— Още си сърдит.

Той се засмя. Звукът беше груб и неприятен.

— Още съм сърдит, но не се страхувай. Владея се напълно.

Погледът му не скриваше нищо и тя видя яростта в него. Тя беше студена и високомерна.

— Наказаха ме. Но аз не се извиних — тъй като знаеше, че не е предателка, й беше трудно да продължи. — Съжалявам.

Той я изгледа недоверчиво.

— Изглеждаш ми прекалено искрена!

— Съжалявам! — извика Мери. — Стивън, кълна ти се, че никога не съм искала да те предам на баща си.

Той вирна надменно глава.

— Не смяташ ли, че е малко късно за извинение?

— Може и да е малко късно, но казвам истината.

— Съмнявам се, че знаеш значението на думата истина, мадам.

Мери си пое дъх.

— Ти си жесток.

— Защо се опитваш да ме убедиш сега? Не шпионираше ли?

— Да, но…

— Нови номера ли ми играеш? Да не си решила да ме размекнеш, за да ми забиеш ножа в гърба?

— Не!

— Ако вярвах, че съжаляваш искрено, това би било достатъчно. Не искам нищо повече от искрено разкаяние. Но никое извинение, независимо от това дали е искрено, или не, няма да пропъди гнева ми. Не ми е приятно да ме предават, дори предателят да е жена ми. Всъщност особено ми е неприятно именно твоето предателство.

— Кълна се, че ти казвам истината, никога не съм мислила да те предавам!

— Както се закле пред Бога да ме почиташ и да ми се подчиняваш ли? — той протегна ръка. Очите му блеснаха заплашително.

Мери не биваше да отстъпва.

— Не съм нарушила клетвата си.

— Стига толкова, госпожо — изрече на един дъх Стивън.

Гледаше я втренчено. Мери усети гневния си поглед през воала от сълзи, бликнали в очите й. Помъчи се да запази спокойствие.

— Вече не си затворена, ако за това си се загрижила толкова — каза Стивън. — Очаквам да дойдеш при нас на вечеря. Водата е още топла. Защо не се възползваш от това?

— Колко си великодушен.

Той стисна юмруци. Очите му потъмняха още повече.

— Веднъж вече постъпих твърде великодушно с теб, забрави ли? Имаш късмет, госпожо, много голям късмет, че прекратих наказанието ти, което беше доста леко и че продължавам да искам да си ми жена, колкото и да ме мамиш.

Мери бързо почна да протестира. Горчивината в гласа й се долавяше лесно.

— Знаеш, че нямаш избор, милорд. Заклехме се пред Бога, че само смъртта ще ни раздели!

— Има много начини да приключа брак като нашия — отбеляза многозначително Стивън.

Мери потрепери от страх. Сигурно не го беше разбрала. Не беше възможно да я заплашва с това.

— Какво… какво искаш да кажеш, милорд?

— Предлагам да внимаваш повече, госпожо, ако искаш да живееш с мен.

— Анулиране на брака ли ще искаш? — попита тя ужасено.

— Дали за това съм намекнал? Не, госпожо, никога няма да поискам анулиране. Обаче ти ще ми дадеш наследник. Трябва ли да ти напомням за това?

Погледът му беше леденостуден. След това той се усмихна, но усмивката му не беше никак приятна.

— Ще те пратя в изгнание, ако още веднъж ми измениш. Ако съм в добро настроение, ще те пратя в Тегли, едно мое имение на брега на морето. Ако не, ще идеш в някой френски манастир.

Мери побеля.

— А… ако нося твоя наследник?

Стивън се усмихна високомерно.

— Това няма да промени нищо, мадам. Както добре знаеш, жените в изгнание също раждат деца. — Стивън се завъртя на токовете си. — Не ни карай да те чакаме.

Той тръшна вратата зад гърба си.

Мери запази спокойствие, но само за миг. След това вдигна шлема му, който стоеше на сандъка до нея и го запрати гневно по вратата. Шлемът падна на пода с оглушителен трясък, но това не й достави никакво удоволствие. Тя се отпусна на сандъка. Бутна настрани дрехите и бронята му и седна. Трепереше.

Мили боже. Чувстваше се така, сякаш се е разминала на косъм със съдба, почти толкова страшна, колкото и смъртта, и може би също толкова фатална. Изгнание. Той не хранеше вече никакви чувства към нея. Щеше да я прати в изгнание, когато му хрумнеше. Това й се струваше съвсем ясно. На Мери й се доплака.

Обви корема си с ръце. Той бе казал, че ще я прати в изгнание дори ако очаква дете. Думите му доказваха, че той все още очаква тя да го дари с наследник. Зарадва се, че не каза нищо. Вероятно бе бременна, защото не бе имала кръвотечение този месец. Тази тайна може би щеше да се окаже единственото оръжие, което й бе останало, ако посмееше да го използва, разбира се. Ето защо тя не отиде при него и не му каза радостната вест. Сдържаността й съвсем не се дължеше на някакъв нелеп романтизъм. След това, което стана през последния час, трябваше да е голяма глупачка, за да вярва, че между тях пак ще се възцарят мир и обич и че двамата ще се потопят в свят от светлина и смях. Не смяташе, че ще настъпи време, в което да започнат пак да се наслаждават на радостите на любовта, вместо да водят тази война.



По време на вечерята Мери научи всички подробности за това, което се беше случило при Карлайл. Графинята искаше да узнае всичко. Въпросите й бяха ясни, конкретни и безкрайни. Графът беше останал на север, за да възстанови реда. Джефри се беше завърнал в Кентърбъри, но Бранд, който пътуваше за Лондон с хората си, се беше отбил в Олнуик, за да пренощува в него. Обаче именно Стивън отговаряше на въпросите на майка си. Гласът му беше невъзмутим и безстрастен. Колко спокойно говореше за триумфа си над нейната земя и нейния народ!

Мери слушаше, но не казваше нищо. Не беше в добро настроение след мъчителната среща с мъжа си. Вестта за това колко бързо е паднал Карлайл никак не подобри настроението й.

За пръв път се срещаше с хора, откакто Стивън я наказа за шпионирането. Беше виновна, че е подслушвала, но не беше постъпила вероломно. Въпреки това се боеше да погледне графинята в очите. Знаеше колко е умна и колко много обича мъжа си и Олнуик, който някога е бил саксонско владение, принадлежало на баща й. Мери реши, че лейди Сеидре й е много сърдита и е ужасно разочарована от нея.

Затова се стресна, когато графинята се обърна вежливо към нея.

— Сигурна съм, че ти е трудно да слушаш това, Мери.

Стреснатата Мери вдигна очи и отвърна колебливо на погледа на свекърва си.

— Извинете, мадам?

— Сигурно е много трудно за теб да си омъжена за сина ми, норманина, който воюва срещу страната ти… и семейството ти.

Мери пребледня. Усети, че всички от дългата маса я гледат, също както и тези от масата на мъжа й, който седеше до нея на подиума. Но Мери беше сигурна, че графинята наистина й съчувства. Но как бе възможно?

— Да — изрече прегракнало тя най-накрая. — Много е трудно и неприятно.

За нейна чест една сълза бликна от окото й.

Графинята седеше от другата страна на Стивън, но се наведе през сина си, за да потупа ръката на Мери.

— Стивън може би не ти е споменал, но на мен ми каза, че всички от твоето семейство са живи и здрави, Мери.

Мери си пое дъх. Тя се беше тревожила да не би някой от братята й или баща й да е ранен или убит. Въпреки че бе разбрала колко е безмилостен Малкълм, тя не го беше забравила — той винаги щеше да й бъде баща. Не съумя да прикрие нетърпението в гласа си и се обърна към мъжа си за пръв път, откакто беше слезнала долу.

— Сигурен ли си?

Той я изгледа.

— Абсолютно сигурен съм. Мисля, че Едгар е ранен, но го видях да се бие до края, значи раната не е била особено тежка.

— Едгар! — Сърцето на Мери се сви конвулсивно. — Сигурен ли си, че е добре?

Стивън кимна, без да откъсва поглед от нея.

Мери въздъхна от облекчение, но потрепери. Явно имаше и по-лош вариант за развитието на събитията. Тя и Стивън да се намират в тази задънена улица, но всичко да е още по-усложнено от смъртта на някой от близките й. Мери се замоли това да не се случва никога. Но ако войските на Нортъмбърланд продължаха да се сражават с тези на Малкълм, нямаше ли това да бъде неизбежно? Тя потръпна от ужасно предчувствие.

— И на мен не ми беше лесно на времето — каза графинята.

Мери погледна пак графинята, но не се удържа да хвърли и един поглед на Стивън. Той се взираше мрачно в чашата си с вино. Пак ли го беше ядосала с нещо?

Мери се обърна към майка му с непресторено любопитство.

— Защото си саксонка ли?

— Не само съм саксонка, но и незаконна дъщеря на баща си — призна откровено Сеидре. — А Ролф, както сигурно си чувала, беше един от най-доверените хора на Завоевателя. Нямаше как пропастта помежду ни да бъде по-голяма, особено след като той преследваше задачата да подчини всички земи на север. Уилям се отнасяше много брутално с хората от нашия край. Когато срещнах за пръв път мъжа си, той нареждаше да изгорят до основи едно малко село за това, че беше дало подслон на няколко саксонски стрелци. Те бяха направили засада на хората му. Нареди не само да изгорят всички къщи, но и да унищожат запасите от жито. Това означаваше, че всички селяни не само щяха да студуват през зимата, но и да гладуват. Помолих го за милост, но той отказа. Да знаеш само колко го мразех!

Слисаната Мери не откъсваше поглед от нея.

— Но… ако си го мразила толкова, как си могла после да се влюбиш в него? — Докато Мери чакаше отговора на графинята, усещаше повече от всякога присъствието на Стивън до себе си. Само няколко сантиметра деляха телата им. Невъзможно беше да не го усеща и се терзаеше от близостта му, колкото повече седяха заедно. Обаче той не помръдваше и сякаш не дишаше. Беше погълнат от разговора между нея и майка му или поне така изглеждаше.

— Ами… — Лейди Сеидре се усмихна леко — той е един от най-хубавите мъже на света, нали? Нямаше как да не забележа това. Освен това, както знаеш, мъжът ми е добър по душа. Той изпълняваше заповедите на краля си и нищо повече, а всички сме длъжни да правим така. Влюбих се в него, въпреки че тайно помагах на братята си, които бяха бунтовници. Нещата скоро тръгнаха още по-зле, защото той се ожени за сестра ми Алис, която беше законородена за разлика от мен. Бяхме врагове от самото начало, но се влюбихме един в друг — за миг тя потъна в спомените за миналото. Лицето й стана удивително младо. Това сигурно се дължеше на розовата светлина, но очите й пламнаха от само себе си. Тя въздъхна. — Не беше лесно. Предавах го непрестанно, тъй като си мислех, че изпълнявам дълга си. Той се сърдеше много. Но… времето лекува всички рани, Мери. То излекува и нашите. А когато раните болят по-малко, любовта се завръща и е по-силна отпреди.