— Но ти не разрешаваш на твоите хора да опустошават страната и да грабят и насилват, както им хрумне — възкликна гневно Мери. Изгледа сърдито мъжа си. Трепереше от гняв, който се дължеше на много по-дълбоки причини от злощастното произшествие преди малко.

— Моите хора не са наемници — каза Стивън и я отпрати, преди да му е задала някой нов въпрос.

Мери не беше очаквала Стивън да оправи положението. Реши да не протестира повече и да брани хората с всички възможни средства. Нареди на стражите на входа да пускат всички местни хора вътре в двора на замъка, за да се изплъзнат от нормандските воини. Много добре усещаше иронията на ситуацията, докато даваше тези заповеди. Стивън се отнасяше към нея като към външно лице, а тя вече беше обикнала хората и дома му. Най-искрено смяташе за свое задължение да закриля Олнуик и всички, свързани с него. Надяваше се мъжът й да не разбере за усилията й. Но ако разбереше, тя смяташе, че той не е такъв варварин, че да ги отмени.



Но какво, за бога, правеше тук принцът? Въпреки че според слуховете той отиваше в Карлайл, за да подсили тамошния гарнизон, Мери се страхуваше, че пристигането му тук има съвсем друга цел.

А Хенри я караше да се чувства неспокойна. Всъщност неговото присъствие я изнервяше много повече от бандитите под негово ръководство. Тя не му вярваше. Той имаше пронизващи похотливи очи, които проникваха твърде дълбоко и знаеха прекалено много. Обаче Мери беше достатъчно благоразумна и гледаше да не се сближава много с него.

Той седеше на подиума заедно с нея, Стивън и графинята. Намираше се между мъжа й и свекърва й. Мери се зарадва, че Стивън й служи като щит от него поне с голямото си тяло. Ако Хенри получеше възможност да размени дори само няколко думи с нея, бързо щеше да надуши, че нещо не е наред.

Почти не спа снощи. Опита се да съблазни Стивън, след като той й обърна гръб. Инстинктивно усещаше, че трябва бързо да си възвърне територията, която беше загубила снощи, територия, която беше спечелила с голяма мъка и усилия през предишната седмица. Не биваше да допуска бракът им да продължи да лети в пропасти. Обаче получи категоричен отказ. Грубото отхвърляне, в което нямаше дори и следа от нежност, беше последният удар. Тя се бе свила примирено в леглото до него. За пръв път в живота си се бе почувствала озадачена и победена.



На сутринта видя отражението си в стъклената чаша на Изабел. Под очите й имаше черни кръгове. Мери изглеждаше кисела. А ето че и Хенри бе тук. Пронизителният му поглед се плъзна но нея и огледа всеки сантиметър от тялото й. Тя се почувства ужасно неудобно. Подозираше, че той я желае. Погледна го и заподозря, че мислите му са доста неприлични. Не искаше да гадае, но тъй като Стивън я беше запознал с всички видове правене на любов, лесно си ги представи.

Разговаряха малко на вечеря. Разговорът като цяло вървеше леко. Обсъждаха незначителни теми. Хенри открито заяви, че ще подсили гарнизона в Карлайл. След това възнамерявал да се върне в именията си в Нормандия. Мери не я интересуваше много какво кроят за Нормандия, стига това да не засяга Нортъмбърланд или Шотландия, но като всички други знаеше, че Уилям Руфъс ламти за херцогството на брат си Робърт и вероятно някой ден ще тръгне на война, за да го завладее. Щеше ли да тръгне принцът да се бие срещу единия си брат в полза на другия? И ако бе така, кого от двамата щеше да подпомогне този път?

След вечеря имаше обичайните развлечения — менестрел, бард, жонгльори и един клоун. Мери се извини и се оттегли рано. Умората, с която се оправда, беше истинска. Но вместо да си легне, тя излезе да подиша чист въздух вън на крепостните стени. Реши, че утре сутринта най-вероятно ще вали дъжд, ако беззвездната нощ изобщо нещо означаваше.

Стражите й отпратиха учтиви приветствия, а след това спряха да й обръщат внимание и я оставиха на мислите й. Мери се беше загърнала в една подплатена с кожа пелерина. Обви я още по-плътно около себе си и се втренчи в многото угасващи лагерни огньове в полето. Вятърът довя до нея звуците на смях и песни. Някои от гласовете бяха женски. Някаква китара тъжно подрънкваше. Не й се влизаше вътре. Не й се ходеше в спалнята, в която живееха със Стивън. Подозираше, че той ще стои до късно, а в момента крои разни планове с Хенри. Двамата се разбираха много добре. Май бяха големи приятели. Тя не разбираше защо. Хенри определено беше магнетична личност, но беше безжалостен. Но не като мъжа й. Това я плашеше. Подобно на Стивън и той беше могъщ, но за разлика от него беше най-малкият син. Завоевателят не му беше оставил нищо друго освен едно огромно богатство. Хенри беше заграбил доста земи и днес властта и могъществото му подхождаха на положението му. Може би приятелството на Стивън с Хенри се дължи още повече на политически причини, отколкото на лични. За нещастие Мери не мислеше така.

Мери не искаше да мисли за Стивън. Не и ако имаше на какво друго да се посвети. Затова тя огледа почернелите от нощта полета. Грубоватият пейзаж се осветяваше слабо от доста на брой малки ярки пламъчета. Сърцето й се присви. Усети, че гледа на север, към Шотландия, но не й тъжно за дома. Отдавна не беше тъгувала за дома си.

Какво става с мен, запита се тя. Обичам страната си, но тя вече не е мой дом. Как стана това и то толкова бързо? Олнуик е станал мой дом. Днес жадувах да избия мъжете, които бяха наранили моята слугиня… моята слугиня. Мили Боже, май ставам англичанка в края на краищата.

Но нима това бе толкова лошо? Нейната съдба сега беше Нортъмбърланд. Някой ден щеше да стане графиня. А тя беше полуангличанка. Досега не беше обръщала никакво внимание на това, но майка й беше внучка на саксонския крал. Мери се усмихна тъжно. Винаги се беше чувствала шотландка до мозъка на костите си. Още се усещаше такава, но някак си се беше променила, откакто прие брака и новия си дом. Неусетно стана искрено вярна на това място и тези хора и ги заобича. А и те я приеха, всички: от най-могъщия васал до последния крепостник. Не, помисли си бързо тя и силна болка разтърси тялото й, не всички бяха я приели. Не я приемаше в сърцето си нейният господар, който се отнасяше към нея като към чужд човек и дори още по-лошо — като към долна предателка.

За секунда бракът им се беше разпаднал на малки парченца. Тя го бе уверявала толкова страстно, че го обича. А той се бе засмял подигравателно и я бе обвинил, че лъже. Мери искаше да го мрази. Но това не й се удаваше.

Някой сложи ръка на рамото й. Мери подскочи от страх. Хенри й се усмихваше.

— Не исках да те стресна.

Мери се огледа бързо, но мъжът й го нямаше. Тя и принцът бяха сами. За миг по гърба й полазиха ледени тръпки, сякаш някой прокара студена ръка по кожата й. Не, помисли си обезумяло тя, не сме сами. На стената имаше и двама стражи. Тя ги погледна с облекчение.

Хенри се досети какво я вълнува.

— Не се бой, милейди, репутацията ти е в безопасност. Имаме си свидетели.

Гласът му беше насмешлив, както винаги.

Мери съумя да се усмихне.

— Не се тревожа, милорд. Откъде накъде?

Хенри се усмихна и се облегна на стената с лице към нея. Очите му я оглеждаха умишлено бавно. Мери се напрегна. Не й хареса блясъкът в тях.

— Представи си колко се изненадах — изрече тихо той, — когато излязох да подишам малко чист въздух и заварих теб.

Това беше доста неприятно съвпадение, но Мери не изказа на глас мислите си, само обви още по-плътно кожената пелерина около тялото си.

— Стивън отиде ли да си легне?

— Не — измърка Хенри. Тази негова усмивка вероятно бе карала доста женски сърца да забият гръмко. — Долу е, седи и размишлява пред огъня.

— Може би трябва да си вървя.

Ако Мери имаше някакви съмнения, то усмивката на Хенри ги пропъди веднага. Той я намираше за привлекателна и определено се държеше като съблазнител. Не смяташе, че я грози някаква опасност, не и тук, в замъка на мъжа й. Но не й харесваше начинът, по който я гледаше. Презираше държането му, защото то беше не само като на похотлив хищник, но и насмешливо. На него му харесваше да си играе с нея като с някаква играчка. Мери опита да мине покрай него, но той я спря с ръка. На лицето му пак блесна веселата му самоуверена усмивка.

— Боиш ли се от мен, Мери?

— Лейди Мери — изрече задъхано тя. Не беше пуснал ръката й. Тя не вярваше на очите си. Но реши да се преструва, че не се е случило нищо особено. — Не, защо да се страхувам?

— Мисля, че се преструваш — в смеха му имаше нотка на задоволство. След това престана да се смее. Погледна я в очите. — Май си спала лошо. Всичко наред ли е?

— Разбира се — излъга тя. Пак помръдна, като се надяваше неусетно да разхлаби хватката на ръцете му, но той не я пускаше. Играта, която играеха, беше скрита за другите и видима само за тях. Мери не искаше да протестира открито. Досега и двамата спазваха правилата на благоприличието. А Хенри познаваше добре играта. Досещаше се за страховете й от това, как ще свърши всичко. Преструваше се на учтив. Държеше се така, сякаш случайно я е хванал за ръката, докато всъщност в действията му нямаше нищо случайно. Знаеше, че тя няма да настои да я пусне, защото, ако постъпеше така и прекратеше привидно любезния разговор, ще предизвика откритата му враждебност.

— Последният път, когато те видях, Мери, ти светеше от радост. Рядко бях виждал толкова хубава жена. Явно бракът… и Стивън… ти се отразяват добре.

Мери не се усмихна. Той говореше в минало време.

— А колко уморена изглеждаш сега. И колко объркана. Стивън не ти ли харесва вече?

Мери не се сдържаше повече.

— Ама че въпрос! Разбира се, че ми харесва.

Хенри се засмя.

— Не говорех за отношенията ви в леглото, скъпа моя. Не се възмущавай толкова. Познавам Стивън от малък, от шестгодишен. Аз съм само една година по-голям от него. Заедно сме ходили по жени доста пъти. Така че знам на какво е способен в леглото.

Мери не се преструваше повече. Изтръгна си ръката от него.