — попита тя.

Джефри я изгледа.

— Не са в безопасност тук, Мери.

— Разбира се, че са в безопасност!

— Нима Стивън не разби портите, за да се добере до теб?

Мери замълча. Погледът й се насочи към широкия гръб на Стивън. Щом той е успял да влезе в абатството и да наруши божия закон, нищо не пречеше на някой като чичо й Доналд или, прости Господи, на брат й Едмънд, да направи същото. Тя потрепери. Те бяха узурпирали властта в деня, в който тя и момчетата избягаха от Единбург. Вестта беше пристигнала през онази същата нощ. Не искаше да си представя, че Доналд Бейн или Едмънд ще сторят зло на братята й, за да си осигурят трона.

— Къде ги води Стивън? — попита тихо Мери.

— Засега в Олнуик.

Мери си отдъхна. Братята й щяха да се намират в безопасност в Олнуик, поне докато са там. Поне за известно време нямаше да й се налага да се тревожи за тях. Още повече, че собственото й бъдеще й създаваше твърде много ядове и грижи.

Воините излязоха в колона от портите на абатството. Начело яздеше Стивън, Мери беше на един кон с Джефри, а братята й — по средата на колоната. Въпреки умората си Мери усети, че е възвърнала спокойствието си, макар това да противоречеше на настроението й. Каквато и да бъдеше нейната съдба, каквато и да бъдеше участта на братята й, за момента всичко беше извън нейна власт и контрол. Беше настъпило време за изчакване. Колкото й зле да се чувстваше по време на това чакане, Мери усети, че има голяма нужда от малко отдих. А Стивън явно твърдо бе решил да я прати в изгнание в Тетли.



То започна с лоши предзнаменования. Скоро, след като преминаха река Туийд и навлязоха в Нортъмбърланд, войските на Стивън се разделиха. Джефри и още двадесетина войници се отклониха на изток и поведоха Мери със себе си. Стивън и другите продължиха на изток към Олнуик с тримата й братя.

Дадоха й съвсем малко време да се сбогува. Тя прегърна Едгар, Александър и Дейви и ги посъветва да не се тревожат за нея или за каквото и да било.

— Обещавам ви, че накрая всичко ще бъде наред — каза тя.

Надяваше се да е била убедителна. Увереността и си беше сапунен мехур, защото Мери се тресеше от страх и съмнения. Положението се влоши още повече, защото не само че братята й също се усъмниха в думите й, но и от собствените й очи рукнаха горещи сълзи от скръб заради раздялата им.

Не се сбогува със Стивън. Никой не й даде тази възможност. Той се дръпна от нея, докато тя се сбогуваше с братята си, не слезе от коня и остана с гръб към нея. Жестът му беше красноречив. Когато Мери яхна отново коня, тя си помисли, че сигурно я е изтръгнал от сърцето си с желязната си воля.

Късно следобед се насочиха право на изток и пристигнаха в Тетли. Настроението на Мери спадна още повече, когато зърна самотния замък. Той беше разположен на усамотена стръмна урва точно над протока, където река Тайн излизаше на крайбрежието. Един-единствен извит и несигурен път водеше до ръждивите му порти. Нападението и обсадата бяха невъзможни при това разположение на замъка. По-късно Мери научи, че Тетли е бил изграден тук точно по тази причина. И заради това отдавна беше станал напълно безполезен за притежателя си.

Нямаше нужда от подвижен мост. Решетката се вдигна над стръмния изровен път. Очевидно Стивън беше изпратил в замъка няколко слуги, управител и икономка, защото назъбените порти, които едва се движеха от старост, се отвориха незабавно. Отрядът влезе под почернелите каменни стени и се озова в малък тъмен двор. Земята под краката им беше покрита със замръзнала кал. Мери се огледа отчаяно. Малкото постройки явно се нуждаеха от ремонт. Стените се ронеха, а таваните бяха хлътнали. Тези бараки не ставаха за нищо. Забеляза, че наскоро са вдигнали нов навес, който да служи за обор на конете. В него имаше и няколко прасета.

Мери се обърна към външната част на замъка. Тя се състоеше от една самотна кула, обърната с гръб към урвата и брега. Имаше три страни и в нея постоянно се блъскаха силните крайбрежни ветрове. На предните й стъпала стоеше нейната прислуга — две момичета, един млад крепостник, възрастен управител и пълна, загрижена на вид, икономка.

Мери се загърна още по-плътно с пелерината си. Тук, на върха на урвата, беше студено от морския вятър, но треперенето й се дължеше повече на уплахата, отколкото на смразяващия студ. Щеше да живее тук. Докога? И кога Стивън щеше да я посети? Джефри й помогна да слезе. Паника обзе Мери. Тя се притисна към ръката му.

— Няма да си идеш, нали? — извика тя.

Изражението му беше печално.

— Изпратих да съобщят на архиепископ Анселм, че ще се забавя. Ще остана няколко дена, Мери, за да наглеждам как върви ремонтът и за да се уверя, че си настанена добре и се чувстваш уютно.

— Уютно? — В гласа на Мери се долови горчивина.

— Вярно е, че Тетли е виждал и по-добри дни, но нищо няма да ти липсва. Обещавам ти.

Думите на Джефри се оказаха верни. Тетли беше добре снабден в очакване на тяхното пристигане. Явно Стивън го беше подготвил за място на изпълнение на присъдата му. Управителят беше способен човек и се стремеше да й угоди, а икономката беше мила и състрадателна. В стаите на Мери непрестанно гореше голям огън, за да прогони постоянния студ. Всичко, което пожелаеше за ядене и пиене, й се сервираше моментално. Мери нямаше апетит. Сърцето я болеше твърде силно, но тя си спомняше за детето и ядеше повече от обикновено. Джефри остана две седмици. Мери му беше много благодарна за това. През деня тя помагаше на икономката. Нямаше какво друго да прави и реши да си намира работа, за да не мисли за трагедията, която я беше сполетяла. Твърде лесно й беше да скърби за родителите и брат си, за самата себе си. Нощем разговаряше с Джефри пред огъня. Жалко, че нямаше начин той да остане тук за постоянно. Беше весел и внимателен. Но си отиде, щом оправиха конюшнята. И Мери нямаше друг избор, освен да прекарва сама нощите си.



Именно нощите заплашваха да помрачат разума й и да я докарат до лудост. Вятърът виеше като някакъв зъл дух. В най-добрия случай пречеше на съня й, но понякога въобще не й даваше възможност да си почине. Тя се измъчваше от копнежи и непостижими мечти. Едуард и Маргарет й липсваха страшно много. Не можеше да повярва, че никога повече няма да ги види. Много й се искаше последните разговори с баща й въобще да не се бяха случвали. Беше разтърсена от дън душа. Изведнъж Малкълм се превърна в някакъв чужденец. Вече не беше чудесният татко-крал, какъвто винаги бе досега за нея. Мери искаше да си го спомня такъв, какъвто го бе познавала през целия си живот, а не какъвто го видя за последен път. Искаше й се да бъде сигурна, че я е обичал въпреки жестоките си слова. Въпреки че се беше отнесъл към нея като към играчка на волята си. Въпреки че се отказа от нея. Но това не и се удаваше. И вече никога нямаше да узнае какви са били последните му мисли за нея.