Тя побледня.

— Кога ще ме пуснете да си ида?

— Не бързаше толкова да се махнеш от мен и от леглото ми преди малко.

Тя почервеня.

— Не, бързам да напусна леглото ти… и теб. Това явно няма да стане толкова бързо, колкото ми се иска.

— Кой лъже сега?

— Говоря истината!

— А аз мисля, че не. Досега не си казала и една дума, която да е вярна. Пак те питам, коя си и защо си тук?

Тя преглътна и посрещна погледа му. Той усети, че се мъчи да измисли нещо.

— Моля те, пусни ме — изрече тя дрезгаво. — И ще ти кажа всичко.

Той я изгледа скептично, но изпълни желанието й. Тя скочи на крака и изтича към входа на палатката. Застана с гръб към него, като се притискаше към завесата. Позата й му се стори детска, а не женска. Внезапно се засрами от себе си. За бога, та той се беше отнесъл към нея като към проститутка, а тя беше младо момиче. Едва ли беше на повече от шестнадесет години. Може би правилният въпрос беше не коя е тя, а какво представлява? Девица или куртизанка, селянка или благородна дама, дете или жена? Шпионка или невинна?

— Почни с името си. Как се казваш? Тя навлажни устните си.

— Мейри. Мейри Синклеър. Баща ми е лорд Синклеър. Майка ми почина. Тя беше слугиня в Лидъл.

Тя отвърна очи.

— Ти беше прав. Нарочно съм се преоблякла в тези дрехи.

Той попита:

— Изпрати ли те някой да ме шпионираш?

— Не! — Тя пребледня. — Преоблякох се, защото исках да се срещна с… един мъж.

Стивън разбра.

— Аха, сега разбирам. Един мъж.

Малката й брадичка се вдигна отново.

— Не е това, за което мислиш. Мъжът беше, искам да кажа, е мой годеник.

Той гледаше сурово.

— Обясни ми защо си се преоблякла.

— Не е прилично за благородна дама да ходи на среща с мъж дори ако той ще й стане съпруг. Добре го знаете.

— И кой е този поразителен младеж, който е успял да те отклони от правилата на благоприличието?

Тя прехапа устни.

— Какво значение има?

Нямаше каквото и да е значение, но той възнамеряваше да провери истинността на всяка нейна дума.

— Важно е.

Не му хареса, когато усети, че се е раздразнил и може би дори ревнува от това, че гази жена мечтае за друг мъж.

— Обичаш ли го?

Тя се разяри.

— Това не ви засяга!

Така беше. Той стоеше сковано. Потърси тоягата си, за да се облегне на нея. След това пристъпи с накуцване към нея. Мислено й се възхити — тя не трепна и не се уплаши.

— Точно обратното, госпожице, всичко, което се отнася до теб, вече ме засяга. Ще те задържа, докато не бъда задоволен.

Тя побледня като платно.

— Ще ме задържиш, докато не бъдеш задоволен! Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа — изрече той мрачно, — че възнамерявам да се добера до истината, цялата истина за теб. Дотогава ще ми бъдеш гостенка.

Той мина с накуцване покрай нея и вдигна завесата на палатката.

— Гостенка! — извика тя подире му. — Искаш да кажеш затворничка! Но защо? Какво съм направила? Не съм ти сторила нищо, норманино!

Той спря и се обърна.

— Точно обратното, госпожице. Ти събуди преситения ми апетит и още по-преситения ми интерес. Ако си поне малко ценна, мисля, че ще си допаднем за известно време.

Мери се вторачи в гърба му, когато той, излезе с накуцване от палатката и я остави сама. Какво означаваха последните му думи? Мили боже! Не смееше да се самозалъгва. Той подозираше, че тя го лъже и възнамеряваше да разкрие истината. Намираше се в голяма опасност независимо от това, дали щеше да разкрие коя е, или не.

Отпусна се на твърдия мръсен под. Не й беше останала и капчица сила. Ролф де Уорън, граф Нортъмбърланд, беше един от най-могъщите владетели в кралството. Отначало бе личен съветник на крал Уилям Незаконородени, а сега беше личен съветник на сина на Незаконородения, проклетия Уилям Руфъс. Графът беше най-злият враг на баща й. Следователно такъв беше и този мъж, който бе незаконен син и наследник на графа. Малкълм и граф Нортъмбърланд се бяха срещали безброй пъти на бойното поле. Графът бил само един беден рицар без земя, когато потеглил с херцог Уилям за Англия, въпреки че бил най-младият син в могъщото семейство Поатевин. Скоро след нашествието го възнаградили с малко имение в Нортъмбърланд. А днес владенията му достигаха Нюкасъл на Тайн на юг и река Туийд на север. Въпреки че центърът на кралството на Малкълм се намираше между Морей фърт и Фърт на Форт, доста по на север от Туийд, кралете на Шотландия отдавна претендираха за правото да управляват цялата територия на юг от Лотиан чак до Риър Кросинг. Де Уорън бяха натрапници. През целия си съзнателен живот Малкълм се беше опитвал да завоюва отново загубените за Шотландия територии. От много години насам по границата между Шотландия и Нортъмбърланд се водеше жестока и кръвопролитна война. Мери беше попаднала право в ръцете на най-злия враг на баща си.

Прощалните думи на норманина още отекваха в съзнанието й като някакъв ужасяващ припев. Доколкото разбираше, той възнамеряваше да задоволи страстта си с нея, ако сметнеше, че тя не представлява особена ценност за него. Значи, ако не научеше истината за това коя е тя, ще се възползва от нея, докато не му омръзне и не я захвърли. Щеше да я съсипе. Дъг нямаше да я иска повече. О, не, той не е глупак. Ще се ожени за нея. В края на краищата тя е принцеса и има голяма зестра.

Едва не зарида. Щеше да стане по-лошо само ако норманинът разбереше истината. Ако разкриеше факта, че тя е дъщеря на Малкълм Кенмор. Тогава щеше да остане в плен, докато баща й не плати огромния откуп, който щеше да поиска похитителят й. Знаеше точно какво ще се случи. Норманинът щеше да стори всичко възможно, за да урони достойнството на баща й. Ще иска това, което е много по-ценно от златото и парите, щеше да иска земя. Скъпоценна, безценна шотландска земя. Земя, за която се е проливала многократно шотландска кръв.

А след плащането на откупа, а тя беше сигурна, че баща й ще го плати, по границата отново ще се разрази кръвопролитна ожесточена война. Двете години крехък мир щяха да се изпарят като вчерашен сън.

Стиснала малките си юмруци, Мери пое дъх и се опита да си вдъхне кураж. Положението й беше ужасно. Много се радваше, че не му разкри коя е.

Помисли мрачно, че норманинът е свиреп звяр, но в никакъв случай не е глупак. Прозря бързо, че не е тази, за която се представя. Усъмни се в приказката, която тя измисли. Нейната история съвсем не беше зле скалъпена и би заблудила по-доверчив човек. Ще й трябва цялата смелост, с която разполагаше и дори нещо повече. Ще й потрябва и цялата й хитрост. Не трябва да му позволява дори да предположи коя е тя. Защото след срещата с него Мери забеляза колко е голяма мощта и волята му. Ако има начин да разбере истината за нея, норманинът несъмнено ще го открие. Стане ли това, нейният баща и Шотландия, както и тя самата, ще пострадат много.

Този мъж със сигурност имаше шпиони, подобно на баща й. Довечера в Лидъл щеше да настане паника, щом откриеха изчезването и. Някой шпионин на норманина вероятно щеше да му докладва за това. Дали нейният похитител ще се окаже съобразителен, за да отгатне истината, щом узнаеше, че е изчезнала дъщерята на Малкълм? Как да не се сети коя е тя при тези обстоятелства!

Мери затвори очи. Как да прикрие самоличността си, като същевременно го държи на разстояние от себе си? Задачата й се стори невъзможна. Бягството беше единственият изход, но в този момент също бе неосъществимо.

Избърса лицето си. Сълзите нямаше да й помогнат с нищо. Трябва да се подготви за следващата им схватка. Досега не се беше справила много добре. А не искаше да се повтаря това, което се случи помежду им. Сблъсъкът беше изцедил напълно силите й, обаче след него се чувстваше объркана, възбудена и странно защо по-зряла.

Какво се случи между тях? Мери издаде сподавен звук. За свой ужас още усещаше докосването му, допира на устата му върху нейната, твърдите слабини опрени в нейните. Тялото й затрепери. Закри лицето си с ръце. Мери не успя да овладее пристъпа на срам, който я обхвана. Той я погълна изцяло.

Почувства се съвсем изтощена. Нямаше да мисли повече за този незаконороден наследник. Погледна с копнеж покрития с кожа сламеник. Чудеше се дали норманинът ще се върне, за да спи с нея. Беше твърде уморена, за да мисли по този въпрос. Все едно, нямаше значение. Няма да легне в ложето му дори и сама. Самата идея за това беше отблъскваща.

Мери се отпусна на земята и се сви на кълбо. Измъченото й съзнание най-сетне се поуспокои, но сънят така и не идваше. Тялото й потрепваше неспокойно. Мери се вслушваше в звуците, идващи от лагера, в цвиленето на конете, в бухането на някаква сова и в тихия говор на мъжете отвън. Лежа така, докато не замлъкна и последният глас. Когато стана тихо, тя се напрегна и зачака неизбежните стъпки. Беше сигурна, че рано или късно ще ги чуе. Дълго лежа скована, но те не отекнаха в нощта. Стивън де Уорън не дойде.



Мери се събуди и видя лицето на норманина до своето. За миг не помръдна. Още беше замаяна от съня и се взираше в блестящите очи, които не бяха черни, а наситено кафяви. След това сякаш я удари гръм — спомни си зашеметяващо ясно къде се намира и се дръпна рязко от него.

Той се беше навел над нея и почти докосваше лицето й със своето, но сега се изправи.

— Надявам се разказът ти да се окаже истина, госпожице.

— Махни се от мен!

— От какво се плашиш толкова? От мен или от себе си?

Мери се посъвзе.

— Не се боя от себе си. Страхувам се от големите черни нормани, за които изнасилването е спорт като лова със соколи.

Той се засмя.

— Госпожице, уверявам ви, че не съм участвал в подобен акт и никога няма да участвам — и добави тихо. — Никога не ми се е налагало да прибягвам към насилие. Когато влезеш в леглото ми, ще го направиш с най-искрено въодушевление, както снощи.

Грубоватият му намек за ужасното й поведение вчера вбеси Мери.