Обаче не откъсваше очи от него. Не си беше сложил шлема и лицето му беше напълно открито. От мястото, на което стоеше, Мери не виждаше добре изражението му, но все пак успя да забележи, че то е мрачно и непоколебимо. Сигурно той усещаше погледа й. Вероятно се досещаше, че го гледа. Нямаше ли поне веднъж да погледне нагоре?

Мери се стресна, защото разбра, че въпреки страшното скарване снощи, още храни някакви чувства към него. Някаква нежност. Нямаше как да го отрече. Защото той отиваше на война. Изглеждаше безсмъртен, но не беше. Във всяка битка, дори в игралния турнир, се криеше смъртта. Ами ако го раняха днес или даже го убиеха? Прилоша и от тази мисъл. Ужаси се от нея. Мери стисна грубата каменна издатина и се наведе напред. Чисто импулсивно извика:

— Стивън! Стивън!

Той не я чу. Беше потънал в разговор със своя оръженосец. Мери се уплаши и задиша тежко. Сърцето й заби болезнено. Не биваше да му позволява да потегля така. Колко глупаво постъпи, че го пусна да си иде снощи! Реши твърдо да привлече вниманието му на всяка цена.

— Стивън! — изкрещя тя. — Стивън!

Той я чу и застина на място. След това изви бавно глава и вдигна очи към нея.

Погледите им се срещнаха и задържаха един в друг въпреки голямото разстояние, което ги разделяше. Мери не знаеше какво да каже. Искаше да извика, че съжалява, но не беше сигурна за какво — може би за задънената улица, в която се озоваха заради взаимното им недоверие, може би за епохата, в която живееха. Обаче беше гневна и се страхуваше. Той тръгваше толкова спокойно на бой срещу баща и само няколко дни след сватбата им. Престъплението му беше толкова голямо, че тя се съмняваше, че ще го забрави някога. Съмняваше се също, че щяха да си възвърнат някога щастието, на което се бяха наслаждавали. Очакваше с ужас и много лоши предчувствия бъдещето, което ги очакваше. Но той й беше мъж Може би щеше да роди дете от него. Тази възможност се очертаваше все по-ясно от ден на ден. Не желаеше той да умре. Мили боже, не желаеше. „Бог да те пази“, прошепна тя най-накрая. Знаеше, че той няма да я чуе. Дори ако се сети какво му казва, това вероятно нямаше почти никакво значение за него.

Стивън се извърна. На Мери й се искаше да вижда по-ясно лицето му, да го погледне в очите и да надзърне в душата му. Твърде късно й се прииска да не се бяха карали и да не беше предизвикала гнева му. Помисли си с горчивина, че ако беше отричала твърдо недостойните му обвинения, може би щеше да го убеди, че е невинна. С голямо закъснение съжаляваше, че го е обвинила във вероломство. А най-много й се искаше да бяха прекарали иначе последната нощ. Не тя да лежи самотна и уморена на студа за наказание, а да бъдат заедно както преди.

Гледаше го как си слага шлема. Нормандският шлем със своя наносник веднага го преобрази и го превърна в някакво страшно и заплашително създание. Стивън възседна бойния си кон. Мери си пое дъх. В пълното си бойно снаряжение той беше напълно неузнаваем. Пред очите й стоеше непознат враг. Сълзите бликнаха неудържимо от очите й.

Рицарите почнаха да се подреждат бързо в боен строй. Тя чу грубия стържещ звук от вдигането на решетката и стона от спускането на дървения мост. Трудно й беше да диша и да гледа. Виждаше като през мъгла, която се беше появила от влагата в очите й, как Стивън тръгва начело на едната от колоните. Войските потеглиха на поход.

Мери гледаше как Стивън излиза от двора. Той прекоси бързо моста и изчезна от погледа й. Обаче тя продължи да наблюдава заминаването на воините. Накрая просторният двор опустя и в него се възцари тишина. Решетката падна с трясък. Звукът отекна гръмко, сякаш една страница от живота й се затвори безвъзвратно. Тя продължаваше да се взира в просторния пуст двор. Обърна се и се върна в леглото си, когато слугите се появиха отново на двора и хукнаха по задачите си.

Беше се вкочанясала от студ. Преди почти не бе го забелязала, но сега трепереше силно, а зъбите й тракаха. Пропълзя под завивките и си спомни как изглеждаше Стивън, когато го видя за последен път. Нямаше как да избяга от себе си, а чувствата, които изпитваше към него, нямаха нищо общо с омразата. Мери разбра, че има много храна за размисъл до завръщането на Стивън.



Три дена по-късно Стивън стоеше на входа на палатката, в която спяха той и баща му. Навън падаше мрак. Пред него се простираше обширното кално бойно поле. Някога тази земя е била зелена, злачна и неопетнена от кръв и насилия. Сега изкривени или счупени парчета метал и късчета вълна покриваха арената на бойните действия. Много трупове на коне се разлагаха по земята. По тях бяха накацали хищни лешояди. На полето лежаха и няколко човешки тела. Зловонието от смъртта се долавяше навсякъде.

Стивън излезе навън. Дочу шумовете от импровизирания лагер. Ехтеше най-вече уморен смях, но се долавяха и женски гласове. В лагера имаше много проститутки, които изникваха сякаш от земята след битка, за да спечелят малко пари от похотта на воините. Стивън се чувстваше много уморен и мръсен. Нямаше настроение за приказки и се радваше, че е сам.

За пръв път от началото на битката беше сам. Заобиколи внимателно останките от боя. Вървя, докато окървавеното бойно поле остана зад гърба му. Спря на брега на един поток. Борове закриваха като щит гърба му. Той си свали кожените ботуши, а след тях и цялото си облекло. Нагази гол в студената вода. После се потопи напълно.

Потрепери и се задъха от студа, но това му се стори недостатъчно. Подозираше, че нищо няма да бъде достатъчно, за да пречисти и тялото, и душата му след битката. Пак се потопи под повърхността на водата.

Битката беше дълга и кървава. Цели два дни се бяха били без прекъсване, но Карлайл падна. Неизбежно беше.

Карлайл беше голям град. Крепостта му имаше само една централна кула, която беше построена набързо преди десетина години. Стените, които опасваха града, бяха само от дърво. Такъв начин на строеж обикновено довеждаше до опожаряване на стените по време на битка, но неспирният дъжд през последните няколко месеца предопредели друг начин на действие. В ход влязоха катапултите и стенобойните машини. Прогнилите стени, които трябваше да бъдат подменени още преди години, паднаха незабавно. Централната кула беше превзета за час.

Истинският бой започна скоро след това, когато местните лордове се притекоха на помощ, но те бяха разгромени, преди да се стъмни, като дадоха много жертви. Когато войската на Малкълм се появи призори и нападна, като се надяваше да си възвърне Карлайл, нормандските войски вече бяха заели стратегически важните места и владееха положението. Обаче Малкълм нападна. Свирепата битка продължи чак до другия ден.

Когато шотландската армия се оттегли накрая, тъй като видя, че е загубила, Стивън видя Малкълм, който стоеше изправен на стремената си и размахваше юмрук към него. Кенмор явно го проклинаше и се заклеваше, че ще му отмъсти.

Стивън въздъхна, но въпреки че зъбите му тракаха от студ, от гърлото му се изтръгна стон. Бързо се преоблече в чистите дрехи, които си беше донесъл. Не искаше да си спомня победения гневен Малкълм, защото мисълта за него го връщаше към спомените за жена му. Жена му. Не искаше да мисли и за нея. Всъщност беше избягвал да мисли за нея, откакто нареди да я затворят в стаята й.

В сърцето му отново се надигна ожесточение. Обзе го и горчивина, която се дължеше на ужасното обезверяване. Мъж на неговата възраст и с неговия опит нямаше право на такива чувства. Стивън знаеше, че не е глупак. Но това никак не го утеши.

Защото Мери го беше изненадала приятно в дните след сватбата им. Потайната, политически мъдра, твърде умна хитруша се беше преобразила за една нощ в мила и привлекателна жена. Беше се превърнала в съвършена жена с очевидна лекота така, сякаш цял живот беше копняла за тази роля. Стивън знаеше, че това не е вярно. Жена му не беше като другите. Не беше и обикновена принцеса. Ролята, за която тя сигурно копнееше, прилягаше много повече на мъж, отколкото на жена. Мери би предпочела да влезе в бой, отколкото да седи при вретеното или поне той така си мислеше. Но щом се ожениха, тя се бе променила изцяло и почна да се държи така, сякаш нищо друго освен семейството, няма значение, а той, Стивън, е принцът на мечтите й.

Устните му се отпуснаха надолу. Гърдите пак го заболяха. Отново изпита дразнещото чувство, че е предаден. Цялата им любов е била една илюзия, която се бе стопила за миг.

Беше ли предполагал, че ще се стигне дотук?

Нима не знаеше, че когато тя бъде принудена да направи избор, ще предпочете Малкълм?

Стивън не изпитваше нито вина, нито съжаление. Беше изпълнил дълга си. Винаги трябваше да постъпва така. Личните му чувства не биваше да се месят в чувството му за вярност към неговия крал. Въпреки всичко се радваше, че се стигна до това нападение. Вероломната атака на Карлайл му разкри какво представлява Мери — предателка в собствения му дом.

Колко го бе заболяло!



За няколко дни се бе увлякъл неудържимо по нея и бе повярвал, че брачният им съюз е успех, който надминава всичките му очаквания. Твърде бързо бе забравил омразата й към него отпреди сватбата. Какво несравнимо удоволствие му бе доставила тя през последните няколко дена! Спомни си как тя неусетно нахлу в живота му и се превърна в негов център, спомни си всичките й усилия да облекчи и да превърне в празник всеки негов ден. Беше невероятно щастлив и благодарен до нелепост заради всичко, което беше направила за него. Отстрани изглеждаше, че тя изпитва истинска радост от всичко, което прави за него. Тя се наслаждаваше на удоволствието, което му доставяше. Като че ли малко по малко се бе влюбила до уши в него. Почти му се струваше, че го е обичала.

Стивън се засмя гръмко. Звукът беше изпълнен с горчивина и насмешка към самия него. Може би той беше безсилният, влюбен до уши, глупак, за какъвто го е смятала. Жена му не го обичаше. Само го е разигравала и се е преструвала. Нямаше друго обяснение за поведението й. Да кърпи дрехите му, да се грижи за храната му, дори да предугажда желанията му, да се люби с него страстно и умело като куртизанка, а след това, след това да го шпионира, докато той обсъжда бойните действия — това означаваше само, че държането й до този момент е било неискрено.