Но това не е затвор, а домът ми, каза си Мери. Това съвсем не оправи лошото й настроение. Тя скочи от коня. Една се задържа да не падне и благодари на двамата здравеняци, които я охраняваха дотук. Нямаше защо да пита къде е майка й. В този час на деня Маргарет още беше в параклиса и присъстваше на отслужването на ранната утринна литургия. Мери хукна натам с всичката бързина, на която беше способно умореното й тяло.

Най-сетне гледка, която да я изпълни отново с увереност. Видът на изисканата Маргарет, коленичила пред олтара, за да се помоли на Бога и звуците от литургията, която явно приключваше, накараха Мери да спре. Тя си пое дълбоко дъх. Усети, че всеки момент ще заплаче. Помисли си, че именно от майка си се нуждае сега. Трябваше да й разкаже за всичко: как Стивън й няма доверие, как е напуснала Олнуик, надявайки се да предотврати войната и на каква опасност е изложила брака си с тази постъпка. Трябваше да разкаже на майка си и за ужасния разговор с баща си. Реши да й каже и за детето. Мери изтри една неволна сълза от бузата си, импулсивно се втурна напред и коленичи до майка си. Маргарет не я забеляза, но Мери не очакваше това. Наведе глава и се замоли.

Молеше се войната да свърши бързо и след нея да настъпи продължителен мир. Замоли се баща й и братята й да се завърнат живи и здрави. Произнесе същата молитва и за Стивън.

Изтри още една сълза. Поколеба се. Не й се струваше правилно да моли Бога да й помогне да реши проблемите си. Никога преди не се беше подчинявала на по-силните от себе си и затова не смяташе, че е редно да го моли. Обаче й се струваше, че Бог е всемилостив и разбира всичко, въпреки че тя не заслужаваше да получи помощ от него, тъй като не се беше държала добре. Пак си пое дъх и изрече най-важната молитва.

— Мили боже, моля те, нека Стивън разбере истината — прошепна тя високо. След това добави: — Моля те, дано ме обича занапред.

Мери остана още дълго на колене. Не мислеше за нищо и чувстваше блаженство. Внезапно товарът падна от гърба й и тя почти изпита облекчение. Усети, че е по-уморена, откогато и да било през живота си. Приятно й беше да не се движи. Тялото я болеше от многото часове на седлото през последното денонощие. Разумът й също бе изпаднал в блажена дрямка. След това видя, че майка й става. Мери също се надигна. Мускулите й почнаха да протестират от това усилие.

Мери огледа внимателно майка си. Под очите на Маргарет имаше дълбоки сенки, сякаш беше прекарала много безсънни нощи, изпълнени с грижи и тревога. Мери ахна, защото майка й не само беше видимо уморена, но и по-слаба от друг път. Бледността й накара Мери да се разтревожи дали майка й не е болна.

— Мамо — Мери я прегърна. — Болна ли си?

— Не — гласът на Маргарет прозвуча несигурно. — Какво правиш тук?

— Постъпих като последната глупачка — призна Мери. — Опитах се да убедя татко да прекрати тази война. Едуард реши, че е твърде опасно да се връщам в Олнуик и ме прати тук.

Маргарет я хвана за ръката.

— Е, радвам се да те видя, скъпа. Непоносимо ми е да стоя сама с придворните дами и да чакам вестите — очите на Маргарет блеснаха от непролетите сълзи. Ръката й потрепера.

— Какво има, мамо? — Ако майка й не бе болна, то сигурно й прилошаваше в момента или най-малкото бе много наскърбена.

Устата на Маргарет трепна леко.

— Не мога да се отърва от ужасното предчувствие за близка гибел. През живота ми не съм се страхувала толкова — тя затвори за миг очи. — Много се страхувам за Малкълм и момчетата.

Мери стисна ръката на Маргарет, но сърцето й заби тежко. Усети, че също е обзета от ужас. Нима не беше имала същото злокобно предчувствие?

— Всичко ще бъде наред с тях, мамо — изрече весело тя. — Малкълм е най-големият воин в тази страна. Той е непобедим. Знаеш това. И братята ми са като него. Не се бой. Напразно се тревожиш.

— Дано си права — произнесе апатично Маргарет.

Майка й никога не беше изглеждала така. Кралица Маргарет беше спокойна и уравновесена по природа. Не беше от жените, които се тревожат за щяло и нещяло. Мери искаше да разкрие болките си и да разкаже всичко на майка си, но усети, че това в момента е невъзможно. По-късно, каза си тя. Когато войната свърши и татко и момчетата си тръгнат за вкъщи, тогава ще имам колкото си време поискам, за да й разкажа за всичките си проблеми.

Мери се усмихна с пресилена веселост на Маргарет.

— Хайде да прекратим нощния пост, мамо. Не знам за теб, но аз съм гладна.



През целия ден Маргарет бе седяла в стола си в женската дневна до камината. Иглата й се движеше механично над някакъв фин бродиран плат. Очакваше вест за изхода от първата битка. Вестта пристигна късно вечерта, когато вече валеше сняг. Тя беше доста ободряваща… поне за шотландците.

Шотландската армия не беше успяла да си възвърне Карлайл, но това вече нямаше значение. Защото, докато шотландците и норманите се сражаваха яростно в Кумбрия, друга войска, водена от самия Малкълм, се беше промъкнала край Карлайл и беше навлязла в източните краища на Нортъмбърланд. А оттам се беше насочила към самото сърце на графството. Олнуик беше обсаден.

Слугите и жените в залата завикаха от радост, с изключение на Маргарет, която не се усмихна нито веднъж. Страхът не изчезна от лицето й. И с изключение на Мери, която беше толкова потресена, че едва стоеше на крака. Отпусна се в един стол и потрепери.

Олнуик е обсаден.

Първо се сети за Изабел и за графинята. Мили боже, смили се над тях! Дано да са живи и здрави! Мери затвори очи от мъка. Графинята беше силна и решителна жена. Ако някой бе в състояние да обедини хората в Олнуик пред вражеското нападение, това беше тя. В този миг Мери разбра кому трябваше да бъде вярна. Не изпитваше симпатия към нападателите, а само към обсадените. Само към Де Уорънови.

Изводите от станалото я разтърсиха окончателно. Баща й Малкълм беше нападнал Олнуик, дома на дъщеря си. Страстта му към отмъщение не познаваше граници.

Но тя вече не му беше дъщеря, нали? Той се беше отказал от нея.

Мери погледна вестителя — дребен и тромав мъж, който, макар и уморен, не си намираше място от радост. Той непрестанно уверяваше Маргарет, че Малкълм и синовете му са добре. Мери се обърна към него.

— Възможно ли е да превземат Олнуик?

Мъжът изгледа Мери с блеснали очи.

— Това е само въпрос на време.

— Но те нямат време. Когато мъжът ми разбере, че домът му е обсаден… ще тръгне с хората си към Олнуик, за да го спаси.

Човекът я погледна право в очите. Беше застанал така, сякаш всеки момент щеше да я набие, разкрачил широко крака.

— Но мъжът ти, лейди Де Уорън, в момента е зает с яростна битка и няма как да я напусне. Дълго време ще мине, преди някой да разбере за обсадата. Освен ако някой в Олнуик не дръзне да се промъкне незабелязано покрай войската на баща ти — той се усмихна. — Стана точно, както го беше планирал Малкълм.

Мери беше втрещена, но пратеникът бе прав. Стивън беше в разгара на битката. Никой в Олнуик няма да успее да му съобщи за тежкото положение, в което бяха изпаднали. Ако Мери не беше седнала, отдавна да беше припаднала.

Колко хитър беше Малкълм. Мери се ядоса.

След това усети, че в залата е настъпила тишина. Всички я гледаха с изключение на майка й, която се взираше невиждащо в огъня. Погледът им беше осъдителен. Мери скочи на крака и избяга от стаята.



През нощта снегът почна да вали на парцали, а вятърът зави толкова силно, че стана невъзможно да се спи. Мери слушаше мрачния зловещ звук и се мъчеше да не мисли за това, което се случваше на семейството и дома й. Спомни си за майка си. Тя беше толкова объркана, че нямаше никакво съмнение, че е болна. Спомни си и за братята си, които водеха бой и може би дори участваха в самата обсада. Стараеше се да не мисли за баща си, но това беше невъзможно. Той се беше отказал от нея и беше нападнал Олнуик. За миг я заля вълна от омраза, но след това тя отмина и Мери се почувства слаба, изтощена и вцепенена.

Стивън вероятно е узнал вече, че тя е избягала от Олнуик. Това не й носеше никакво облекчение. Беше направила ужасна грешка, като се измъкна без негово разрешение и се провали в мисията си. Когато той разбереше какво е направила, щеше да бъде убеден, че е постъпила така от вероломство. След посещението на Едуард в Олнуик Стивън щеше да си помисли, че бягството й е било подготвено и уговорено предварително. Щеше да си помисли, че е избягала от него при враговете му. Но най-голямата ирония на положението се криеше в това, че тя се беше сблъскала с неподправената истина — че както обича рода и страната си, както обича Шотландия, така смята за свой дом Олнуик и дължи вярност на червената роза на Нортъмбърланд.

Мери съзнаваше, че самият й живот зависи от това дали ще убеди Стивън да повярва в невинността й. А колкото повече време минаваше, толкова повече той щеше да вярва, че тя го е напуснала. Въпреки че той й нямаше никакво доверие, тя го обичаше от все сърце, принадлежеше му и знаеше, че винаги ще бъде единствено негова. Искаше двамата да живеят заедно както преди. Мисълта за евентуално изгнание й беше непоносима. Мери си спомняше твърде добре неприкритата му заплаха да стори именно това. Трябваше незабавно да се върне вкъщи, но как? Докога щеше да продължава тази война? С внезапен ужас осъзна, че ако Малкълм постигнеше целта си, войната нямаше да има край. Стивън, баща му и другите нормани щяха да се бият до смърт, за да отмъстят за разрушаването на Олнуик.

Мери седна в леглото и потрепери. Трябваше да се надява, че тази война ще свърши бързо, а това означаваше да се надява Малкълм да загуби. Не му дължеше вярност, след като той се отрече от нея така безмилостно, но сърце не й даваше да се моли за поражението му. Твърде много години му бе дъщеря.

Мери се вслуша в пронизителния вой на вятъра. Нощта беше побеляла от снежната буря. Достатъчно луда ли е, за да намери кон и да се опита да се върне сама в Олнуик? Обичаше ли достатъчно Стивън, за да рискува живота си заради него?