Мери се обезсърчи. Ненадейно усети, че напрежението отново стяга тялото й. Извърна се от братята си и видя, че Малкълм и Стивън си разменят поздрави, които трудно можеха да минат за учтиви. Сърцето на Мери падна чак в петите й.

Колко се мразеха двамата! Между баща й и годеника й нямаше никаква сърдечност. Държаха се студено и учтиво, но вежливостта не успяваше да прикрие взаимната им омраза.

Паметта й я върна към един друг ден. Беше студено и мрачно като зиме, дърветата бяха оголени и изсъхнали, вятърът смразяваше костите. Гордият Стивън стоеше зад Руфъс в Абърнети, а коленичилият Малкълм се кълнеше във вярност на краля на Англия. По лицето на Малкълм се четяха омраза и ярост.

Нищо не се бе променило оттогава, като изключим това, че Стивън явно ненавиждаше Малкълм. Чувствата им бяха взаимни.

Мери си каза, че трябва да сближи двамата мъже. Преди дори не си бе помисляла за такова нещо. Но сега трябваше да направи много повече, отколкото преди бе смятала за възможно. Длъжна бе да вдъхне живот в споразумението им и да донесе мир и за двете страни. Със сигурност всички разбираха смисъла на съюза между нейното и Стивъновото семейство. Твърде много кръв се беше проляла в рамките на две поколения. Не беше ли дошло време за един продължителен мир?

Мери твърдо беше решила да го постигне. Защото имаше ужасното предчувствие, че тя ще бъде тази, която ще плати цената на войната, тя и Стивън.

Маргарет се усмихна, докосна я по бузата и прекъсна размислите й.

— Ела. Позволиха ни да се оттеглим в съседната стая.

Мери се изненада и хвърли поглед към Стивън, за да види дали той е съгласен. След това се сети, че само тя и майка й ще се уединят. Несъмнено майка й смята, че трябва да даде няколко съвета на дъщеря си в навечерието на женитбата й.

Мери се постара да не гледа към Дъг, докато минаваше покрай него. Вървеше след майка си, докато се озоваха зад един дъбов параван. Но усети, че той е взел някакво отчаяно решение и се изпълни с трепет. Не беше ли изтърпяла вече достатъчно? Не искаше повече премеждия, във всеки случай не и днес!

Маргарет не си губеше времето.

— Добре ли си, скъпа?

— Добре съм, мамо.

— Бременна ли си?

Мери почервеня от срам.

— Не знам още, мамо… прости ми.

Усмивката на Маргарет беше ласкава и всеопрощаваща, но тя каза:

— Не мога да направя това, мила моя. Само Бог може да ти прости — Бог и ти самата.

— Обичам го, мамо — изрече едва ли не боязливо Мери.

Маргарет избухна в сълзи и хвана ръцете на дъщеря си.

— Толкова се радвам! Да знаеш колко рядко жените изпитват любов след сватбата!

— Ти обичаш татко.

— Да-а, обичам го — Маргарет обгърна с ръце брадичката й. — Трябва ли да ти напомням какви са задълженията ти? Като добра съпруга и християнка?

— Обещавам да се подчинявам, мамо. На Стивън и на Бог.

— Мери, не забравяй задълженията си към тези, които зависят от теб. Не забравяй, че ще носиш отговорност за всички, които се трудят и воюват за твоя господар — васалите и селяните. И не пренебрегвай бедните и болните, скъпа моя.

— Няма, мамо.

Маргарет омекна.

— Доколкото разбирам, Стивън де Уорън е добър мъж.

Мери изпита дълбоко облекчение.

— Такъв е! Мамо… дано успееш да убедиш татко, че Стивън не е самият дявол. Така ми се иска нашите семейства да бъдат съюзници, а не врагове!

— Трудно е да убедиш Малкълм да си промени мнението по някой държавен въпрос, скъпа — предпазливо каза Маргарет. — Знаеш, че не обичам да му се меся в работите. Но ще се опитам.

— Благодаря ти — пламенно каза Мери.

Говориха още няколко минути, а след това се върнаха в другата стая. Мери се разочарова, когато видя, че Стивън е излязъл. Отиде при братята си. Зарадва се, че ще си поговори с тях. Не знаеше колко такива възможности щяха да имат след сватбата.

Но Едмънд й каза в ухото:

— Носиш ли вече в корема си някое дяволско изчадие, малка сестро?

Тя се дръпна рязко.

— Това е почтен въпрос и има голямо значение — продължи Едмънд. Очите му се впиха в нейните.

— Върви по дяволите — прошепна разярено тя и му обърна гръб. Едуард го сграбчи и го извъртя към себе си.

— Простак! Защо не я пита поне добре ли е?

— Много добре виждам, че е добре! — отвърна язвително Едмънд.

— Не почвайте пак, не тук и не сега — прошепна гневно Мери. Често беше помирявала братята си. И сега се укротиха под въздействието на непримиримия й поглед.

— Мери?

Мери се вцепени. Тя разпозна гласа, който прозвуча зад нея. В него се долавяше нотка на настойчивост. Обърна се неохотно и застана срещу Дъг, срещата с когото се бе надявала да избегне. Дъг стисна ръцете й така, сякаш двамата бяха сами. Тя настръхна.

— Дъг…

— Трябва да поговорим!

Тя се стресна. Изражението на лицето му беше напрегнато. Очите му светеха диво и отчаяно. Мери се досети какви чувства раздират душата му.

— Какво има? Нещо ли не е наред?

Огледа се бързо наоколо, докато говореше, за да се увери, че Стивън не се е върнал и не е видял по какъв начин я докосва Дъг. Зарадва се, когато не го видя и се освободи от ръката на бившия си годеник.

— Наложи ми се да моля баща ти да ми позволи да го съпроводя, Мери — изрече тихо Дъг.

— Не разбирам защо си дошъл.

Той видимо се обърка.

— Защо съм дошъл ли? За да те видя, разбира се!

Мери разтвори широко очи. Нима бе възможно Дъг все още да е влюбен в нея?

— Мери… добре ли си?

— Добре съм.

— Нарани ли те той? — запита Дъг.

Мери реши, че той иска да разбере дали Стивън не я е малтретирал.

— Не, не ме нарани.

Дъг се изчерви. Стисна пак ръцете й и се наведе над нея. Мери започна да става все по-неспокойна.

— Бременна ли си, Мери?

Тя навлажни устните си.

— Не знам.

Лицето й поаленя.

Той направи гримаса. Мери очакваше да й се скара, но той не го направи.

— Не ме интересува — каза най-накрая Дъг. — Не ме интересува дали носиш детето му.

Отговорът му я спаси. Той прошепна настойчиво:

— Обичаш ли ме още?

— Дъг!

— Мери… ще избягаме. Ще избягаме довечера във Франция. Още имаме възможност да се оженим. Ще отгледам детето като свое. Още не е твърде късно.

Мери го изгледа втренчено.

— Само кажи „да“ — извика Дъг. — Имам план, Мери, ще успеем.

— Дъг — прошепна ужасено Мери. Той още я обичаше много и й прощаваше загубата на честта й. Приемаше за свое детето на друг мъж. Само по себе си това беше достойно за удивление, но последното му предложение наистина я порази.

— Сигурно си полудял! Невъзможно е да избягаме!

— Помисли си за това, Мери.

— Няма за какво да си мисля. Всичко е уговорено. Ще се омъжа за Стивън.

Лицето на Дъг стана пепеляво.

Мери се досети защо и се обърна рязко.

Стивън се усмихваше студено.

17

За чест на Дъг той не трепна под тежкия поглед на Стивън.

Стивън каза:

— Да не си решил да ми поквариш годеницата, Макинън?

Дъг изправи гръб.

— Тя нямаше да ти стане годеница, Де Уорън, ако не я беше отвлякъл и изнасилил.

Мери трепна и пребледня като Дъг. Очакваше, че Стивън най-безмилостно ще разкаже истината за нейното участие в съблазняването.

Стивън се усмихна пак. Усмивката му беше неприятна.

— Но това е минало, нали? А утре тя ще ми стане жена. Така че по-добре забрави глупостите, които си намислил, Макинън. Мери няма да има други ухажори освен мен.

Мери изпита огромно облекчение от това, че Стивън й спести унижението, но не посмя да се намеси. Веднага разбра, че е допуснала грешка.

Кехлибарените очи на Дъг замятаха гневни искри.

— Ще се ожениш за нея, Де Уорън, но няма да ни отнемеш това, което имахме помежду си.

Стивън застина. Очите му бяха почернели.

— И какво е то, Макинън?

Дъг се усмихна. Негов ред беше да се държи надменно и дори тържествуващо.

— Любовта.

Мери затвори очи и сподави стона си. Сърцето я заболя за Дъг. Той още я обичаше и си въобразяваше, че и тя е влюбена в него. Тя се уплаши. Трябваше да му каже веднага, че сърцето й принадлежи на друг. Зачака с ужас отговора на Стивън. Беше сигурна, че той ще се разгневи страшно.

Но той само се засмя и сви рамене.

— Любовта е за глупци като теб, момко, а не за мъже като мен — той се обърна към Мери. От погледа му я побиха тръпки. — Време е да се връщаме в Грейстоун, госпожице.

Мери знаеше, че гневът му е неоснователен. В очите й блеснаха сълзи едновременно заради несправедливостта му и заради бедния Дъг. Тя докосна ръката на бившия си годеник.

— Дъг, утре Стивън и аз ще се оженим. Така се споразумяха бащите ни. Моля те, дай ни своята благословия.

Дъг се втренчи в очите й. Прати й мислено послание, молеше я да го чуе. Сърцето на Мери падна в петите й. Той още се опитваше да я склони да приеме налудничавия му план за бягство.

— Дъг?

— Не искай невъзможното от мен, Мери — изрече сковано той. Стисна юмруци, обърна се и се отдалечи гордо.

Стивън стисна ръката й.

— Сигурно доста си се изнервила.

— Стивън… — отрони стреснато Мери и го погледна в лицето. Усмивката му беше сардонична.

— Мери, какво се готвиш да кажеш, за да усмириш гнева ми? Че не го обичаш ли? Не се самозаблуждавай. Може би наистина го обичаш. Това не ме интересува, не и докато ти живееш в моя замък, топлиш моето легло и раждаш моите деца.

На Мери й се прииска да извика с всичка сила. Той изобщо не я разбираше.



Денят на сватбата беше хубав.

Небето беше ясно. Зимното слънце се беше показало. Студът от предишната седмица беше омекнал. Денят беше слънчев и топъл, но Мери почти не забелязваше това. Нервите й бяха изопнати до крайност още от предишната вечер, защото й предстоеше да си сложи пръстена на Стивън де Уорън и да му стане законна съпруга. Изгаряше от нетърпение това да стане час по-скоро, но изпитваше и малко страх. Предстоеше й да се омъжи за непознат и да прекара с него остатъка от живота си. Щеше да се омъжи за най-злия враг на семейството си. Щом произнасяха клетвите, връзката им щеше да стане неразрушима. Щяха да останат мъж и жена, докато смъртта ги раздели, каквото и да се случи междувременно. Ако избухнеше война, как щеше да оцелее тя?