— Отдалеч — тихо каза тя — приличам ли на младеж?

Изабел отстъпи назад и я погледна сериозно.

— Може би да, ако си начерниш лицето и ръцете. Какво правиш?

Мери я дръпна по-близо до себе си.

— Изабел, трябва ми твоята помощ. Обещай ми, че ще пазиш в тайна това, което ще ти кажа.

Внезапно Изабел я погледна обвиняващо.

— Преоблякла си се така, за да избягаш оттук!

— Да, но не по причината, за която си мислиш!

Изабел побеля.

— Ще избягаш от нас, от Стивън? Точно сега? Ще ни изоставиш? Мислех те за приятелка!

— Моля те, чуй ме! — Гласът на Мери звучеше отчаяно. — Няма да избягам!

Изабел се втренчи в нея.

— Ще ида при баща си, за да го помоля да прекрати войната!

Изабел видимо се изненада.

— И Стивън не знае нищо?

— Нищо не знае. Замина, преди да се сетя за тази възможност. Но дори и да знаеше, нямаше да ме пусне. Мъжете не позволяват на жените си да изпълняват такива задачи.

Не каза на детето, че мъжът й не й вярва и като самата Изабел би помислил, че Мери иска да избяга.

Очите на Изабел блеснаха от възбуда.

— Ей, ако спреш Малкълм, бардовете ще разказват легенди за теб, а менестрелите ще те възпеят! Вече ще говорят не само за красотата ти, но и за смелостта ти! И Стивън… вече няма да ти се сърди! Пак ще те обича!

Мери мълчеше. Сърцето й изтръпна при думите на детето. Тези думи отразяваха точно нейните собствени надежди. Откъде знае всичко това Изабел? Как така я разбираше толкова добре? Стори й се, че детето осъзнава напълно тежкото й положение. Как бе възможно едно малко дете да е толкова проницателно?

— В такъв случай ще ми помогнеш ли, като запазиш тайната?

Изабел я погледна.

— Ще се върнеш ли?

— Разбира се — тя забеляза, че Изабел не е съвсем убедена и се колебае. — Обичам Стивън, Изабел.

Очите на Изабел се ококориха.

— Ще ти помогна. Ще ти помогна да спреш тази война и да си възвърнеш любовта на Стивън!



По-късно същият ден, докато мракът се спускаше над земята, Мери заобиколи вражеските войски — войските на мъжа си, съпроводена от един конник. Двамата се бяха устремили към лагера на шотландците.

Шотландецът, който яздеше с нея, беше снажен младеж, които й помагаше с всички сили, след като тя разкри коя е на него и на рода му. Те живееха в един малък имот от източната страна на Шевиот Хилс. Не беше тайна, че огромната армия на Малкълм лагерува на равнините малко по на север от Лидъл, също както не беше тайна, че нормандските войски са разположили стана си по ниските склонове на юг от Карлайл. След като напуснаха малката ферма, те се насочиха право на запад към хълмовете, като се движеха по еленските пътеки. Скоро свиха на юг. Трябваше да внимават по пътя. Двете войски се бяха установили на голямо разстояние от тях, но много въоръжени нормани и англичани, васали или съюзници на мъжа й, още пресичаха местността, за да се присъединят към него. Не смееха да пътуват по стария римски път, а се движеха по многото пътечки по хълмовете точно над него. На два пъти на Мери и Джейми им се наложи да подкарват в галоп старичките си коне и да напускат пътеката, за да се скрият в някоя горичка или дере. Притискаха се ужасено към конете си, докато отлично въоръжените нормандски рицари препускаха на големите си жребци по пътя над тях. Те бяха заплашителни и опасни. Ако преди Мери не беше осъзнала колко е опасен планът й, то сега го разбираше ясно. Ако рицарите я заловяха, никой от тях нямаше да повярва, че е жена на Стивън. Нейният живот и животът на Джейми висяха на косъм.

Каква ирония на съдбата! Войските на Стивън бяха станали неин враг, а тя го обичаше толкова много!

Слънцето почна да залязва. Светлината помръкна. Настъпи времето да се отдалечат от римския път. Река Тайн се извиваше на юг. Двамата конници свиха на запад, изоставиха пътя и потънаха в горите. Захванаха се да търсят лагера на Малкълм. Не бяха много далеч от Карлайл.

Джейми беше рядко съобразителен момък. Той успя да предпази Мери от всички клопки и опасности по пътя. Сега обаче белозъбата му усмивка беше изчезнала. Пот обливаше светлата му кожа, въпреки че не беше студено. Мери също се беше изпотила. Сърцето й биеше гръмко от страх. Шотландската войска не беше далеч, но същото се отнасяше и за нормандската. А несъмнено през цялата нощ много патрули щяха да обикалят из местността. И тя, и младежът се страхуваха да не ги открие някой нормандски патрул. И тя се боеше от ужасната съдба като него. Пленяването им щеше да означава, че мисията й се е провалила, а бяха твърде близо до успеха.



Десет минути, след като се отделиха от пътя, двамата се сблъскаха с един патрул. Грубият планински диалект разкри, че съгледвачите са шотландци. Джейми се разсмя от облекчение. Мери се присъедини към него. Мили боже, бяха успели! Някак си се бяха промъкнали покрай стотиците нормани, бяха избегнати патрулите им и се бяха добрали до шотландска земя!

Въпреки дрехите всички я познаха веднага щом си отметна назад качулката. Още преди да е казала и дума. Едрите яки шотландци с карирани наметала я изгледаха недоверчиво. Никой не я попита какво прави тук, но недоверието им скоро се смени с доволни усмивки. Мери се досети какво си мислят те. Смятаха, че се е върнала вкъщи и е предала мъжа си.



Нощта падаше бързо, но Мери виждаше добре. Слиса се от размера на бащиния й лагер. Джейми се беше хвалил с него. Хвалбите се крепяха на слуховете и Мери не му повярва. Обърна се към един от яките мъже, които крачеха до уморения й кон.

— Сигурно е събрал няколко хиляди души! О, та тук сигурно има поне десет различни клана! Виждам цветовете на Дъглас, на Макдоналд и на Фъргюсън! Те не са ни се притичвали на помощ, откак се помня!

Едрият шотландец, към когото се бе обърнала, се засмя лукаво и намигна.

— Този път кралят се е захванал здравата, момиче. Ще спечели тази война, бъди сигурна.

Мери не беше сигурна, но поне поражението не висеше като заплаха над главите им. Интересно какво ли е предложил на тези кланове, за да го подкрепят? И какво, за Бога, ще стане, когато шотландската армия се сблъскаше с нормандската? Страхуваше се. Масовата гибел щеше да бъде ужасяваща. Невъобразим брой хора щяха да загубят живота си. Сега разбра защо Олнуик се подготвя за обсада. Войската на Малкълм беше достатъчно внушителна и страшна, за да събуди всички най-мрачни страхове у враговете си.

Не беше време да мисли за себе си, но Мери едва не се задави от една буца, която беше заседнала в гърлото й. Добре си представи как се свива и трепери от страх в дневната в Олнуик заедно с другите жени, докато нападателите обстрелват кулата с каменни и метални оръжия и гръцки огън, а стените се тресат под ударите на тежките стенобойни машини. Ако не успее да го убеди да спре войната, щеше ли да се стигне дотам? Баща й щеше ли да се опита да разруши Олнуик, дома на мъжа й, дори ако тя е зад стените му?

Не биваше да е такава песимистка. Мери примигна два пъти, за да си проясни очите. Вторачи се в дългите редици почернели от времето палатки, които бяха опънати по хълмистите зелени полета пред нея. Палатката на Малкълм се намираше на едно малко възвишение. Не беше по-голяма от другите. Мери го забеляза веднага. Малкълм беше приклекнал пред огъня. Около него стояха няколко могъщи лорда. Тук бяха и Едуард, Едмънд и Едгар. Мери забрави за придружителите си, за Джейми и съгледвачите. Пришпори стария кон. Пръв я видя Едгар. Втренчи се изумено в нея. След това се втурна към сестра си с радостен вик. Мери скочи от коня и се хвърли в обятията му. Зарадва се, когато видя, че той си служи добре и с двете си ръце.

Само че той не я прегърна. Вместо това я разтърси свирепо.

— В името на всички светии! Какво правиш тук, Мери? Защо не си при мъжа си?

— И аз се радвам, че те виждам — каза тя язвително и го прегърна. Той се изтръгна от ръцете й. Не обичаше да дава израз на чувствата си, защото смяташе това за женствено. Явно не одобряваше постъпката й.

— Надявам се, че имаш основателна причина да си тук, а не в Олнуик, където ти е мястото!

Тя погледна младото строго лице. Едгар никога не се беше държал зле с нея. Като малки заедно дразнеха по-големите и се защитаваха един друг. Мери се досети, че според него тя предава Стивън.

— Дойдох само да поговоря с татко. Възнамерявам да се върна в Олнуик още тази нощ.

Той зяпна от изненада. Изражението му беше толкова момчешко и в този миг заприлича толкова на предишния Едгар, че тя се засмя. Той отвори уста, за да каже нещо, но Едуард и Едмънд го изпревариха.

— Мери? — Едуард също не вярваше на очите си. — По дяволите, как се озова тук?

— Всъщност защо си тук? — попита Едмънд.

Мери погледна Едуард и видя, че е загрижен. Погледна Едмънд и видя, че не й вярва.

— Трябва да поговоря с татко.

— Да не би да носиш съобщение от мъжа си? — попита скептично Едмънд. — Сигурно мръсникът е решил да се скрие под полите на жена си!

Мери стисна юмруци от ярост.

— Той никога не би се крил от никого, особено от такъв като теб!

Едмънд изръмжа:

— Личи си кому си вярна, сестро.

Тя се изчерви. Бе защитила Стивън машинално, но изказването й не беше особено дипломатично.

— Не нося послание от Стивън. Той не знае, че съм тук.

Едмънд вдигна скептично вежда. Едуард видимо се разтревожи.

— Мили боже, Мери, защо си тук? Не биваше да идваш! Днес имаше вече няколко схватки. Вече загубихме трима души, а боевете още не са започнали! Нищо нямаше да те спаси, ако беше изпаднала в опасно положение!

— Трябваше да дойда — настоя Мери. — Трябва да говоря с татко.

— И какво е толкова важно, че си яздила преоблечена, за да ме видиш без позволението на мъжа си? — попита Малкълм.

Мери се извърна рязко. Малкълм стоеше зад нея. Лицето му сякаш беше изсечено от гранит. Изглеждаше студен и надменен. Никога преди не се беше държал така с нея. Радостният й вик заглъхна в гърлото й. Тя се възпря и не го прегърна.