Коленете я заболяха. Литургията й се стори безкрайна, но Мери, която познаваше всички детайли на церемонията, почти не забелязваше архиепископ Анселм, който я ръководеше. Беше коленичила до Стивън. Той стоеше неподвижен като статуя. Не беше помръднал и за миг, откакто се беше отпуснал на колене на пода. Даже сега, докато Мери накланяше леко глава, за да види строго очертания му профил, тъй като беше свел глава, той не промени положението си. Не беше я погледнал, откак тя се беше приближила по пътеката между редовете, придружена от баща си.

Явно още й се сърдеше за разговора с Дъг. А ако беше подслушал всичко, щеше да знае, че тя отказа да избяга с дръзкия шотландец. Почти не беше разменял дума с нея, откакто я изпрати до Грейстоун вчера. Стомахът на Мери се сви на възел. Щяха да преодолеят този малък сблъсък и да го забравят, разбира се, но това беше възможно най-лошото начало за един брак — студен и сдържан младоженец и заплахата от безкрайна война.

Архиепископът ги покани да станат и да си подадат ръка. Мери се върна рязко в действителността. Коленете й се бяха вкочанили и тя прие с благодарност силната ръка на Стивън, който й помогна да се изправи. Опита се да го погледне в очите и най-сетне успя. Погледите им се приковаха един в друг. Каквато и неуместна ревност да изпитваше той, щом очите им се срещнаха, нещо мощно и трептящо блесна между тях във въздуха. Това я изпълни с въодушевление.

На Мери много й се искаше да му каже хиляди неща — че ще бъде добра, послушна и вярна жена, че той трябва да й вярва и че тя ще положи всички сили да направи живота му по-хубав. Погледът му я преценяваше. Сърцето на Мери подскочи. Подаде му дясната си ръка, за да го накара да й повярва напълно и да я обича все така упорито.

Заклеха се. Най-сетне Стивън сложи пръстена си на безименния й пръст. Архиепископът ги благослови с усмивка. Стивън се наведе, за да целуне булката си.

Мери се вдигна на пръсти към него. Главата й се замая, когато устните му докоснаха леко нейните. Стивън се дръпна назад. Явно беше искал да я целуне съвсем официално, колкото за церемонията. Мери, която се беше навела напред и стоеше на пръсти, се олюля към него.

Стивън й помогна да запази равновесие. Лицето на Мери пламна от срам. Този път в очите му се появи сърдечност и топлина.

— Радвам се, че целувките ми ти харесват толкова, госпожо — прошепна той. — Ще получиш още много от тях, докато живеем заедно.

Мери не откъсваше поглед от него. Сърцето й биеше лудо. Беше подвластна единствено на чувствата си и трепереше от вълнение.

Той я придружи по дългата пътека между редовете. Тълпата, сред която бяха всички най-знатни нормандски и английски благородници, ги поздрави с весели викове. Щом излязоха от църквата, върху тях се изля дъжд от ръжени семена. Мери се разсмя ентусиазирано. За нейна изненада Стивън също се изкикоти, когато семената ги заляха като потоп.

— Смятам, че след толкова много семена, бракът ни ще бъде доста плодотворен — каза той.

Още стискаше ръката й. Мери спря да се смее. Неподправеното удоволствие проясни навъсеното му лице и накара сърцето й да подскочи неконтролируемо.

— Надявам се така да стане, милорд — каза искрено тя.

Смехът му заглъхна.

Изражението на Мери стана дяволито.

— В края на краищата майка ми е родила шест сина и две дъщери. Толкова няма ли да ти стигнат?

Но Стивън беше станал пак сериозен.

— Дай ми един син, Мери, само един син и ще изпълня най-голямото желание на сърцето ти.



Пирът по случай сватбата се състоя в голямата зала на Тауър. Тя беше препълнена с благородници. Вътре беше много задушно. Мери и Стивън седнаха сами на издигнатия подиум. Крал Руфъс беше малко под тях от едната страна на дългата маса, докато граф Нортъмбърланд се беше разположил от другата. Малкълм беше настанен след Де Уорънови. Това беше умишлено оскърбление от страна на домакина на тържеството — краля.

Джефри нямаше апетит. Зачуди се защо неговият крал унижаваше така бащата на младоженката и защо никога не преставаше да предизвиква Малкълм. За щастие Малкълм не носеше оръжия и нямаше да посмее да отвърне с гняв на обидата, а беше твърде късно бракът да бъде осуетен. Но си помисли мрачно, че съвсем не е късно съюзът им с шотландския крал да пострада, като си спомни, че след няколко дена ще нападнат Карлайл.

Той неочаквано стана от мястото си, избягвайки въпросителния поглед на баща си. Не искаше да гледа повече как булката и младоженецът си подават хапки храна и си разменят кравешки погледи. Не ревнуваше, но им завиждаше, а нямаше право на такива чувства.

Не беше ли направил умишлено този избор?

Джефри се провря сред подскачащите клоуни, мина покрай танцуващите момичета и едва не настъпи едно кученце. Намери едно свободно кътче далеч от блъсканицата и тълпата. Облегна рамо на стената. Не се удържа и погледна пак към брачната двойка на подиума. Стивън прошепна нещо в ухото на Мери. Тя поруменя и изгледа доста дръзко мъжа си.

Гърдите на Джефри го заболяха.

Какво ли е да имаш такава жена?

Откъсна поглед от тях. Ядоса се на себе си. Загледа танцуващите момичета. Те се закачаха и предизвикваха помежду си. Сториха му се привлекателни, нали все пак беше мъж. Бяха едва облечени, тъмнокожи и екзотични на вид. След това забеляза, че Адел Бофор изведнъж става от мястото си и веднага забрави за танцуващите момичета. Временно я изгуби от поглед, докато тя прекосяваше тълпата от танцуващи гуляйджии.

Само един следобед не стигаше, за да компенсира толкова много месеци въздържание. Но ако дръзнеше да си признае причините за поне част от болката, която го терзаеше, той би разбрал, че раната, зейнала след тяхната среща, никога няма да се излекува само със секс.

Джефри не се ненавиждаше, но беше загубил надежда. Все още обичаше света много повече от Бога и църквата. Но винаги ли бе било така?

След като стана на тринадесет години, той живя три години като отшелник заедно с монасите в манастира „Свети Августин“. Като послушник заедно с другите обети беше дал клетва и за целомъдрие. Но той беше млад, а кръвта му — гореща и не съумя тогава да спази обетите си. Не желаеше да ги спазва. За щастие в манастира нямаше възможност да тича по жени, но нощем, сам в леглото, удовлетворяваше потребностите си по начин, възможен единствено за мъж. В случаите, когато напускаше обителта по църковни дела, го придружаваше Ланфран, но Джефри се измъкваше крадешком през нощта и вдигаше всички поли, които му попаднеха. Вината беше тежък за носене кръст и Джефри беше сигурен, че наставникът му винаги узнаваше за среднощните му увеселения. Но Ланфран никога не престана да вярва в него. Джефри също някак си поддържаше вярата в себе си.

Сега вече имаше мъжка воля, която беше много по-силна от задръжките на подрастващото момче. Въздържаше се от досег с жени за дълги периоди от време, докато копнежите на плътта не надделяваха над добрите му намерения. Но… той още не беше ръкоположен. Повечето архидякони бяха ръкоположени свещеници. Епископите също бяха ръкоположени до един, дори и церемонията да не беше нищо повече от представление за глупците.

Ако получеше висок пост от краля, щеше да постигне това, за което винаги бе мечтал.

Ако получеше такъв пост, нямаше да има връщане назад.

Досега беше избягвал ръкополагането, защото знаеше, че ако даде обет пред Бога, ако стане един от божиите представители на земята, никога няма да престъпи клетвата си. За разлика от другите духовни лица, които даваха обети и ги нарушаваха понякога почти едновременно с клетвата, той нямаше да постъпи така. Нямаше право.

Не беше готов за тази последна крачка, за това последно обричане. Може би никога нямаше да бъде готов. Или може би се боеше да даде обета, боеше се, че в края на краищата ще измени и на Бог, и на себе си.

А Джефри, подобно на другите Де Уорънови, не понасяше измяната. Тя беше неприемлива, невъзможна.

Забеляза, че Адел е напуснала залата. Заповяда си да се върне на масата. Къде отиваше тя… или при кого, него не го засягаше.

Но го заболя. Болката обхвана гърдите му. Прииска му се да я смеси със страданието в слабините си. Тръгна след нея.

Не му се наложи да върви дълго. Намери я на площадката под залата. Тя гледаше през прозореца. Стоеше с гръб към него. Раменете й трепереха. Джефри се стресна, когато видя, че тя плаче. Приближи се и едва не я докосна.

— Лейди Бофор?

Тя подскочи. Видя го и примигна гневно с гъстите си черни клепки. Той се изненада, когато откри, че сълзите почти са изтрили красотата от лицето й.

— Стресна ме!

— Не съм го искал — той едва не докосна с пръсти влажната й буза. Тя се дръпна, преди да я е стигнал, и изправи рамене.

— Защо плачеш? — попита Джефри. Колко добре я разбираше. Тя го мразеше, че я е видял в миг на слабост.

— Кралят ме дава на Хенри Ферарс! — извика тя и зарида отново.

Джефри се подвоуми и тъй като тя страдаше много, я взе в прегръдките си. Много добре знаеше, че Ферарс изобщо не можеше да се сравнява със Стивън. Този рицар беше получил като награда за верността си голямо имение в Тютбъри и беше добър воин, но беше от далечен произход.

— Той е добър мъж, Адел. Сигурно е влюбен в теб… или пък скоро ще се влюби.

Джефри я прегръщаше предпазливо. Не беше свикнал да се държи така с жените.

Адел се сепна и отметна глава назад. След това ноздрите й се разшириха от гняв.

— Не ме интересува какви са чувствата му! Кралят ме обиди нарочно — само и само да уязви проклетия ми брат Роджър! А Стивън и Мери ме правят за посмешище, като демонстрират толкова явно колко се обичат!

— Лейди Бофор — промълви Джефри, полагайки огромни усилия да не трепери. Тялото му я желаеше неудържимо. — Никой няма да ти се смее.

Тя не помръдна. Мислите й се насочиха в друга посока, защото усети нарасналото му желание.

— Ти ме отбягваше — прошепна тя и сложи ръце на раменете му.