— Ти едва не умря, лейди Мери! — извика Изабел. Взе ръцете й в своите и ги стисна с видимо удоволствие.

— Едва не умрях — повтори механично Мери.

— Изабел, не изморявай принцесата — изрече строго Сеидре.

Но Мери седна изправена в леглото и се притисна към ръцете на Изабел.

— Стивън ли ме спаси? Стивън ли ми даде дъха си?

И графинята, и Изабел се стреснаха.

— Но… как е възможно да знаеш това? — попита Сеидре. — Стивън каза, че си била в безсъзнание, не си дишала и си била почти мъртва.

Мери се отпусна пак на леглото. Сърцето й биеше силно. Затвори здраво очи. Горещи сълзи опариха клепките й.

Едва не беше умряла. Стивън я беше спасил. Стивън я беше върнал към живота.

А тя не бе в състояние да обясни завръщането на странните спомени за това как Стивън се грижи за нея на пристана. Не можеше да обясни и на тях, но едно нещо беше ясно. Чудо бе, че беше жива. Дължеше на Стивън много повече от едно обикновено благодаря.

— Изабел, донеси ми долна риза и туника — нареди графинята. Изабел побърза да изпълни нареждането. — Вдигни си ръцете, скъпа. Ще ти помогна да се облечеш.

Мери се подчини. Докато майката на Стивън й помагаше да се облече, тя си спомни за опита си да го упои. Той или притежаваше свръхчовешка издръжливост, или се беше досетил за плана й. Лесно беше сега да се чувства ужасно за това, че го е измамила и е проявила невероятно вероломство. Как бе могла да постъпи така?

— Добре ли си, Мери? — попита загрижено графинята.

Мери се вцепени. Нямаше сили да произнесе и дума. Защото на вратата стоеше мъжът, който беше обсебил мислите й.

Оскъдната светлина, която се процеждаше през прозорците на стаята, беше доста слаба, но обливаше Стивън с лъчите си. Изражението на лицето му беше непроницаемо. Сърцето на Мери заби гръмко. Нещо вътре в нея я подтикваше да го поздрави с вик и да му благодари. Това беше някакво безименно чувство, което тя не смееше да определи. Но не постъпи така. Вместо това се отпусна на възглавниците и втренчи поглед в него.

Спалнята беше малка. Той я прекоси бързо и решително. Спря до майка си. Погледът му се кръстоса с нейния.

— Добър ден, госпожице.

Мери знаеше, че трябва да благодари на този мъж и да му се извини за ужасното си предателство. Но още нямаше сили да продума. Нито пък да отвърне поглед. Забрави за присъствието на графинята и на Изабел. Накрая той каза:

— Чакахме те да се събудиш.

Мери навлажни пресъхналите си устни.

— Заповядай — каза Изабел и й подаде чаша вода. Детето й се усмихваше. — Изпий я, лейди.

Графинята се изправи.

— Ела, Изабел. Стивън иска да остане насаме с годеницата си.

Мери едва чу думите на графинята. Даже не видя кога тя и дъщеря й са излезли от стаята и са затворили вратата зад гърба си. Двамата впериха поглед един в друг. Той беше сериозен, тя трепереше и мълчеше.

След това Стивън седна на леглото до нея и Мери се озова в обятията му.

Толкова естествено беше да се притисне към него. Той беше въплъщение на сигурността и спокойствието, на мощта и честността, на живота. Тя се удиви от силата на чувствата си. В каква безопасност се чувстваше до него. Кожата на туниката му беше гладка. Двамата останаха дълго така, без да мърдат и без да говорят. Накрая той каза с мек грубоват глас в ухото й:

— Много се радвам, че се събуди.

Мери обърна бавно глава, за да го види. Нима бе възможно това? Нима този мъж я обичаше след всичко, което преживяха заедно? След всичко, което тя му стори? Нима не бе рискувал живота си, за да я спаси?

Тя си спомни отчаянието му, начина, по който беше вдъхнал обратно живота в тялото й.

Гледаше я в очите с непоколебима увереност. Стори й се, че иска да надзърне в душата й.

Гърдите на Мери се стегнаха. Усети, че отвръща смело на погледа му. Прииска й се да му се разкрие изцяло, докрай.

— Как се чувстваш? — Гласът му не звучеше толкова уверено за разлика от свирепата светлина в очите му. На Мери й се стори, че забелязва в тях влага, но може би те просто се бяха напрашили.

— Радвам се, че съм жива, милорд. Тря… трябва да ви благодаря.

Тялото му се напрегна и той приближи устата си до нейната още повече. Тялото й се върна към живот, когато той продума. Дъхът му докосна леко лицето й. Гърбът я досърбя.

— Искам нещо повече от благодарности.

Мери попита пресипнало.

— К-какво ще искате от мен, милорд?

— Не се ли сещаш?

На Мери й се зави свят при мисълта какво може да се случи. Главата й се замая. Не беше сигурна в това какво става помежду им.

— Ще… ще получиш нещо повече от благодарности — изрече тя, без да мисли, съвсем машинално.

Погледът му се впи в нея.

— Ще ми се подчиниш ли най-сетне, Мери?

Мери потрепери. Каква връзка сплитаха те помежду си, какъв договор сключваха? Разбра ли той какъв обет е дала? А тя дали разбираше това?

— Ти спаси живота ми. Едва не умрях. Ако не беше ти… — тя извика последните думи и не съумя да продължи.

Той я стисна още по-силно.

— Няма от какво да се боиш занапред, госпожице — увери я той. — Нищо лошо няма да ти се случи, обещавам ти.

Мери хвана кожената му туника. Двамата стояха на прага на ново и по-дълбоко взаимно разбиране. Тя се боеше и радваше на това.

— Стивън — прошепна тя. Знаеше, че никога преди не го е наричала с това име. — Съжалявам. Съжалявам, че опитах да избягам. Никога няма да бягам пак, милорд — заяви разпалено тя. — Обещавам ти.

Той не помръдна известно време. Външно сякаш дори не дишаше. Погледът му стана много мрачен и гневен.

— Много ще се радвам, Мери, ако най-сетне казваш истината.

— Говоря истината — прошепна тя.

Изражението му се промени. В него се появи нещо първично и тържествуващо.

— Ще се съгласиш ли доброволно да ми станеш жена?

Погледите им се кръстосаха. Въпреки че беше загубила доста сили, Мери усети прилив на желание в слабините си.

— Стивън — прошепна тя безсилно. В нея се надигнаха чувства, които бяха толкова силни, че пред очите й притъмня. Мери се слиса, когато разбра, че обича този мъж. А в следващия миг вече не се и учудваше.

— Да — каза тихо тя.

Очите му се разшириха от удивление. Наведе се и докосна нежно устните й със своите. А след това сякаш обезумя и престана да бъде нежен. Мери не я беше грижа. Тя го обичаше. Отвърна на целувката му.

Езиците им се преплетоха страстно. Мери притегли Стивън върху себе си. Изпадна във възторг, когато го усети до тялото си и видя как той реагира на недвусмислената й покана. Той беше смущаващо твърд и дълъг. Притискаше се плътно към бедрата й. Мери изскимтя. Едва не беше умряла. Сега беше обзета от неудържимото желание да го поеме дълбоко в себе си и да вика от екстаз, да поеме семето му и да му вдъхне живот. Нищо друго не беше имало някога такова значение за нея.

Стивън беше този, който сложи край на целувките им. Той вдигна глава. Дишаше тежко. Вдигнатите му вежди набръчкваха челото му. Лицето му беше помрачняло.

— Мери? Ако не се спрем незабавно…

— Не! — извика тя и се изви така, че щръкналият му връх да докосне леко горната част на бедрата й. — Не, милорд, ти спаси живота ми… сега позволи на мен да ти дам живот!

Стивън застина, но само за миг. След това се хвърли върху нея. Погали с ръце слабините й, замилва нежно пространството между бедрата й. Мери изстена от удоволствие и се замята задъхано под него.

Туниката й му пречеше. Мери изписка сърдито, вдигна полите си до кръста и притисна ръката на Стивън към влажната топлина на слабините си. Той се стресна. Очите му светнаха.

— За теб, милорд — прошепна Мери. Изпитваше неистово плътско желание и не съумяваше да се владее. — Само за теб, милорд.

Той изкрещя. След това навлезе дълбоко в нея. С това искаше не просто да проникне в нея, а да докаже, че я притежава.

Мери стенеше от възторг. Ридаеше от екстаз. Стивън възкликна, нахлувайки напред-назад в тялото й, милвайки я отново, и отново с внушителната си мъжественост, докато Мери не преживя втория си още по-мощен екстаз от предишния. Той извика рязко и конвулсивно влезе още по-дълбоко в нея. Учестеният неритмичен шум от биенето на сърцата им се смеси с тежкото им дишане.

Мери въздъхна.

— Харесва ми усмивката ти, госпожице — прошепна Стивън.

Мери се зачуди дали й личи, че е повалена от любовна лудост.

— Ще си живеем много добре двамата с теб — каза Стивън.

Тялото на Мери се стегна. Думите му й се сториха много резки. Прозвучаха й като предизвикателство, като обет. Тя седна и погледна тъмното му хубаво лице. Беше се навъсил така, сякаш не вярваше особено на думите си.

— Така ще бъде — прошепна Мери, но изведнъж се натъжи и уплаши. Спомни си с плашеща яснота за бездната на страшното минало, която зееше помежду им. То обхващаше по-дълъг период от няколкото седмици, които изтекоха, откакто той я залови. То се състоеше от безброй битки, в които бащите им бяха кръстосвали меч с най-кръвожадни намерения. А съвсем наскоро тя самата бе постъпила доста вероломно спрямо него. Сега Мери копнееше повече от всичко двамата да имат за в бъдеще отношения като тези отпреди малко. Да няма никакви задни мисли помежду им. Да бъдат напълно честни и откровени един с друг. Но историята и положението в момента искаха да разрушат всичко хубаво, което се бе появило между тях.

Този заговор не им вещаеше нищо хубаво, но беше твърде късно. Мери осъзна, че му е отдала сърцето си веднъж завинаги и то вече никога няма да й принадлежи отново. Любовта й беше нанесла съкрушителен удар. Но не само миналото и настоящето заговорничеха срещу тях. Мнозина алчни и безжалостни врагове също им мислеха злото. Дори ако той я обичаше, а тя почваше да вярва в това, какво общо бъдеще щяха да имат те?

Мери протегна ръка към него.

— Някой се опита да ме убие.

— Знам.

Но още преди думите му да заглъхнат, Мери потръпна при мисълта, че Адел Бофор е организирала покушението срещу нея. Никой друг не знаеше, че тя ще бъде на кея по това време на деня.