Бренда Джойс - Обещанието на розата

Нервите на Мери се бяха изпънали до край. Вчера Малкълм и Маргарет бяха пристигнали в Лондон. Днес щеше да се омъжи. Стивън й предложи да им отиде на гости в Тауър. Нямаше как да му откаже и ето че сега пътуваха за там. Мери едва не отказа. Във всеки случай, много й се бе искало да го направи. Не искаше да вижда Малкълм точно в деня преди сватбата си.

От покушението бяха изминали три дена. Това беше много малко време, но тя беше безкрайно щастлива. Въпреки че Стивън прекарваше много време в двора, той я навестяваше всеки ден. Не говореха за това, което се бе случило в деня, в който пак бяха твърде близки, но Мери смяташе, че вече се разбират много по-добре отпреди и това й се струваше чудесно. Вярваше му, а и как би могла да му няма доверие? Бранд също се бе отбил да я види и й разказа как Стивън рискувал живота си, за да я измъкне от реката. Той беше рискувал живота си заради нея, а след това й го беше вдъхнал отново. О, да, тя му вярваше напълно.

И не лъжеше, когато му обеща, че никога повече няма да го предаде и да бяга от него. Спомни си колко се трогна той от клетвата й. Беше сигурна, че й повярва.

Тя се страхуваше да се види със семейството си дори за кратко. Боеше се от това, което щеше да се случи, и от това, което щеше да узнае.

Докато приближаваха Тауър — и родителите й — Мери забеляза, че Стивън смята, че й прави голяма услуга, като устройва тази среща. Тъй като Мери не желаеше да признае пред себе си собствените си чувства, тя не намери сили да му каже, че не иска да идва. Но с всяка крачка, която ги приближаваше до Тауър, сърцето й биеше все по-бързо, а стомахът й се беше свил на топка от напрежение.

Узна, че Малкълм е пристигнал пред лондонските порти с доста голяма войска. Обаче в града го пуснали да влезе само със свита от двадесетина души. Властите настояли тези мъже да оставят оръжията си в двора на Тауър. Уилям Руфъс не искаше да остави и най-малкия шанс за покушение на своя най-опасен враг.

Докато пътуваше през Лондон, Мери започна да се тревожи. Познаваше добре баща си. Не се съмняваше и за миг, че той се е разярил от това, че са го принудили да се лиши от хората и оръжията си. Знаеше колко светкавично отвръща на удара, когато е вбесен. Дали Малкълм нямаше да разтури съюза в последния момент? Или пък да забрани сватбата? Мери се страхуваше. Колко се беше променила! Не искаше нищо и никой, дори Малкълм, да попречи на сватбата. Той постъпваше безжалостно с враговете си, а нямаше съмнение, че още ненавижда граф Нортъмбърланд… и Стивън.

Тауър се появи пред тях. Извисяваше се над крепостните стени и се отразяваше в гладката повърхност на Темза. Мери разтвори широко завесите на носилката. Потрепери. Стивън яздеше пред нея на кафявия си жребец зад знаменосеца, който развяваше червената роза на Нортъмбърланд. Съпровождаше ги отряд тежко въоръжени рицари.

В мига, в който прекосиха подвижния мост и влязоха в двора на крепостта, получиха кралски ескорт, който да ги въведе в замъка. Стивън й помогна да слезе от носилката. Заобиколиха го не неговите хора, а воините на краля. Мери се беше озовавала вече в това положение, но пак се почувства слаба и безпомощна. Не пускаше ръката на Стивън. Той я стисна, за да й вдъхне увереност. Разбира се, дори самият крал нямаше да попречи на женитбата им. Нямаше да посмее.

Докато изкачваха стъпалата към замъка заедно с придружителите си, Мери се запита дали винаги ще се страхува от английския двор и няма да го харесва. Така ще е, ако продължаваше да се чувства като чужденка сред врагове. Тази мисъл я отрезви. А в навечерието на сватбата си не искаше да изпитва нищо друго освен празничен трепет и непресторена радост.

Влязоха в голямата зала. Разговорите заглъхнаха. Всички лордове и благородни дами се извърнаха, за да ги видят. Очите им блестяха от любопитство. Мери съжаляваше, че изобщо се е опитвала да бяга. Стивън нямаше как да е доволен от това, че го е предизвикала толкова открито. Тя въобще не се съмняваше, че мнозина от тези завистливи лордове са изпитали истинска радост от това унижение за Стивън.

Мери го погледна, докато прекосяваха залата. Главата му беше гордо вдигната, погледът му беше насочен напред, а изражението му — непроницаемо. Стори й се, че докато минаваха, някой се изкикоти и спомена името на Стивън. Но не успя да открие присмехулника, когато огледа тълпата.

Помисли си гневно, че след известно време целият свят ще научи колко обича тя Стивън и колко му е вярна. Щеше да му се отплати достойно за всичко, което той направи за нея.

Отидоха направо в кралските покои на третия етаж. Още при влизането Мери видя, че Малкълм, Маргарет и тримата й братя вече са вътре. Родителите й разговаряха хладно с граф и графиня Нортъмбърланд. Бяха близо до подиума, на който върху трона си седеше Руфъс. Мери се изненада много, когато видя, че Дъг Макинън стои между Едуард и Едгар. Когато той погледна към нея, тя бързо отвърна поглед.

Ужаси се от неговото присъствие. Не разбираше защо съпровожда родителите й. Слиса се, когато си спомни, че от деня, в който Стивън я плени, тя не си бе помислила дори веднъж за Дъг. Как е възможно да си е въобразявала, че е влюбена в него? И как щеше да се изправи сега срещу него?

Мери погледна крадешком към Стивън, но лицето му беше безизразно. Досети се, че той не знае кой е Дъг, изпита огромно облекчение. Познаваше го доста добре и беше сигурна, че никак няма да му е приятно да се запознае с бившия й годеник.

Родителите й я видяха. Мери застина на място. Нямаше сили да помръдне. Откакто бяха влезли, бе погледнала само веднъж баща си. Сега не смееше да се обърне към него. Успя да се усмихне на майка си, която изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче. Но не се обърна към Малкълм. Нямаше сили да го погледне в очите.

Стивън и Мери поздравиха краля.

— Радвам се да видя, че си добре, принцесо — изрече сърдечно Руфъс. Бузите му бяха почервенели. Миришеше на вино и гледаше злорадо събралите се. — Не изглеждаш така, сякаш наскоро си била на прага на смъртта.

— Оправих се, сир.

— Много се радваме.

Но Руфъс не се интересуваше от нея. Усмихваше се на Стивън.

Стивън не отвърна на усмивката му.

— Сир — беше всичко, което произнесе той.

Мери погледна мъжа, когото обичаше, а след това прехвърли погледа си върху краля. Лицето на Стивън беше непроницаемо, но кралят видимо се оживи при появата му, а очите му светнаха. Мери не помръдна. Не беше в състояние да откъсне поглед от Уилям Руфъс. Веднага се досети защо той се промени така при влизането им. Мили боже, кралят бе влюбен в Стивън!

Руфъс най-накрая я погледна и забеляза, че тя го гледа втренчено. Усмивката му изчезна. Погледът му стана студен.

— Баща ти те очаква. Иска да те поздрави, принцесо.

Мери незабавно се извърна, но още не можеше да се съвземе от откритието си — защото не се съмняваше и за миг, че е разкрила истината.

Нямаше избор. Вдигна очи и погледна Малкълм. Той й се усмихваше както преди. Сърцето я заболя. В очите й бликнаха сълзи. Погледът му беше нежен и сърдечен. Тя се почувства така, сякаш ужасната среща в пустото поле никога не се бе случвала и сякаш мъжете не бяха търгували с нея, все едно, че бе робиня, и то от най-незначителните. Стори й се, че се радва да я види.

— Т-татко — успя да промълви тя.

— Дъще! Много си хубава, както винаги! Добре ли си?

Мери кимна и потрепери. Не откъсваше поглед от баща си.

Толкова й се искаше той да я вземе в обятията си. Обаче Малкълм не беше от хората, които дават израз на топлите си чувства. Не очакваше той да покаже пред всички колко държи на нея.

В този миг Мери разбра, че обича баща си и винаги ще го обича. Знаеше, че и той я обича. Беше я дал на Стивън по политически причини, но такава беше съдбата на всяка дама от благороден произход. Не беше очаквала да се омъжи по любов, обаче това беше на път да стане след един невероятен поврат на съдбата. Чувстваше се предадена заради спомена за онзи ден в полето при Олнуик. Но това беше само спомен. Тогава Малкълм й се бе сторил груб и напълно безразличен към нея. Сега, когато я бе посрещнал толкова топло, тя не можеше да си обясни защо е останала с такова впечатление. Може би се бе държал така, защото се е намирал пред враг, и то не обикновен враг. Стивън беше отвлякъл и опозорил дъщеря му. Така или иначе Мери не разбираше държанието на Малкълм в онзи ден. Но това нямаше значение. Обичаше го и му прости всичко от сърце.

Мери се обърна към майка си, която разтвори ръце, за да я прегърне. Мери изхълца и се хвърли в милата, позната и толкова уютна прегръдка. Маргарет я залюля като бебе. След като най-сетне се пуснаха, Мери се усмихна на майка си през сълзи. Маргарет също плачеше.

— Ще се омъжиш — прошепна Маргарет. — Моята малка палавница ще се омъжи.

— Щастлива съм, мамо.

— Ох, слава Богу!

Двете пак се прегърнаха. След това Едгар я сграбчи и започна да я разпитва как е. Двамата бяха със съвсем малка разлика във възрастта. Като деца бяха неразделни. Мери беше най-близка с него от всичките си братя. Той явно не беше особено доволен от нейния годеж и се тревожеше за нея. Това напомни на Мери каква е политическата реалност. Хвърли поглед на Едуард, най-големия и най-практичен от братята. Беше свикнала да се обръща към него за мъдър съвет. Често я беше измъквал от бъркотиите, в които се беше замесвала, успокояваше я, когато беше паднала духом, защитаваше я, когато я обвиняваха за нещо. Той също беше мрачен. А Едмънд изобщо не прикриваше неудоволствието си.