— Как смееш — изсъска тя. Сега го разбра. Обзеха я едновременно гняв, ужас и възмущение, че Хенри си е представял всички начини, по които Стивън се е любил с нея. Почувства се така, сякаш е стоял в спалнята им нощем и ги е наблюдавал.

— Как смееш да ни се месиш така?

— Аз да съм се намесил? — Той пак се засмя. Погледът му излъчваше невинност. — И как съм се намесил, Мери? Защото познавам добре Стивън, ли мислиш така? Защото го познавам така, както и ти не го познаваш?

Мери не отвърна нищо. Кипеше от гняв.

— Простил ли ти е, Мери? Ще ти прости ли изобщо някога? Не мисля, че това е възможно — Хенри пак се усмихна. — Ти си много глупава. Той също. Не мога да повярвам, че ти е позволил да се срещнеш сама с брат си. Не се преструвай на изненадана. Зная всичко важно, което се случва в това кралство.

— Имаш шпионин тук? — ахна Мери.

— Всички влиятелни хора имат шпиони навсякъде, Мери. Няма как да не знаеш това. Не работиш ли ти тук за баща си?

Мери замахна, за да му удари шамар. Той й хвана ръката. Внезапно пелерината й се изхлузи и тя усети, че е притисната към грубата каменна стена. Притискаше я твърдото тяло на Хенри.

— Веднага ме пусни. Стивън ще те убие.

Обаче не извика. Видя, че стражите са на другия край и стоят с гръб към тях, така че не виждаха какво става. Явно и Хенри разбираше това.

— Или пък аз ще го убия — изрече със смях Хенри. Мери беше ужасена. — Но няма да му кажа за нашата среща лице в лице, ако ти не го направиш.

Мери се взираше в хубавото му лице и в искрящите очи. Прииска й се да го наплюе и да забие ноктите си в него, но той я държеше твърде здраво. Знаеше, че няма да каже нищо, тъй като Хенри беше брат на краля и безстрашен воин. Не искаше да му даде възможност да убие мъжа й.

— Спокойно — изрече прегракнало Хенри. — Ти наистина си много хубава, но всъщност аз защитавам единствено Стивън… и собствените си интереси. Нямам намерение да те изнасилвам, сладурче, колкото и да ми се иска да лежиш под мен. Сигурен съм, че именно тялото ти кара Стивън да нехае за задълженията си към самия себе си и към своето наследство. Признавам си, че това възбужда любопитството ми. Виж, ако ти ме поканиш, това е вече друго нещо. Ще приема с удоволствие — Хенри се изправи и я пусна.

Тялото му все още препречваше пътя на Мери, която беше притиснала гръб към стената. Трепереше от яд и жадуваше да го удари.

— Никога няма да получиш покана от мен!

Смелостта й беше само преструвка, защото трепереше от ужас. Ако ги нямаше стражите, Хенри би я изнасилил веднага, а тя беше безсилна да го спре. Надяваше се той да не разбере истинските й чувства.

— Но знам, че си истинска жена, макар и да се криеш зад тази крехка и привидно невинна фасада. Усетих го в мига, в който те видях. Няма да издържиш дълго без мъж А Стивън още дълго време няма да ти прости за подслушването. Някой ден ще направиш фатална грешка, Мери, фатална. Той никога няма да ти прости и ще те прати в изгнание, нещо, което вече трябваше да е направил. Но не се бой. Аз няма да те забравя. Дори и да си затворена в манастир, пак няма да те забравя.

Мери не помръдваше. Самонадеяността и наглостта на Хенри я плашеха. Ако я пратят в изгнание, както смяташе той, че скоро ще стане, щеше да дойде там, за да облекчи мъката й. Със секс. Тя потрепери. Господ да й е на помощ. Ако я пратеха в изгнание, изобщо не се съмняваше, че Хенри ще потропа на вратата й.

— Никога няма да го предам.

Хенри я изгледа безмълвно известно време. После каза:

— Много странно, но ти вярвам.

— Той се заблуждава. Не съм го предавала и няма да го предам. Никога.

— Нима? Може би съм те преценил погрешно. А може би трябваше вече да си предала мъжа си, приятелко. Искаш ли да ти кажа истинската цел на моето отбиване в Олнуик?

Сърцето на Мери заби ужасено.

— Каква истинска причина? Искаш легло и покрив над главата си… нищо повече!

Хенри се засмя.

— Зная, че не си толкова наивна! Вече казах на Стивън, а сега ще кажа и на теб това, което той несъмнено ще скрие от теб. Баща ти, славният крал, е събрал най-голямата армия, която Шотландия някога е виждала.

Мери нямаше сили да помръдне. Опита се да проговори, но от устата й не излезе и звук. Наложи й се първо да преглътне и да си навлажни устните.

— Защо?

Гласът й приличаше на грачене. Тя вече знаеше.

— За да си отмъсти, разбира се. Нещо повече. Малкълм се е заклел да повали Англия на колене. Всеки момент ще нахлуе в Нортъмбърланд.

22

Мери избяга. Стори й се, че тихият смях на Хенри я преследва, но беше толкова зашеметена от чутото, че не беше сигурна в това. Хукна по стръмните вити стълби, спъна се и падна. За щастие беше стигнала края площадката, когато рухна на земята и надолу оставаше само едно последно стъпало. Но това стигна, за да я накара да поспре, преди да се изправи задъхана.

Стисна силно корема си. Мили боже, какво правеше тя? Трябва да внимава повече! Никога няма да си прости, ако загуби бебето си от невнимание и безразсъдност. Трябваше да бъде по-сдържана заради детето.

Мери стана на крака. Сърцето й биеше гръмко, но тя се застави да обмисли положението. Не се съмняваше в думите на Хенри, а много й се искаше да има сериозни основания за съмнение. Но познаваше баща си. Той никога нямаше да остави ненаказана дързост като превземането на Карлайл. Изстена. Някой трябваше да го спре! Много добре си представяше до какви злини щеше да доведе войната за всички — шотландците, норманите, Малкълм, Стивън и самата нея.

— Мери?

Мери подскочи рязко, като чу гласа на мъжа си. Той стоеше в тясната тъмна зала и държеше свещица. Мери забеляза, че се е облегнала на стената и не е помръднала от стъпалото, върху което беше паднала. Вторачи се в Стивън, сякаш виждаше някакъв непознат.

— Добре ли си? Падна ли? — Той бързо й се притече на помощ.

Явно беше загрижен за нея. Мери извика радостно и се хвърли в обятията му. Не само че я обичаше, но и тя имаше нужда от него, и то точно сега! Той й беше нужен за съюзник в тези тъмни и страшни времена. Нуждаеше се от уют и надежда, нуждаеше се от силата му. За неин ужас Стивън не я прегърна. Избута я леко, но твърдо настрана. Лицето му беше толкова мрачно, сякаш не искаше изобщо да я докосва.

— Падна ли? — повтори той. — Нарани ли се?

— Добре съм — отвърна тя и стисна юмруци, за да не протегне отново ръце към него. Може и да беше загрижен за здравето й, но още не й беше простил нищо и очевидно не беше забравил за посещението на Едуард. — Вярно ли е? Наистина ли Малкълм замисля война? Ще нахлуе ли в Нортъмбърланд всеки момент? Това ли ни заплашва?

Стивън присви очи.

— И как, ако смея да попитам, си разбрала всичко това?

Тя беше сигурна, че Хенри е казал истината, но въпреки това изкрещя от мъка, когато думите на Стивън го потвърдиха. Но не се удържа да не изрече саркастично:

— Не съм шпионирала! — изкрещя тя и се разтрепери. — Твоят скъп приятел Хенри ми каза. Помисли си за това!

Мери се отдръпна рязко от стената и се опита да заобиколи Стивън. Той реагира мигновено. Сграбчи ръката й и я повлече към тяхната стая. Пусна я само за да затръшне вратата. Мери отиде при огъня, за да се стопли и му обърна гръб. Още трепереше от гняв, ужас и страх.

Знаеше, че Стивън я гледа. След известно време се обърна, за да отвърне на погледа му. А и той беше пронизителен.

— Хенри ми каза — повтори тя. — Още е вън на крепостната стена. Питай го, ако не ми вярваш.

— Този път ти вярвам — изрече тихо Стивън. — Хенри се мисли за голям кукловод, който дърпа конците на всички около себе си. Но за разлика от истинските кукловоди той никога не е сигурен точно как ще постъпят куклите му. Смятам, че това му доставя огромно удоволствие.

— И е твой приятел?

— Дотолкова ми е приятел, доколкото е възможно да ми бъде приятел някой, който не е от моето семейство — каза Стивън. — Хенри се радва, когато успява да създаде неприятности някому. Подозирам, че ни е създал доста от тях тази нощ. А сега какво? Ще плачеш, ще пищиш и ще ме молиш да избегна сблъсъка ли?

— Ако баща ми нахлуе в земята ти, трябва да защитиш това, което е твое. Твоите войски трябва да влязат в бой — Мери потрепери при тези думи. Представи си как двете огромни армии се втурват една срещу друга, чу трясъка и звъна от ударите на метал в метал, чу писъците на болка, предчувстващи надвисвалата смърт.

— Да.

Изведнъж Мери се вцепени. Усети ужасно предчувствие за нечия смърт. Кой? Кой щеше да загине? Не Стивън! Моля те, боже, не и Стивън. Тя преглътна и проговори с усилие:

— Но това не бива да се случва. Още не е твърде късно. Малкълм още не е нахлул. Моля те, Стивън, иди при него!

— Ще ме пратиш в лапите на врага в навечерието на войната?

Мери се втурна към мъжа си и стисна ръцете му.

— Тази война трябва да бъде избегната!

Той се дръпна рязко.

— Да не си полудяла? Или мен смяташ за луд?

— Ти не разбираш! — извика тя. Разумът й разсъждаваше светкавично, пулсът й заби гръмко в ушите. Щеше да го моли на колене, ако трябваше. Залогът беше твърде голям. Войната между баща й и мъжа й трябваше незабавно да бъде спряна. Не можеше да понесе дори самата мисъл за нея. Още беше разтърсена от зловещото предчувствие. Вярваше му напълно. То беше твърде силно. Някой щеше да умре, някой мил и скъп на сърцето й. Знаеше със сигурност това. Освен ако този ужасен сблъсък не се състои изобщо.

— О, добре те разбирам, госпожо — заяви студено Стивън.

Мери отскочи рязко.

— Да не би да смяташ, че ще попаднеш в капан?

— Нима си толкова вероломна кучка?

Мери отстъпи назад.

— Не, Стивън, не ме разбра… за пореден път.

Гласът й трепна. Но разбираше защо той мисли така… Защото вчера се беше срещнала на четири очи с Едуард.