— Каква приказка ще ми разкажеш сега?

— Трябва да преговаряш с баща ми! — изкрещя тя. Усещаше, че още малко и ще изпадне в истерия. — Нима не разбираш това? Само преговорите, Стивън, са в състояние да възстановят примирието и да предотвратят катастрофата!

— Не вярвам да си толкова наивна, Мери, за да смяташ, че ще ида при баща ти, за да си бърборим. Ти ме изпращаш на смърт… или на доживотен затвор. Това не ми харесва — последните му думи прозвучаха като тихо ръмжене. Мери беше протегнала ръце напред умолително. Той ги блъсна настрани. Очите му потъмняха от яд.

— Не — прошепна Мери и залитна от тласъка. — Искрена съм, не тая лоши помисли.

— Искрена ли си? Очакваш да повярвам, че си искрена? Бориш се с мен от първата ни среща, презираш всичко, свързано с мен, особено името и страната ми. Съпротивляваш се на брака ни от самото начало. Само няколко дни след сватбената ти клетва ти я наруши с готовност — Стивън се усмихваше надменно. — А брат ти беше вчера тук.

Мери се сви пред Стивън, който се надвеси заплашително над нея. По лицето му личеше, че едвам сдържа гнева си.

— Не! — извика тя, но разбра как изглежда отстрани предложението й. Ненавременното посещение на Едуард беше нанесло последния смъртоносен удар върху брака им. Нямаше как Стивън да я смята за невинна особено сега, когато войната щеше да избухне всеки момент, не и толкова скоро след превземането на Карлайл, не и след предполагаемото й вероломство. От негова гледна точка посещението на Едуард не беше просто съвпадение, а добре премерена стъпка на врага. Молбата й му приличаше на примамка, която цели да го вкара в капан.

— Не, Стивън, бъркаш.

Стивън се изправи.

— Уморих се от твоите игри, госпожо — доста хладно каза той. — Слушай ме добре. Утре отивам на война. Няма как да я избегнем.

— Моля те, Стивън! Този път ми повярвай!

Той й обърна гръб. След това излезе от стаята. Когато Мери се събуди на другата сутрин след дълга и безсънна нощ той още не се бе върнал. Минаха много седмици, преди да го види отново.



Мери не смееше да мисли за това къде е спал Стивън през онази нощ. Вместо това почна да мисли за войната, която скоро щеше да се развихри. Малкълм беше нахлувал четири пъти в Англия на територията на Де Уорънови и четири пъти беше търпял поражение. После го бяха принуждавали да се кълне във вярност на английския крал. Мери не виждаше причина този път да се случи нещо различно. Обаче обстоятелствата в този случай бяха съвсем други. Защото този път тя се намираше от другата страна на шотландската граница. Този път нямаше да бъде с майка си в Единбург, нямаше да чака с нетърпение всяка вест и да се моли от все сърце за победа на шотландците. Всяка победа щеше да се обърне в трагедия за Мери. Ако баща й по някакво чудо спечелеше, Стивън щеше да загуби. Как да се зарадва на това? Обаче щеше да плаче от мъка, ако Малкълм загуби отново. Знаеше, че никога няма да остане глуха за страданията и мъките на победените шотландци, никога. В предстоящата война щеше да има победител, но той нямаше да бъде Мери. Тя вече беше загубила.

Не, каза си тя решително. Още не съм загубила. Не и ако поема работите в свои ръце.

Може би постъпи грешно, като помоли Стивън да иде при Малкълм, за да моли за мир. Те бяха врагове въпреки брака. Но какво щеше да стане, ако тя, дъщерята на Малкълм, идеше да преговаря вместо него?

Тялото на Мери се изпълни с въодушевление. С него дойде и страхът.

Знаеше добре, че това щеше да бъде най-големият риск, който е поемала през живота си. Дори ако Стивън не беше тръгнал от Олнуик, тя нямаше да го помоли за разрешение. Нямаше да повярва, че говори искрено. Пак щеше да я заподозре, че крои някакво вероломство. Затова щеше да трябва да напусне Олнуик без позволението и знанието му.

Мери не желаеше да мисли какво ще стане, ако избяга от Олнуик и отиде при Малкълм, но не успее да го убеди да върне войските си назад. Това беше твърде плашеща перспектива.

Този път сигурно съм полудяла, помисли си тя, докато замисляше бягството си, защото коя съм аз, че да убедя тези две толкова велики сили да не воюват? Но нямаше да остане вярна на себе си, ако не се опиташе да го постигне. Жадуваше за мир, както никога преди това. Мир в страната и между двама им със Стивън.

Стивън и всички хора на Де Уорънови вече ги нямаше, когато тя стана от леглото и се облече. На зазоряване Мери се събуди от шума на заминаващите. Пак й стана ясно, че събраното множество отива на война. Този път обаче те бяха по-малко на брой — доста бойци бяха останали в замъка. За да защитават Олнуик? Мери знаеше, че няма друго обяснение. Но не й се вярваше. Нима графът и Стивън смятаха, че е възможно да се стигне до обсада? Може би просто бяха длъжни да оставят замъка добре охраняван.

Мери се ужаси. Не от страх, а защото й беше трудно да си представи баща си да обсажда крепостта, която принадлежеше на зет му, още повече, че и дъщеря му беше вътре.

Не биваше да мисли за толкова обезпокоителен развой на събитията. Наместо това Мери съобразително предположи, че ако Стивън е заминал толкова бързо, сигурно е разпратил вестители на коне да свикат през нощта васалите му за похода. А това означаваше, че Малкълм ще нападне всеки момент, както беше казал Хенри. Мери нямаше време за губене.

Хенри беше продължил за Карлайл, както беше уговорено. Сега Мери разбираше истинските му намерения — не да подсили гарнизона си там, а да го подготви за битка. Как бе възможно Малкълм да смята, че ще победи такава армия? Защо не посветеше волята и решителността си за постигането на мир, а не на война?

Нови зловещи предчувствия заляха Мери. Насочи мисълта си към предстоящата задача. Реши бързо да се преоблече като селско момче и да излезе най-дръзко от замъка. В селото щеше да открадне магаре или кон, ако се намереше някой под ръка. Тъй като щеше да изглежда като младеж, щеше да има много по-малко неприятности, докато пътува сама. Веднага щом се озове в безопасност, ще се разкрие пред хората и ще получи хубав кон и група шотландци за охрана.

Олнуик беше заприличал на кошер. Всички се суетяха и тичаха насам-натам по задачи, когато Мери слезе по стълбите и влезе в голямата зала. Това всеобщо раздвижване усили страховете и решителността й. Хората явно се готвеха за обсада. Защото графът не само че беше оставил доста здрави и силни рицари, но и беше наредил да се подготвят за най-лошото. Мери потрепери. Доколкото знаеше, Олнуик беше непревземаем. Обаче графът беше опитен пълководец и брилянтен стратег. Очевидно ги заплашваше такава армия, каквато Мери не беше виждала през живота си.

Мери остана без дъх при тази мисъл. Реши, че трябва някак да отклони Малкълм от намерението му. Надяваше се да прекоси незабелязано залата и двора. Врявата и суматохата със сигурност ще й помогнат да се измъкне по-лесно. Но графинята я видя веднага и й махна да дойде при нея.

Мери прикри неудоволствието си и се подчини на заповедта.

— Радвам се, че си станала толкова рано. Има много работа — каза безцеремонно лейди Сеидре. — Ти отговаряш за превръзките на ранените и всичко друго, което ще им потрябва. Ако има обсада, ще пострадат мнозина.

Графинята набързо й прочете списък от храни и други необходими неща, които трябваше да бъдат докарани в замъка.

Мери я изслуша и кимна. Знаеше, че няма да събира чисти ленени превръзки и мухлясал хляб. Чувстваше се като предателка. Обаче ако успееше да разубеди Малкълм, нямаше да бъде предателка, а щеше да стане героиня. Онемя и се вцепени при тази мисъл.

Щеше да стане героиня, спасителка, спасителката. Най-накрая щеше да докаже верността си пред Стивън.

Мери толкова се слиса от тази мисъл и от видението за това, как се освобождава напълно от бремето, което я мъчи, че почти не чу графинята, която я прати на работа с леко потупване по рамото.

Мери получи чудесен предлог да се измъкне от кулата. Втурна се на двора, където слугите бързаха напред-назад. Търкаляха вътре тежки бъчви с питейна вода. Внасяха и чували с жито и сушени храни. Други вдигаха бъчви с масло на стените. Ако ги обсадяха врагове, щяха да нагорещят маслото, щяха да сложат бъчвите на ръба и да го излеят върху нападателите, когато те се опитат да ги атакуват.

Никой не обърна внимание на Мери. Тя си помисли, че нищо не й пречи да излезе спокойно от двора и да мине по подвижния мост, който беше спуснат заради постоянното движение. По него беше пълно с пешеходци и с товарни коли. Обаче залогът беше твърде висок, за да рискува някой да я познае и спре. Мери хукна към задната част на централната кула. Там се намираха кухните и килерите. В тях работеха няколко момчета с приблизително нейния ръст. Един от младежите влачеше чувал с жито към кухнята. Мери веднага го извика настрана. Даде му едно пени за това, че му прекъсна работата. Това го зарадва, също както и наметалото, което му дари, за да си държи езика зад зъбите. Той я увери, че няма никакви проблеми двамата да си разменят дрехите. Мери взе всичко, което той носеше — дървените му обувки, прилепналите му панталони, грубата му вълнена туника, сплетения му от въже колан и най-важното — окъсаното му наметало с качулка.

Мери сви дрехите на топка и ги прибра под мишница. После изтича покрай кухните и сви отзад. Трябваше й пълно уединение, за да се преоблече. Една празна каруца като че ли й го осигуряваше… или поне тя мислеше така.

Бързо свърши с преобличането. Тъкмо скриваше внимателно собствените си дрехи в каруцата под някакви празни чували, когато Изабел възкликна:

— Какво правиш, лейди Мери?

Сърцето на Мери подскочи неудържимо. Тя се изправи. Лицето й несъмнено беше почервеняло като домат от срама, който я обзе. Изабел беше разтворила широко очи и поглъщаше с поглед всяка подробност от облеклото й.

— Качулката ти е много голяма — отбеляза тя.

Мери сграбчи Изабел и я придърпа в сенките зад каруцата. Сърцето й биеше лудо. Какво по-смислено обяснение да даде на умното момиче, за да обясни нелепата промяна на дрехите си? Усети, че трябва да разчита на страстта на момичето към авантюрите. Трябваше да й каже истината.