Стисна зъби. Цялото му тяло се втвърди, включително слабините му.

— Трябва да знам.

Тя го погледна в очите.

— Желаете ме, нали?

Той преглътна. О, господи, така беше!

— Дори само желанието е грях.

— Не! — прошепна тя и пристъпи напред. — Не е грях!

Внезапно той загуби контрол над себе си. Лицето й се озова в ръцете му.

— Копнеете ли за Стивън така, както за мен?

— Не! Никога не съм го желала така! — извика тя. — Колко жалко, че ти не си най-големият! Щях да се отърва някак от Мери, никога нямаше да те дам на нея! А след това щях да се омъжа за теб, за теб! И ти нямаше да съжаляваш!

— Много си позволяваш — каза той, но не пусна поразително красивото й лице. През ума му мина мисълта, че тя е способна на убийство, но тази мисъл бързо отлетя. Погълна го тъмен първичен страх и едно лошо предчувствие.

Адел не приличаше на вдовицата Там. Привличането й беше много по-силно и далеч по-опасно. Към тази примамливост бяха примесени още ред сложни причини да се държи така. Той ги долавяше, но още не ги беше разбрал.

— Признай, че ме желаеш — прошепна Адел.

Джефри погледна вдигнатото й нагоре лице и го обгърна с големите си ръце. Палците му се задвижиха леко по челюстта й и погалиха копринената кожа. Тя беше порочна грешница. Прииска му се да сподели греха й.

— Желая те.

— И аз те желая, мили боже! Особено нощем… — тя се отдръпна. Пълните й устни се разтвориха и потрепериха. Беше готова за целувката му.

Гледката го хипнотизира.

— Кажи ми — прошепна прегракнало.

Тя хвана едната му ръка и я стисна. След това я плъзна по тялото си. Джефри застина. Тя натисна дланта му още по-ниско, към извивката на женствеността си. Усети пулса й.

— Нощем се докосвам и си мечтая да си до мен. Когато викам, произнасям твоето име.

Той изстена. Ръката му механично обгърна хълмчето й, без да обръща внимание на тънката коприна, която я покриваше. Представи си какво си прави тя, представи си какво може да прави с нея. За пръв път осъзна колко много я желае. Прииска му се да се възпламени заедно с нея и двамата да изпаднат в някаква неистова животинска полуда. Страстта й го порази. Пожела поне веднъж през живота си да се забрави напълно и да изпълни всички мечти на тялото си. Желаеше да се потопи в бездната на пълната поквара заедно с нея. Само веднъж.

Той бе просто един мъж и при това слаб. Тя нямаше да бъде първата жена, с която бе спал, но може би щеше да бъде последната. Защото, ако получеше скоро поста, за който намекваше кралят, щеше да бъде длъжен да произнесе последните обети и да се отдаде безвъзвратно на Бог. Тези обети никога нямаше да наруши.

Джефри стисна ръката й. Очите й се разшириха от удивление. Устата му се изви в груба усмивка.

— Хайде да забравим добрите обноски, Адел. Днес. Сега.

Тя ахна. Той я поведе навън, като я държеше здраво. Наложи й се да тича, за да се движи редом с него. Пресякоха двора и минаха покрай конюшните. Той беше забравил за всичко друго на света. Забелязваше единствено жената до себе си. Мислеше само за злокобния й замисъл.

— Къде ме водиш? — попита тя с пресипнал глас.

— В гората — каза той късо. Дишаше тежко, но не заради бързото ходене.

Скоро дебелите стволове на дърветата ги закриха от чужди погледи. Джефри се обърна с лице към Адел. Задърпа обшития си със сърма колан. Той падна на земята. Златният кръст, който висеше на него, проблесна леко на дневната светлина на фона на падналите яркочервени есенни листа. Джефри не отделяше очи от лицето й. То го беше омагьосало. Свали робата си. Тя изскимтя, когато видя щръкналия му член.

— Лейди Бофор? — изрече той въпросително. Сдържаше се със свръхчовешки усилия. — Вашите дрехи. Искам да се съблечете.

Тя се съвзе. Смехът й отекна порочно, докато си сваляше горната и долната туника. Джефри се стресна, когато видя, че не носи долна риза. Тя се засмя пак и застана гордо пред него. Беше изправила рамене, гърдите й бяха набъбнали, а черната й коса се вееше от вятъра. Гордееше се най-безсрамно с тялото си.

Адел протегна ръце към него.

— Ела — прошепна тя. — Току-що започнахме, ти и аз. Никога не съм била толкова сигурна в нещо. Ти си се втвърдил и те боли. Ела при мен, милорд. Позволи ми да премахна болката ти.

Той я притегли към себе си. Устните им се срещнаха и неудържимо се сляха. Тя се дръпна изведнъж. Преди той да успее да възрази, се плъзна надолу по тялото му. Коленичи, гризна пъпа му и затърка гърди в мъжествеността му. След това сведе глава и почна да го ближе с език. Милваше го бавно и уверено. Най-накрая го пое дълбоко в устата си.

Джефри най-сетне престана да мисли за каквото и да е. Изстена от удоволствие и я повали по гръб.

— Мой ред е — изрече дрезгаво той и се засмя гърлено.

Разтвори широко бедрата й, разтвори горещите й влажни устни. Зализа пулсиращата й плът, както правеше тя преди малко. Тя закрещя и сграбчи косата му. Милваше я безмилостно. Ближеше всяка вдлъбнатинка, всяка сгъвка. Смучеше и се закачаше. Имаше само една цел — да стане роб на животинското желание и да потъне в греха заедно с нея.

Тя застена, когато той се надигна над нея. Проникна в тялото й със свиреп вик. Тя отново изкрещя. Ноктите й оставиха дълбоки следи на гърба му.

Двамата прекараха дълго време заедно. Слънцето се бе вдигнало високо в небето и вече почваше да поема пътя си надолу. Лежаха съвсем изтощени сред мръсотията и листата и не помръдваха.

Накрая Адел се размърда и се вдигна на хълбок. Огледа ненаситно всеки сантиметър от съвършеното му тяло. Той беше вдигнал ръка над лицето си, така че тя не разбра дали спи, или само си почива. Адел въздъхна. Никой мъж не я беше докарвал до такъв екстаз по-рано.

Усмихна се. Това беше само началото. Тя беше абсолютно сигурна в това. През живота си не беше изпитвала подобна увереност. Това беше само началото за тях двамата. Сега вече се радваше, че той принадлежи на църквата. Защото тя някой ден щеше да се омъжи, тъй като е длъжна да го стори, но той никога нямаше да принадлежи на друга жена. Ще принадлежи единствено на нея. Обеща си твърдо това.

15

Настроението на Дънкан беше отвратително. Кой го бе изпреварил и бе извършил толкова нескопосано покушение срещу Мери, че обърка всичките му сметки?

Слухът за това вече се носеше сред лордовете и дамите в двора. Едни твърдяха, че принцесата се е опитала да избяга от Тауър, други смятаха, че са я отвлекли, но по каквато и причина да се беше озовала извън двореца, всички бяха единодушни за това, че никой не пада от само себе си в Темза.

Но явно никой не беше видял лично произшествието. Дънкан разпита предпазливо стражите, но те бяха видели само как Стивън спасява принцесата от мрачните дълбини на реката и как я измъква от лапите на смъртта.

Дънкан беше разярен. Защо де Уорън винаги улучваше подходящото място и време, в което да се появи? Ако проклетият наследник не се беше озовал на кея, Мери отдавна да е мъртва, а той, Дънкан — невинен в очите на всички.

Дънкан се досещаше, както и всички други, кой има най-голям интерес да предотврати съюза между Шотландия и Нортъмбърланд. Следващият въпрос бе дали другата групировка или групировки щяха да се опитат отново и този път може би успешно?

Съмняваше се в това. Де Уорънови ще си отварят очите на четири. Никой убиец нямаше да има възможност дори да се приближи до Мери. Ядосваше се основателно. Защото той също нямаше да успее. Дори той не беше толкова безразсъден, че да опитва да убие Мери при такива обстоятелства.

Не, засега трябва да отложи плана си. Може би трябва да смени способа. Но положението си оставаше същото. Не бива да позволява на малката си сестра да сключи брак със Стивън де Уорън.



Мери чу първо гласовете. Лек шепот, едва доловим. Помисли си, че сънува. След това й се стори, че белите й дробове са кухи и кървят и разбра, че не сънува. Гласовете зазвучаха по-високо и почнаха да се различават един от друг. Изведнъж Мери разпозна строгия тембър на графиня Нортъмбърланд и високия детски гласец на дъщеря и Изабел. Разбуди се напълно. Спомни си какво бе станало.

Едва не се удави. Мери настръхна и долови присъствието на хора в стаята. Те стояха над нея. Заля я вълна от усещания: как влажният черен мрак я поглъща и притегля надолу, паниката, която изпълваше гърдите й, изгарящите й бели дробове… О, мили боже, тя се беше опитала да избяга, но вместо това някой я бе блъснал в Темза и тя едва не загина.

Някой се беше опитал да я убие.

— Мамо, мамо, тя се събуди! — извика въодушевено Изабел.

— Чуваш ли ме? — попита нежно графинята.

Но как така не е загинала? Мери си припомни с плашеща яснота последните си мисли, преди да загуби съзнание.

А след това си спомни всичко. Сцената беше ярка и здраво запечатана в съзнанието й. Стивън я държеше в обятията си в реката, тя се носеше като труп по водата, а след това Бранд я отнесе на брега. Мери отвори широко очи. Как бе възможно да си спомня това? Мястото, откъдето гледаше, беше невъзможно за достигане — сякаш се намираше някъде високо над земята и гледаше надолу към участниците в някаква странна пиеса.

Но това не беше пиеса. Мери беше сигурна, че това, което е видяла, наистина се е случило. Защото подобно на пиесите, играни от пътуващи артисти, действието се бе развило с плашеща скорост и поразяваща бързина. Бранд я бе сложил да легне на кея, а Стивън го измъкнаха от водата. След това той се надвеси над нея и затупа гърба й. Пак я обърна по гръб и я замоли да диша. После си пое въздух и го вдиша в белите й дробове. Споменът помътня, образите станаха неясни. Мери ясно бе чула, че Бранд казва на Стивън, че тя е мъртва. А след това не чу нищо повече. Споменът почерня и се изгуби.

Графинята се усмихваше.

— Здравей, принцесо. Надявахме се скоро да се събудиш.

Мери примигна срещу нея и потрепери. Действително ли бе видяла себе си на прага на смъртта? Дали пък душата й не се е готвела да отлети на небето? А Стивън я е призовал някак да се върне?