„Сигурно ме обича поне мъничко, помисли си тя отчаяно. Поне мъничко. А в този случай няма да има война, тъй като Стивън ще откаже да участва в нея.“

— Извинете ме, мадам — каза Мери на графинята. — Не се чувствам много добре. Смятам да се кача горе и да си полегна малко.

Много й беше неприятно, че мами свекърва си.

— Да наредя ли да ти пратят нещо за ядене? — попита лейди Сеидре. Тя се изправи и изгледа Мери съсредоточено и малко замислено.

Мери нямаше апетити отклони предложението. След това изскочи нервно от дневната.

Тъй като стаята на жените гледаше право към залата, тя пак прекъсна грубо разговора на мъжете. Престанаха да говорят веднага щом я видяха. Мери не им обърна внимание, обаче лицето й пламна от унижение. Излезе стремително от помещението. Чак когато изкачи стълбите наполовина и гласовете им се извисиха отново, тя спря. Потрепера и се притисна към стената.

Стори й се, че всеки момент ще избухне в плач. Току-що се беше омъжила и обичаше горещо мъжа си. Но имаше твърдото намерение да го шпионира.

Не ги чуваше добре. Мери почна да се промъква бавно и безшумно надолу по стълбите. Стигна до втората площадка. Не биваше да продължава, защото знаеше, че ако завие, те ще я видят. Но вече чуваше всяка дума. Разговаряха точно за това, от което тя се боеше. Замисляха вероломен удар срещу баща й — атака срещу Карлайл.

— Той иска всички войски, които мога да събера — казваше Джефри.

— Какви са отношенията ти с Анселм? — попита Стивън. Гласът му беше удивително безизразен.

— Врагове сме. Той излезе много по-голям религиозен фанатик, отколкото предполагах — изрече мрачно Джефри. — Но Руфъс се нуждае сега от Кентърбъри повече от всеки друг път. Шпионите ми докладваха, че принцът е толкова вбесен от женитбата ти, че е отказал да помогне по какъвто и да е начин. А аз се разорих съвсем, след като свиках тези мъже, защото в касата на Кентърбъри няма и пукнато петаче.

— Дългът ти е ясен. И макар че си докаран в момента до просешка тояга, не забравяй колко близо си до голямата награда — изрече твърдо Ролф. — Струва си да се поохарчиш малко, за да получиш изгоден пост от краля.

Джефри не отвърна нищо.

Ролф продължи.

— Да не се заблуждаваме. Хенри предпочита да си запази ръцете чисти, за да има възможност да ги окървави до лактите, когато му е изгодно. Не е ли по-добре за него всички да се бием като един… и да се обезсилим до един? И кой друг освен него ще ни окаже помощ в критичния момент? Принцът винаги е постъпвал умно.

— Да се надяваме, че Карлайл ще падне лесно и няма да имаме големи загуби на хора и пари — каза сухо Джефри след малко. — И дано не се наложи Хенри да ни идва на помощ в критичния момент.

Стивън проговори най-сетне.

— Дъждът ще ни създаде главоболия — заяви той с равен глас. — Разчитаме най-много на конните рицари, а конете се движат с мъка в калта.

— Бих предпочел да бяхме провели тази акция преди месец, ако изобщо се налагаше да я провеждаме, но сега почти нямаме избор — каза Ролф. — Кралят си го е наумил и не иска да се откаже.

— Да — каза Стивън — Руфъс отдавна си е наумил това. Нищо няма да го възпре от това нападение, нищо и никой.

— Поне ще изненадаме Малкълм — отбеляза сухо Джефри.

— В края на краищата ти току-що се ожени за дъщеря му.

— Да — съгласи се Стивън, — определено ще изненадаме Малкълм.

Мери беше поразена. Стивън беше повторил най-безчувствено думите на брат си. Как бе възможно да е толкова хладнокръвен и бездушен, когато обсъжда вероломство срещу нейната страна, нейните хора, нейния род? Изведнъж осъзна целия смисъл на това, което бе подслушала. Той я порази като гръм. Помисли си с горчивина, че бракът им е бил фарс. Тя не беше любима жена, а нещо средно между любовница и слугиня. Той не даваше и пет пари за нея. Иначе би изразил поне малко съжаление за това, че нарушава договора, който беше сключил с баща й! На Мери й се прииска да заридае, да крещи и пищи. Бракът им не означаваше нищо за него, нищо отвъд политическата полза. А може би дори политическият аспект нямаше значение за него. Тя се притисна към перилото, задиша тежко и се помъчи да не се разреве.

Реши, че няма защо да остава тук. Заповяда си да се съвземе. Усети, че долу е настъпила тишина. Беше узнала всичко, за което беше дошла. Сега разбра, че не е искала да го узнае и се е бояла от това, което ще чуе. С мъка се удържа да не заплаче. Сигурно всички мъже бяха погълнати от радостно предчувствие за предстоящата битка. Дано отидат в ада всичките! Дано Господ накаже мъжа й Стивън! Мери се обърна, за да се качи горе.

Действието й беше много рязко и тя се подхлъзна. Извика от изненада, докато се търкаляше по стълбите. Ужаси се при мисълта, че сигурно всички долу в залата са я чули. Застана неподвижно на ръце и колене. Една секунда й стигна, за да се съвземе и овладее. Скочи на крака и хукна да бяга. Но беше твърде късно. Мъжът й беше по-бърз, много по-бърз.

Мери разпозна веднага чия е силната ръка, която я сграбчи. Той я дръпна за шията, завъртя я и я пусна.

Мери залитна, както заради силата на движението му, така и заради изражението на лицето му. То беше слисано и невярващо.

В този миг не я интересуваше нищо. Твърде разярена беше, за да я е грижа за каквото и да е.

— Бъди проклет — изсъска тя. Веднага съжали за думите си. Изненадата му се превърна в ярост. Тя се обърна и избяга.



Мери беше потресена от чудовищната си постъпка — току-що беше подслушала мъжа си. Още по-лошо — хванаха я на местопрестъплението. Отсега нататък щяха да я смятат за шпионка. Изкрещя ужасено, когато чу тропота от краката на Стивън, който неумолимо я настигаше. Изплашена до смърт, Мери влетя в спалнята, в която живееха. Вече ги деляха само една-две стъпки. Извърна се, за да затвори вратата. Надяваше се да я заключи. Твърде късно. Той вече стоеше на прага. Стивън затръшна вратата с една ръка. С такава лекота, сякаш тя беше от хартия, а не от тежък дебел дъб.

Мери отскочи назад. Лицето й се обля в сълзи.

Стивън се надвеси над нея. Очите му бяха широко отворени, лицето — изопнато, а тялото му трепереше от гняв.

— Ти шпионираш мен, своя мъж!

— А ти тръгваш на война срещу моя народ! — извика Мери.

Стивън я изгледа втренчено.

— Как можа? — извика Мери. Сърцето й подскочи лудо. — Как е възможно да искаш да тръгнеш на война?

— Мен ли питаш? — попита той най-накрая. Гласът му беше тих и звучеше неестествено. Мускулите на лицето му се изопнаха — толкова здраво беше стиснал челюсти. — Мен ли обвиняваш? Изпълнявам си дълга, госпожо, точно както и ти изпълняваш твоя.

Мери не отговори. Трепереше.

— Госпожо — каза той сковано. И той трепереше. — Войната не те засяга. Ти имаш само една грижа и тя е животът ми да е уютен и изпълнен с удобства.

— Да, уютът ти е моя грижа — изрече неуверено Мери. — Но когато война заплашва моето семейство и дома ми, тя се превръща в първата ми грижа! Трябва да знам какво става!

— Да, трябва да знаеш какво става. Но ще те попитам нещо… Вярна ли си ми, Мери?

Тя отвори уста и каза:

— Отиваш ли на война срещу Шотландия, Стивън? Отиваш ли?

— Не ми отговори, Мери — изражението, позата и гласът му изведнъж станаха заплашителни.

— И ти не ми отговори — прошепна покрусено Мери. Дланите й се притиснаха към гърдите, за да облекчат болката в сърцето й.

— Отговори ми, Мери! — настоя Стивън.

— Да — каза Мери. Все едно, че някоя виновна селянка си признаваше престъплението пред господаря си, толкова смирен и покорен беше гласът й. — Да.

— Лъжеш ли ме? — Гласът му стана още по-висок. Гледаше я обезумяло. — Не ме ли шпионираше?

— Да, шпионирах те — тя затвори за миг очи.

— Как е възможно да си ми вярна, щом ме шпионираш?

Тя не отговори.

— Отговори ми! — изрева той. Вдигна ръката си. Мери се сепна и отскочи. Той замахна, но не я удари. После я хвана за рамото и я разтърси. Мери се уплаши. Усети, че той всеки момент може да избухне още повече и да я пребие. — Ти ме шпионираш в собствения ми дом! Това не е ли измяна?

— Мразя те — прошепна Мери. Усети, че плаче. Само преди няколко часа се намираше в прегръдките му и беше влюбена до уши в този мъж. Този мъж, на когото въобще не му пукаше за нея.

За миг двамата се погледнаха в очите. След това той я придърпа още по-близо до себе си.

— Значи стигнахме до истината!

— Истината — каза тя — е, че ти не се различаваш от баща ми, който ме ожени за теб, за да ме използва и за да ти помогне да извършиш гнусното си вероломство.

Той я хвърли на леглото. Мери се сви и зачака върху нея да се изсипе порой от удари. Но това не стана.

Грубите и твърди ръце на Стивън я обърнаха насила по гръб, така че тя беше принудена да го погледне в лицето. Той се наведе над нея.

— Моето вероломство ли? Моето вероломство? Значи на всичко отгоре и дръзваш да ме обвиняваш? Искам ти да обясниш своето вероломство, госпожо! Обясни веднага защо постъпи така!

Мери не съумя да измисли нищо в своя зашита. Всъщност нямаше никакво желание да се защитава, не и пред него, не и сега.

— Къде са хитростта и умът ти? Няма ли поне да отречеш обвинението?

Мери закри очите си с ръка и остана безмълвна.

Стивън я притисна в леглото.

— Ти си моя жена, госпожо, моя жена. Заклехме се пред Бога. Какво значат за теб собствените ти клетви, мадам?

Нямаше как да не му отговори. Той беше прекалено вбесен.

— Няма да ми повярваш, ако ти кажа истината.

— О, не! И какво ще ми пробуташ като истина, Мери? — Той се изправи и се надвеси над нея. — Че ме обичаш? Че никога няма да ме предадеш? — Той крещеше.

Мери трепереше. Чудеше се как е било възможно да е била влюбена в този мъж допреди малко. Стана, стиснала одеялото в ръце. Дланите й бяха свити в юмруци.

— Защо шпионираше? — процеди той през зъби.