Отначало между Стивън и Едуард имаше известно напрежение. Това не беше първата им среща. Бяха разговаряли в двора в Лондон преди и по време на сватбата й. Мери си спомни, че тогава те се спогаждаха много добре. Но сега, толкова скоро след Карлайл, Едуард беше мрачен и тих, а Стивън — недоволен и потънал в мисли. След като Мери получи твърд отказ на опита си да го включи в разговора, графинята се опита да изглади нещата.

А лейди Сеидре имаше голям опит в уреждането на спорове и наглед непримирими противоречия. Тя бързо въвлече и Стивън, и Едуард в разговор на невинни и безопасни теми. Напрежението спадна и изчезна почти мигновено. Скоро стана ясно, че Стивън и Едуард се харесват въпреки скорошната битка за Карлайл, въпреки продължителната война, която лежеше като зейнала пропаст помежду им. Почнаха да разговарят с нарастваща симпатия. Гледаха да избягват темите, свързани с политиката под мъдрото водачество на графинята. Тя беше видимо доволна и с удоволствие следеше как се развива разговорът.



Радостта на Мери нарастваше, докато гледаше брат си и мъжа си. Не се и съмняваше, че някой ден Едуард ще стане крал на Шотландия. Това щеше да бъде добре за Нортъмбърланд. Може би, защото брат й не беше толкова войнствен като баща й, макар и да не му отстъпваше по смелост. Беше по-миролюбив и не толкова агресивен. При неговото управление постоянните битки по границата щяха да намалеят и постепенно да спрат. Мери си представи деня, в който щеше да зацарува мир. Дори си представяше още пиршества като това. Мъжът й и брат й щяха да ядат на една и съща маса. Щяха да се държат приятелски и да бъдат добре разположени един към друг.

Едуард и Фъргъс заминаха след обяд. Бяха дошли в Олнуик с доста голям отряд. През цялото време хората им ги бяха чакали извън крепостните стени. Мери ги гледаше как си отиват от крепостта. Чувстваше се едновременно ужасно щастлива и непоносимо тъжна. Кога ли щеше да ги види отново? Дали мечтите й някога щяха да се превърнат в реалност?



Мери крачеше неспокойно из спалнята. Чакаше Стивън, който си дойде много късно тази вечер. Беше изчезнал след обяда и оттогава не го беше зървала. Очакваше с нетърпение този момент през целия следобед и вечерта. Досега Стивън трябваше да е научил, че е невинна. Най-сетне щеше да може да снеме този товар от плещите си ида почувства облекчение.

Той явно се изненада, когато видя, че е будна. След това високомерният му поглед се плъзна встрани от нея и той почна да се съблича.

Мери беше смаяна. Нищо ли нямаше да й каже? Или бе толкова горделив, че не искаше да си признае, че е сгрешил? Или просто не го интересува? Но не… това беше невъзможно!

— Господарю? Позволи ми да ти помогна.

Тя се втурна към него, но той не я погледна.

— И сам ще се справя — каза той и дръпна ръцете й от колана. — Върви в леглото.

Мери се вцепени. Нещо не беше наред.

— Стивън? — Тя сложи ръка на гърба му. Той вече беше свалил горната си туника, но се обърна рязко и ръката й падна от тялото му.

— Не ми досаждай, Мери.

— Какво… какво има?

— Какво има ли? — Той се засмя грубо. — Нищо, скъпа жено, съвсем нищо.

— Не си ли разговарял с шпионите си? — попита откровено Мери.

Той я погледна, докато си пускаше долната туника на пода. Отражението на пламъците танцуваше по широките му голи мускулести гърди.

— Шпионите ми?

Сърцето на Мери потъна в петите й.

— Нямаше ли шпиони, които да подслушват разговора ми с Едуард?

— Не, Мери, нямаше.

Мери беше толкова разочарована, че дълго не продума. Накрая в очите й се появиха сълзи.

— Много си тъжна.

Той седна на леглото и изрита ботушите си един по един.

— Защо? — прошепна тя. Всичко й беше като в мъгла и не виждаше ясно лицето му. — Защо нямаше?

— Точно поради тази причина, поради която си искала те да са там, госпожо. — Той се съблече чисто гол и мина покрай нея към леглото. — Шпионите ми нямаше да научат нищо ценно, тъй като ти нямаше да признаеш нищо друго освен това, което би поискала те да чуят и да ми докладват.

Мери беше ужасена. Дръпна се машинално от него. Цял ден се беше носила на вълната на въодушевлението. Смяташе, че най-сетне е доказала невинността си. Мислеше си замечтано за радостта, която ще навлезе отново в живота им. Представяше си как Стивън я прегръща, гальовните думи, които ще прошепне в ухото й. А сега мечтите й се срутиха с грохот и тя се озова на дъното на ада.

— Никога не съм мислела така — прошепна тя. Но не беше ли мислела именно така? Не беше ли мислела за шпионите му, докато изричаше всяка дума?

— Хайде, хайде, Мери, та ти си умно момиче! Няма да си губя времето да те шпионирам точно тогава, когато очакваш това.

Погледът му я изпепели, макар че се спря на нея само за миг. След това той се настани в леглото.

Мери се взираше невиждащо в огъня.

— Не съм толкова умна — прошепна тя най-накрая. Извърна се към мъжа си. Той се беше излегнал по гръб със затворени очи, сякаш спеше. А тя беше разярена.

Скочи на леглото и се нахвърли върху Стивън. Заудря го с юмруци. Той сграбчи мигновено ръцете й и я удържа. Лицето му беше потъмняло.

— Какво значи това?

— Мразя те — извика тя. В този миг казваше истината. — Толкова се старах…

Той я вдигна нагоре. Лицата им застанаха едно срещу друго.

— Много си се старала ли, Мери? За какво? За да ме подмамиш със сладкото си тяло да ти се доверя и да забравя миналото?

— Не! — Тя се опита да се изтръгне от него, но не успя. — Толкова се старах да те убедя, че никога няма да наруша брачната си клетва!

— Де да беше вярно — Стивън я пусна. — Де да беше вярно.

— Вярно е, проклет да си! Шпионирах, защото съм шотландка, а ти явно замисляше някакво вероломство срещу Шотландия! Това е, признавам си! Но не се опитах да предупредя Малкълм, нито съм възнамерявала да опитвам!

— Приличаш на ангел отмъстител — Стивън докосна за миг косата й. — Трябва да съм луд, за да се съмнявам в теб.

Тя стоеше неподвижно. Не вярваше на ушите си.

Той се усмихна така, сякаш беше принуден да глътне някакво горчиво лекарство.

— Но трябва да съм луд и за да ти повярвам.

— Не е честно!

— Защо брачната клетва означава толкова много за теб, Мери? Когато си мразила през целия си живот мен, норманите и Англия?

Мери замълча, за да обмисли внимателно отговора си. Защото с отговора си поемаше болезнен риск.

— Вярно е, че мразех норманите, но… не и теб.

Той я изгледа.

Тя почервеня. Надяваше се той да не забележи това. Жалко, че не беше по-горда. В момента се чувстваше така, сякаш не й е останала и капчица достойнство. Гласът й се превърна в шепот.

— Никога не съм те мразила, господарю мой.

И си спомни за първия път, когато го видя. Колко могъщ и непобедим й се стори той, колко горд, колко знатен. Беше се влюбила в него още тогава, в Абърнети, преди цели две години.

Стивън проговори най-сетне. Гласът му звучеше насмешливо.

— Какво смело признание… ти си ме била обичала.

Мери се задави.

— Никак не ми помагаш.

Той впери поглед в нея и замълча.

— Не заслужаваш да те обичам — промълви тя след продължителна пауза. Съмненията и подигравките му й пречеха да му разкрие цялата истина за чувствата й към него. Че любовта й към него е била толкова невъзможна, че е трябвало да я прикрива зад планини от омраза. Изтри една сълза с опакото на ръката си.

— Знам, че няма да получа обичта ти — каза той хапливо.

Мери се обърна.

Стивън я сграбчи. Тя ахна, когато той я повали по гръб под себе си. Очите му пламтяха.

— Опасни игри играеш, госпожо.

Тя поклати глава в знак на отрицание. Нямаше сили да продума. Той беше сърдит, тя уплашена. Обаче Мери изведнъж се въодушеви и остана без дъх при мисълта, че е под него. Подчини се изцяло на волята му.

— Предлагам ти да ми дадеш доказателство — изрече той с тих и дрезгав глас, — ако ме обичаш.

Мери се изпоти от напрежение. Облиза устните си.

— Не съм ли го доказала досега, господарю? — Гласът й беше дрезгав и неузнаваем.

Усмивката му не приличаше на усмивка, а на животинско озъбване.

— Никога няма да ми докажеш любовта си в леглото, Мери. Не за това намеквам.

Погледите им се впиха един в друг. В неговия беше изчезнал първичният трепет. Сърцето на Мери потрепна безсилно, когато тя разбра за какво й намеква той. След това Стивън се обърна и не я докосна повече тази нощ.



На следващия ден принц Хенри пристигна в Олнуик. Не беше сам. Пътуваше с голяма войска. Многобройните му хора се настаниха на лагер извън стените на замъка. Палатките им стигаха чак до хоризонта. Пустошта се превърна в малко и шумно селище. Местните момичета се изпокриха от страх да не бъдат изнасилени, а селяните с мъка преглътнаха изколването на добитъка, който отиде за храна на пришълците. Войниците си доставяха храна със или без заповед на Стивън. Преди това бе валяло няколко дена, но сега времето се оправи. Това беше добре дошло за наемниците, на които непостоянното време в Англия никак не понасяше. Воините устроиха няколко двубоя за развлечение и подгониха момите. Гледаха да се позабавляват добре.

Мери се зарадва, че ще стоят тук само една нощ. Една от кухненските прислужнички беше пострадала от ръцете на мъжете и Мери видя с очите си последиците от тяхната бруталност и жестокост. Лично се погрижи за горкото разплакано момиче. Беше виждала и преди какво правят воините след битка, но наемниците на Хенри се държаха много по-зле от всички войници, които беше виждала досега.

Въпреки че още не се беше съвзела от събитията снощи, въпреки че беше много ядосана на Стивън и го избягваше така, както и той нея, тя не съумя да сдържи езика си. Намери го, за да изрази негодуванието си от недисциплинираните нормани… и за да разбере защо са дошли тук на север.

— Ще стоят само един ден и една нощ — каза й той. — Хенри не може да ги обуздае, дори и да иска, а той не иска.