Мери се зачуди какво е станало с Алис, първата жена на графа. Явно бе починала съвсем навреме и е позволила на графа да се ожени за дамата на сърцето си.

— Това е малко тъжна история — каза Мери, която усещаше, че Стивън слуша напрегнато, — но е хубава, много хубава.

— Извадих голям късмет — каза Сеидре. Тя се усмихна ласкаво. — И ти също, скъпа моя, въпреки че още не го знаеш. Понякога пътят към щастието е дълъг и труден, но несгодите правят още по-сладка наградата накрая.

Мери погледна към чинията, от която ядеше заедно с мъжа си. Въпреки че се хранеха заедно и той й избираше най-вкусните късчета, в действията му нямаше топлина и обич. Дългът изискваше от него да се държи учтиво. Нищо повече. Мери за миг изпита прилив на най-глупашки романтизъм, който иначе се стараеше да избягва. Усети, че мечтае за любовта, която графинята беше изпитвала към графа, любов, достатъчно силна, за да издържи и най-лошите времена. Любов, която да издържи завинаги.

В залата беше необичайно тихо. Мери забеляза, че много воини от свитата, които седяха долу, са слушали всяка дума на графинята. Внезапно погледна нагоре. Разбра за какво си мислят всички, включително и графинята. До един бяха убедени във вината й. Смятаха, че тя, подобно на лейди Сеидре, е постъпила вероломно с мъжа си от невнимание, но въпреки това съвсем умишлено. В любовната история, разказана на пълен стомах и в блажената дрямка, причинена от хубавото вино, предателството беше приемливо и даже романтично, но в действителността не беше така. Тя отвърна на погледа на графинята.

— Аз не предадох мъжа си, мадам — каза тя само на нея, но гласът й прозвуча отчетливо и всички го чуха. — Никога няма да наруша брачната си клетва.



Стивън не бързаше да се прибере, за да си легне. Въпреки че беше изтощен, той седеше в голямата зала пред угасващия огън. Много войни спяха на сламениците си. Майка му и сестра му отдавна си бяха отишли, както и жена му. Усещаше, че клепките му натежават, но още се взираше в нажежените въгленчета и в последните пламъчета. Страстното отричане на обвинението в лицемерие на Мери още отекваше в ушите му.

Предната врата се отвори с трясък и се затвори не по-малко шумно. Звукът го разбуди от унеса. Бранд влезе бавно в залата. Видя Стивън и се сепна, а след това се засмя.

— Какво? Не си ли си легнал още?

Приближи се. Беше съвсем ясно какво го е задържало буден досега. На лицето му се беше изписало задоволство. Когато се настани до брат си, Стивън забеляза, че русата му коса е разрошена и в нея има сламки.

— Ако имах такава жена, нямаше да се бавя тук — изрече със смях Бранд.

— Може би това е проблемът.

Усмивката на Бранд се стопи.

— Какво те мъчи, Стивън? Не си особено щастлив.

— Трябва ли да питаш? — В гласа му ясно се долавяше горчивина и той реши да говори по-спокойно.

— Зная, че не ти е било приятно да отидеш да воюваш срещу Шотландия — каза бавно Бранд. — Но нямаше избор. Сигурно тя разбира.

— Нито тя ме разбира, нито аз я разбирам — Стивън се беше изправил и стоеше с гръб към брат си. Бранд не отговори и той се обърна бавно. — Кажи ми, братко, какво мислиш за жена ми?

Бранд заговори предпазливо.

— Ама че въпрос.

— Не ти ли прилича на ангел? Красота, съвършенство и невинност?

— Да.

Стивън се засмя.

— Тя не е нито съвършена, нито невинна.

Бранд стана.

— Стивън, знам какво се е случило. Джефри ми разказа.

— Тогава знаеш, че тя е една малка лъжкиня.

Бранд се подвоуми.

— Хубаво е, че си разкрил истинските й намерения. А сега забрави това. Върви й направи един наследник. А после я прати в изгнание, ако пак постъпи така.

— Колко просто звучи това — Стивън погледна Бранд с присмехулна усмивка. — Боя се, че няма да имам желание да я пратя в изгнание, дори и да съм длъжен да постъпя така.

Бранд отвърна на погледа му.

— Ще трябва да го направиш, Стивън. Този път тя не постигна нищо с шпионирането си, но я си представи какво ще стане, ако следващия път успее да предупреди Малкълм? Много нормани ще загинат в този ден, може би дори ти и аз.

Той беше стиснал зъби.

— Мислиш ли, че не знам това? Много добре го знам!

— В такъв случай гледай да не го забравиш — заяви сериозно Бранд. След това се усмихна и стисна рамото на брат си. — Късно е. Знам какво те мъчи. Върви при прекрасната си жена и й направи наследник. Гарантирам ти, че това ще проясни мислите в главата ти.

Бранд се ухили.

Стивън го изпрати с поглед. Бранд прекоси залата и отиде при самоделния си сламеник. Стивън нямаше как да признае на брат си, че се бави в залата, защото се страхува. Сексуалното въздържание, дори и само по отношение на жена му, беше невъзможно — поне докато тя не зачене или не му даде наследник. Затова възнамеряваше да обладава Мери, колкото пъти му се приискаше, тъй като тя трябваше да забременее. Но как да овладее себе си? Защото се боеше, че въпреки вероломството й ще го обземе неукротима страст към нея. Ако това станеше, Мери веднага щеше да се досети и да удържи победа над него.



Всички инстинкти, които бе развил у себе си, го предупреждаваха за грозящата го опасност, когато влизаше в двубой или тръгваше на война. Безспорно щеше да стъпи на опасна територия, когато влезе в леглото и. Щеше да й даде огромна власт над себе си, власт, с която не смееше да подсили позициите й.

А ако заплахите му да я прати в изгнание се окажеха само сапунени мехури, тя скоро щеше да разбере и това. Мери се беше проявила като твърде умна досега. Заплахите му не трябваше да звучат току-така. Ако имаше сериозно основание, той бе длъжен да постъпи, както повеляваше дългът му, трябваше да я отпрати оттук, колкото и да му е неприятно.

Ако не го направеше, Мери щеше да го доведе до гибел.

Стивън се извърна бързо. Не беше страхливец. А да се боиш от жена си е връх на малодушието. Винаги беше изпълнявал дълга си. Ако тя се окажеше виновна, веднага щеше да я прати в изгнание. И ще се владее в леглото, така че тя да не се досети колко е полудял от любов по нея. Не се ли беше научил преди много години, още съвсем малък и заложник в двора, как да потиска и овладява чувствата си? Това беше единственият начин да оцелее. Сега може би контролът над душата му щеше да се окаже единственият начин за оцеляване.



Мери не се преструваше, че спи. По обичая лежеше гола под одеялата и кожите на леглото си. Косата й беше развързана, пусната на свобода и разрошена. Проблясваше на трепкащата светлинка от свещта. Беше се изкъпала преди вечеря, както й предложи Стивън, обаче не в неговата вана, в която водата беше мръсна. Беше измила и косата си, тъй като знаеше, че Стивън й се възхищаваше преди.

Мери прегърна възглавницата. Помисли си с тревога за мъжа си. Щеше ли да спи с нея тази нощ? Щеше ли да се опита да я люби? Не смяташе, че той ще си създава излишни неудобства, като спи на сламеник долу в залата, колкото и да искаше да я отбягва. По време на вечерята от време на време й обръщаше внимание и тя реши, че ще легне при нея през нощта. Но не смееше да мисли дали ще я докосне изобщо.

Зарадва се много, че не му каза нищо за забременяването. Тогава той щеше да има удобен повод и извинение за това, че страни от нея и щеше да задоволява страстта си някъде другаде. Самата мисъл за приключението му с някоя друга жена накара Мери да настръхне. Помисли си, че ще изтърпи почти всичко, но не и това. Не и неверността му.

Мислите й се насочиха към майката на Стивън. Натъжи се, когато си спомни за нея. Лесно си представяше как се е чувствала лейди Сеидре като малко момиче, чийто баща е загинал, а братята й са лишени от владенията си и се крият, докато подготвят въстанието си. И въпреки това се е влюбила в своя враг, в мъжа на сестра си. Историята беше трагична и като че ли нямаше изход. Обаче такъв се беше намерил, и то прекрасен. Незаконороденото саксонско момиче беше станало графиня Нортъмбърланд, жена на любовника си, майка на трима силни сина и една много хубава дъщеря. Лейди Сеидре беше могъща, изискана и обичана.

Мери закопня за подобно бъдеще и за себе си. Но сигурно бе полудяла, щом си въобразяваше такива неща. Щеше да бъде напълно достатъчно, ако можеше да се радва на благоволението на Стивън. Никога нямаше да получи такава любов от него. Но… щеше да има деца. Сърцето й се преобърна. Или поне едно дете. Може би взаимната им любов към това дете ще ги сближи, може би някой ден той щеше да се влюби безразсъдно в нея. А нямаше ли това да й бъде предостатъчно?

Кожата на Мери настръхна, защото отвън се дочуха стъпките на Стивън. Всички надежди и размисли за тяхното бъдеще моментално се изпариха. Тя се вцепени. Не помръдваше. Не смееше да диша. Вратата скръцна леко, когато той я отвори и затвори. Раменете я заболяха от напрежение. Слушаше как той се разсъблича. Първо откачи колана за меча, който издрънка шумно, докато го полагаше на земята. Другите колани се стовариха на земята, без да се церемони. Мери долови тихото прошумоляване на плата на туниките му. Представи си го как стои с голи гърди, по ботуши и панталони. Ботушите тупнаха глухо на пода. Още плат прошумоля закачливо.



Каква жена съм аз? Мери си задаваше този въпрос, докато той се настаняваше в леглото до нея. Тялото му не докосна нейното, но тя не успя да се отпусне. Плътта й вибрираше мъчително от непосредствената му близост. Как бе възможно да има такова въздействие върху нея? Животът й се беше превърнал в пълна бъркотия. Нещо трябваше да я спаси от гибел, но не я беше грижа за това. Вместо това лежеше сковано и се надяваше той да я докосне. Досети се, че няма да го направи.

Не го направи. Изминаха няколко дълги, мъчително бавни, минути. Мери се запита дали пък той не мисли, че е заспала. Не смяташе, че ще се отнесе с уважение към нея, не и при настоящите обстоятелства. Постепенно на Мери й стана ясно, че той не възнамерява да я докосва. Странеше от нея въпреки думите си отпреди малко. Мили боже, ако не им бе останала страстта един към друг, значи нямаха нищо и нямаше никаква надежда за бъдещето! И най-отчаяните й молби нямаше да го накарат да се обърне към нея!