— За да узная намеренията ти! — Сълзите пак изпълниха очите й. — А те са долни и безчестни!

— Да узнаеш намеренията ми — безрадостният смях на Стивън бе груб и стържеше слуха. — И да предупредиш Малкълм. Да предупредиш Малкълм да вземе мерки срещу мен. Да ме предадеш.

— Не!

За миг той не продума. Само се взираше в нея.

— Посочи ми някаква причина, Мери. Някаква причина да ти вярвам.

Мери дишаше тежко.

— Не ти ли доказах през последните няколко дни, че заслужавам доверието ти?

— Очакваш да ти вярвам! — Стивън мигновено се стегна. — От първия миг, в който се видяхме, постоянно търсеше някакъв начин да ме измамиш. Непрекъснато. Нужно е нещо повече от няколко дена в леглото, Мери, за да ме накараш да ти повярвам или за да ме превърнеш в безсилен и сляпо влюбен глупак!

Мери трепна. Много я заболя от думите му. През последните няколко дни двамата бяха преживели много повече, отколкото той признаваше. Беше видяла силата на чувствата му още от началото на семейния им живот. Още сълзи бликнаха и потекоха по лицето й. Мъжът й беше безчувствен и брутален тип. Как не бе разбрала това досега?

Накрая отвърна на студения му неподвижен поглед. Когато заговори, гласът й беше изпълнен с горчивина.

— Едно вероломство води до друго, нали?

Стивън се хвърли толкова бързо напред, че Мери нямаше време да реагира. Вдигна я на колене и я притисна към тялото си.

— Толкова съм ядосан, че ако продължаваш в същия дух, ще изгубя контрол над себе си, Мери. Нали не искаш да си наблизо, когато това стане? Няма да оцелееш след избухването ми.

Мери не се съмняваше в това. Виждаше, че той трепери от гняв. Бяха притиснали лицата си едно в друго. Погледът му беше черен и яростен. Видът му вдъхваше ужас. Нежното й тяло я заболя от натиска на пръстите му. Но тя предпочиташе физическата болка, защото се понасяше по-лесно. Задави се от болката в сърцето си.

— Ако ме обичаш поне малко, няма да правиш това.

— Ако те обичам, Мери, ще загубя всичко, което ми е скъпо на сърцето. Не ти ли е ясно? Дори и да те обичам, пак няма да ме отклониш от изпълнението на дълга ми към краля — той стисна зъби. Погледите им се кръстосаха. — Никога няма да обичам невярна жена.

Мери се вцепени. Начинът, по който я гледаше, я караше да иска да му каже, че не му е невярна. Искаше й се да настоява, че не е възнамерявала да го предаде. Той като че ли очакваше да чуе нещо подобно от нея, но тя сигурно бъркаше. Не смяташе, че той ще я обича, ако му бъде вярна. Държането му и думите от предишния ден, когато й даде червената роза, изплуваха с поразителна сила в съзнанието й. Тя извика:

— Стивън…

Усмивката му се разкриви. Той вдигна ръка и я спря, преди да е почнала да говори. Тя дори не знаеше какво да му каже.

— Достатъчно. Стига си плакала. Спирай веднага. Действията ти доказаха вината ти много по-убедително от всички думи… или сълзи… с които ще се опиташ да ме убедиш в невинността си.

— Не — прошепна Мери. Стори й се, че сърцето й ще се пръсне от мъка. През ума й мина мисълта, че не я чака нищо хубаво, точно както беше предвиждала. Освен ако не спрат веднага. Но как, мили боже, как?

Той се извърна рязко от нея. Отиваше си. Бракът им беше рухнал. Любовта й се беше превърнала в прах. Тя се облегна на ръце и се загледа подире му. Нещо я подтикна да хукне след него, но се сдържа. Не биваше да му позволява да я оставя така. Но след това Мери си спомни за кървавите му намерения и се задави от горчивина. Нямаше сили да тръгне подире му, нито да го повика да се върне.

Изведнъж той спря на вратата. Стоеше, обърнат с гръб към нея. Като че ли чакаше нещо. Мери си каза, че трябва да проговори, преди да е станало твърде късно и бракът им да се разстрои завинаги. Отвори уста, но само си пое въздух.

Раменете му настръхнаха.

— Аз съм глупак — каза той грубо… и си отиде.

— Не! — извика Мери. Някакъв глас закрещя в главата й, че въпреки неговото вероломство и предателство, не бива да приключват така връзката си. Скочи на крака и хукна след него. Изскочи в залата.

— Стивън! Стивън!

Но беше твърде късно. Нямаше отговор — той си беше отишъл. Мери рухна на пода. Сълзите рукнаха на свобода, а сърцето й се окъпа в кръв.

19

Затвориха Мери в стаята й като наказание за вероломството. Първоначално й беше все едно, но бързо загуби самоувереността си. Когато сълзите й най-сетне секнаха, тя забеляза, че навън е тъмно, а каменният под под тялото й е ужасно студен. Беше замръзнала до кости. Трепереше от студ. Стана на крака, въпреки че беше напълно изчерпана от борбата и от бурята от чувства, която се беше надигнала в нея.

Огледа малката стая, потънала в нощните сенки. В камината не гореше огън, не светеше и една свещица. Не беше гладна, но много й се пиеше вода. Обаче нямаше с какво да утоли жаждата си. Ако имаше възможност, би удавила скръбта си в чаша вино с подправки. Все пак разполагаше с възможността да помоли Стивън да се върне при нея, като коленичи пред него и го помоли за прошка.

Мери отиде до леглото. Внезапно осъзна какво означава затварянето. Нека мъжът й да я мори колкото си иска със студ и с липсата на елементарни удобства като храна и вода! Щеше да понесе това. Обаче се питаше дали ще понесе позора от наказанието. Всички в Олнуик скоро щяха да узнаят за него. Семейството и свитата на Стивън сигурно вече знаят, че е затворена против волята си. Вероятно бяха забелязали, че я няма на масата. Мери не се съмняваше, че Стивън ще посочи истинската причина за отсъствието й. Той нямаше какво да крие. Не беше от хората, които прикриват нещата. Бузите на Мери пламнаха.

Не беше първата жена, претърпяла такова унижение, но това нямаше значение. Никога не си беше представяла, че бракът й със Стивън ще стигне до такива крайности! До утре, когато Стивън щеше да тръгне на война срещу Шотландия, всички в Олнуик щяха да знаят, че новата му любовница е затворена в стаята си. Мери скръсти ръце. Запита се как ще погледне в лицата членовете на неговото семейство, как ще се изправи срещу най-долните слуги.

Не беше честно. Беше шпионирала. Това може би беше погрешно, но тя не беше имала намерение да му изменя. Докато той й беше изменил, като се ожени за нея, възнамерявайки да воюва със семейството й. Все пак се беше заклела да го почита и да му се подчинява. Реши да удържи клетвата си. Възможно е никога да не възстановяха добрите си отношения и да не си възвърнеха краткотрайното щастие, което изпитаха заедно, но беше негова жена независимо от всичко, докато Бог ги раздели.

Настани се бавно в леглото си. Движенията й бяха като на старица, но не заради болката в тялото, а заради болката в сърцето й.

За щастие Мери разполагаше с одеяло и кожа, които да я пазят от нощния студ. Сви се под завивките. Сънят не идваше, въпреки че тя очакваше с нетърпение забравата, която той щеше да й донесе. Искаше да се изплъзне от тъгата си — ох, как й се искаше, но спорът с мъжа й не излизаше от главата й. Беше толкова изтощена, че почти нямаше сили. Гневът й утихна от само себе си. На негово място дойдоха отчаянието и скръбта. И болката.

Дочу някакви звуци, които прекъснаха мъчителните й мисли. Груби мъжки гласове забоботиха по укрепленията на замъка. Неизвестно защо воините на Олнуик бяха излезли по стените през нощта. Не смееше да мисли за причината. Твърде уморена беше. Но усети, че се опитва да открие гласа на мъжа си в тълпата. Зарадва се, когато не успя. Спомни си до какво доведе предишното й подслушване, но се запита дали той се разкайва поне малко за провала на връзката им и дали болката раздира душата му.



Мери се събуди призори. Беше спала толкова дълбоко, че за миг се обърка и затърси голямото топло тяло на Стивън до себе си в леглото. Обаче бързо разпозна звуците, които я бяха разбудили от двора. Мери стана. Мъглата пред очите й се беше разсеяла напълно. Стивън не беше до нея. Снощи я обвини във вероломство и затвори, за да я накаже за престъплението й. Стомахът на Мери се сви от тревога. Гневното лице на Стивън се появи пред очите й. Снощи й беше разкрил колко е вероломен. А навън, навън чуваше глъчката от много мъже и тропота и пръхтенето на безброй коне. Те се примесваха към подрънкването на шпорите и юздите, скърцането на кожата и звънтенето на метала по оръжията.

Война. Днес ли щяха да тръгнат на война… на война срещу народа й?

Мери стана от леглото. Потрепери, когато босите й крака докоснаха студения каменен под и се втурна към прозореца. Надзърна навън. Сърцето й падна в петите от вълнение.

Около петдесет рицари, тежко въоръжени с боздугани и щитове, мечове и копия, чакаха в двора на конете си. Знаменосецът развяваше трицветното знаме с голямата кървавочервена роза в центъра. Мери потръпна, но не от студ. Знаеше, че войската, която вижда в момента, не може да се сравнява с мощта, която Де Уорънови ще хвърлят в боя. Нортъмбърланд имаше стотици васали. Ако графът поискаше, щеше да изкара на полето близо четиристотин души. Мери знаеше това, защото Малкълм й го беше повтарял често.

Погледна към малката група долу и за малко не извика. Отчаянието сграбчи разбитото й сърце. Това беше войска, която възнамеряваше да воюва срещу народа й. Как бе възможно Стивън да постъпва така?

Мина й през ума, че този брак е бил грешка. Бил е обречен от самото начало.

Обаче не преставаше да си припомня събитията от последните няколко дена, горещите погледи на Стивън, леката му усмивка и начина, по който я съзерцаваше, когато имаше сладострастни намерения. Спомни си как й даде розата.

Мери се задави. Погледът й се плъзна по множеството долу. Отначало се взираше безцелно, а после се огледа, за да намери мъжа си. Бързо го откри, защото той се извисяваше над хората около себе си с големия си ръст. В очите й се появиха сълзи. Той тръгваше на война срещу народа й. Може би дори щеше да кръстоса меч с някой от нейните роднини. Мери обгърна раменете си с ръце. Душата й се изпълни с мъка. Запита се дали ще му прости някога.