— Татко?

— Зададох ти въпрос.

Мери изправи гръб.

— Може ли да разговаряме насаме? — Какво ставаше? Какво не беше наред?

— Защо? Имаш ли нещо за криене от братята си?

— Защо говориш толкова студено с мен? — попита разтрепераната Мери. — Държиш се така, сякаш ми се сърдиш… сякаш ме мразиш.

— Гневен съм! — изрева Малкълм. Силният му глас отекна далеч в нощта. Хората от другите палатки и огньове обърнаха глави към тях. — Ти не ми се подчини. Не съм забравил това! Не ти ли обясних защо ти позволих да се омъжиш за онзи мръсник? Нищо не ми пречеше да те пратя във Франция! Нищо не ми пречеше да те омъжа за някой стар беден северен лорд! Но каква прекрасна възможност — дъщеря ми да е омъжена за един от тях, да живее сред тях.

Мери се вцепени.

— Не успя да ме предупредиш за нападението срещу Карлайл… Заради твоето вероломство загубихме Карлайл.

Мери не можеше да диша. Усети, че ще й прилошее всеки момент. Прииска й се да умре на място.

— Бързо казвай каквото ще казваш — заповяда Малкълм. — Нямам време за губене. Но ако си дошла, както предположи Едмънд, за да ми донесеш някакво послание от мъжа си, изобщо не ме занимавай с него. Повече разговори и послания помежду ни няма да има. Свърши времето на приказките. Дойде времето на мечовете.

— Не го предадох — успя да промълви Мери най-накрая. Настъпващата нощ замъгляваше всичко пред очите й или може би това се дължеше на сълзите? — Татко, заклех се, че ще се подчинявам на мъжа си. Грешно е това, което поиска от мен — да наруша клетвата си. Още по-грешно бе да се съгласиш с тази женитба, за да ме превърнеш в своя шпионка.

Малкълм вдигна ръка. Мери изпищя. Едуард и Едгар скочиха пред баща си и му попречиха да я повали на земята с един удар. Малкълм се овладя и задъхано отпусна юмрука си.

— Вече не си ми дъщеря — изрече той сурово.

— Татко! — извика Мери.

— Чу ли ме? — изкрещя Малкълм. — Вече не си ми дъщеря!

— Но аз те обичам!

Малкълм кресна гневно.

— Дъщеря ми трябва да е смело и вярно на Шотландия момиче, а не някоя като теб! Не си ми дъщеря!

Тя беше плакала беззвучно до този момент, но сега по някакво чудо сълзите й спряха да текат. Успя да изправи гърба и раменете си. Стори й се, че отвътре е мъртва. Мъртва и стара… много стара. Но разумът й не беше загинал. А там винаги стоеше образът на могъщия й мъж. Баща й постъпи чудовищно, като се отказа от нея, но това вече нямаше значение. Тя принадлежеше на друг, на Стивън де Уорън.

— Заклех се пред Бога — прошепна тя. Чу шепота си и се изненада, че говорни толкова спокойно и с такова достойнство, когато сърцето и е разбито.

— Клетвата пред врага се нарушава, когато поискаш! Особено ако си се заклела на някой като Стивън де Уорън — Малкълм отчаяно се мъчеше да запази спокойствие. Червендалестото му лице беше пламнало. Той се извиси над дъщеря си, от която току-що се беше отказал. — А сега, какво ще кажеш, госпожо? Говори бързо и да те няма.

Мери вдигна леко брадичката си.

— Дойдох да моля да прекратиш това безумие. Моля те, оттегли войските. Моля те, оттегли ги, преди стотици да загинат, преди границата да се окъпе в невинна кръв.

Малкълм я гледаше недоверчиво.

— Мъжът ти ли те прати? Да не се е уплашил? Бои ли се да се изправи срещу мен на бойното поле? — Малкълм се засмя. — Знае, че този път няма да загубя! Този път ще спечеля! Никога досега не е имало такава шотландска армия. Победата е наша!

— Но на каква цена? — прошепна Мери.

— Никоя цена не е прекалено висока! — извика Малкълм.

Мери се извърна. По бузите й рукнаха нови сълзи. Някой, Едуард, я прегърна и я отведе настрани. Мери си каза, че не бива да плаче. Не беше успяла да предотврати войната. Чиста лудост е било да си въобразява, че ще успее да разубеди Малкълм от намеренията му.

Стивън. Колко и беше нужен сега. Стивън! Веднага трябваше да се върне вкъщи. Трябваше да се върне вкъщи, преди той да разбере, че е изчезнала… преди да си е помислил най-лошото.

— Ще си вървя, Ед — каза несигурно Мери след малко. Усмивката й беше толкова тъжна, че в сините очи на Едуард се появиха сълзи. — Сигурно съм полудяла, щом съм си въобразявала, че ще го разубедя. Ще ми дадеш ли отпочинал кон и придружители?

Едуард кимна и стисна нежно ръцете й.

— Мери, той не искаше да каже това. Не разбира и не иска да приеме, че си длъжна да бъдеш вярна на Де Уорън. Ще го преглътне и ще свикне с това. С времето.

Тя погледна безсилно брат си.

— Той се отказа от мен.

Едуард си пое въздух. Блесналите й от сълзи очи и гласът й го наскърбиха повече от всякакви писъци и плачове. Но той познаваше смелата си малка сестра. Тя никога нямаше да изпадне в истерия и щеше да се държи на ниво. След това се досети, че едва ли я познава толкова добре. Тя се беше измъкнала от Лидъл, за да се срещне с Дъг Макинън. Още от дете винаги си е била безразсъдна. Храбрата жена, която стоеше пред него с разбито сърце, което се мъчеше да прикрие, беше именно това — смела и несравнима хубавица.

— Ще промени мнението си. Сигурен съм.

Внимаваше тя да не го погледне в очите, защото не вярваше много на думите си.

Мери сви устни и не проговори известно време.

— Не го познавам в действителност, нали?

Едуард я погали по ръката.

— Винаги ти е приличал на някакво могъщо божество, но всъщност Малкълм е обикновен човек. Той не е лош по характер, Мери, но си има и недостатъци като всички други.

Тя го погледна и се задави.

— Ще се почувстваш по-добре, ако поплачеш малко — каза Едуард и я прегърна. Но тя го отблъсна.

— Не. Няма да плача — тя подсмръкна. — Няма значение. Ще има ужасна война. Хората ще загиват. Може би даже… — тя се задави. — Моля те, боже — прошепна тя, — не Стивън.

Едуард я хвана за ръцете.

— Той е голям воин, Мери. Не се страхувай за него.

— Но се страхувам — тя го погледна разтреперано. — И какво ще стане по-нататък? Няма надежда за мир между семействата ни, Ед, не и щом почна тази война.

Едуард помълча малко.

— Вярвам в бъдещето, Мери. Вярвам, че ние, синовете, ще поправим грешките на бащите си.

— Какво казваш? Че според теб един ден, когато ти си крал, тази проклета война по границата ще спре веднъж завинаги?

— Вярвам в това.

Мери се вторачи в него. После стисна здраво ръцете на Едуард.

— Ти знаеш нещо, което не знам! Познавам по очите ти! Какво е то?

— Има надежда — каза Едуард след известно колебание. — Има надежда, ако Стивън си сдържи думата. Ще я сдържи ли?

— Да.

— И аз мисля така.

— Обещал ли ти е нещо, Ед? — попита Мери.

— Някой ден, когато му дойде времето, Стивън ще ми помогне да се кача на трона на Шотландия. — Той замълча, а след това добави: — С божията воля.

Мери ахна.

Едуард се усмихна и я потупа по ръката.

— Затова горе главата, малка сестро. Не всичко е загубено. Мъжът ти и аз ще станем съюзници. След време.

— Кога беше сключен този съюз? — извика Мери. — Защо никой не ми е казал?

Едуард се разсмя.

— Това е моята Мери! Скъпа, защо, за бога, трябва някой да ти казва за този таен договор?

— Малкълм знае ли?

— Знае, но не смята, че Стивън ще удържи на думата си. Твърде е вбесен заради Карлайл, за да мисли трезво за бъдещето — гласът на Едуард беше мрачен и тъжен. — Това беше цената за разрешението му да се омъжиш за Стивън, Мери.

— О, боже! — простена Мери и закри лицето си с ръце.

— Какво има? — попита Едуард. В гласа му отново се появи загриженост. Мери обикновено беше неуязвима, но той усещаше, че тази вечер тя не се държи както друг път. Крехкостта й го уплаши.

— Разбрах, че са ме принесли в жертва по политически причини — прошепна тихо тя най-накрая. Плачеше. — Но че е заради теб… просто не ми дойде наум. Толкова ми се иска да знаех истината отпреди… Но това не променя нищо.

Едуард не знаеше какво да каже. Тайният съюз не променяше факта, че Малкълм се бе отказал най-безсърдечно от дъщеря си. Едуард се боеше, че Малкълм може да остане твърдо на това си мнение и да не го промени никога. Малкълм не се държеше особено разумно, когато имаше зъб на някого.

— Ти обичаш мъжа си. Единствено това има значение сега, Мери.

Тя вдигна лицето си. Очите й блестяха.

— Знаеш, че той ще сдържи думата си.

Отново се задави от сълзи.

— Какво те тревожи толкова, Мери? Не е татко, нали?

— Трябва да си вървя къщи — гласът й изтъня. — Трябва да се прибера незабавно… преди да е станало твърде късно.

— Мери — поде той, без да е сигурен как ще продължи.

Тя го прекъсна. Ноктите й се впиха в ръката му.

— Ще ми уредиш ли кон и охрана, Ед? Трябва да си вървя!

— Мери, това е невъзможно!

— Какво?

— Чуй ме — изрече настойчиво той.

Тя пребледня от ужас. Ако й беше ударил шамар, нямаше да се почувства толкова зле. — Поела си страхотен риск, като си дошла на някаква кранта със селянин, който не е въоръжен с нищо друго освен с ръждивия си нож! В името на Бога, Мери!

— Длъжна бях да опитам — каза тя немощно.

Едуард забеляза, че тя пак трепери.

— Твърде опасно е да се връщаш назад, Мери. Дори и да ти дам отряд от петдесет души за охрана. Защото утре сутринта започва битката.

Той се поколеба почти незабележимо, но Мери беше толкова смутена, че не го забеляза. Не искаше да й казва нищо за плановете на Малкълм за Олнуик, но реши да не я праща там.

— Имай ми доверие. Твърде опасно е. Няма да те пратя обратно.

— Разбирам — изрече немощно Мери. Гласът й едва се чуваше. Едуард се уплаши да не би тя да припадне. Никога не си беше представял, че буйната му сестра е способна на такива чувства. Тя едва стоеше на краката си и се олюляваше леко.

— Разбирам — повтори Мери. Опита да се усмихне, но не успя. — Само отлагаме малко завръщането. Ще се върна вкъщи, когато всичко свърши.