— Тя се опита да избяга — каза Стивън малко по-късно в долната зала. Всички хора на Де Уорън се бяха събрали в залата. Присъстваше даже и Джефри, който бе преспал тук и възнамеряваше да се върне в Кентърбъри сутринта. — Но планът й се провали. Защото един маскиран мъж се появи изотзад и я блъсна в Темза, докато тя чакаше лодката.

В залата се възцари злокобна тишина. Накрая Ролф каза:

— Трябва да внимаваме много тя да не се опита пак да предприеме някой глупав опит за бягство. И разбира се, този, макар и неуспешен, опит за убийство… трябва да си отваряме очите на четири, за да не успеят убийците при следващото покушение.

Стивън беше уморен до смърт, но седеше на дългата маса, подпрял главата си с ръце.

— Смятам, че Адел Бофор е замесена в опита за бягство.

— Адел Бофор? — възкликна Джефри. Вдигна вежди и лицето му побеля. — Наистина ли смяташ, че тя е виновна?

— Никак не е доволна от това, че се женя за Мери — заяви Стивън.

Джефри не отвърна нищо. Бранд се изкашля.

— Не ми е приятно да го казвам, но тя беше тук тази сутрин.

— Какво?

— Връщах се в Тауър от ъъъ, ами, от едно място за забавления. Чух викове и дойдох да видя какво става. Много се изненадах, когато ми казаха, че си скочил в Темза. Докато чаках да се покажеш, видях Адел с крайчеца на окото си. Мисля, че като другите беше поразена от случилото се. Криеше се в сенките до стените. Щом ме видя, се обърна и избяга.

— Със сигурност тя не е убийцата — изрече през зъби Джефри.

— Има и други дворцови групировки, които имат пръст в гази работа — посочи Ролф. — Дънкан, Монтгомъри и Роджър Бофор са най-недоволни от предстоящия брак и съюза, свързан с него. Предположенията няма да ни доведат доникъде. Трябва да намерим неопровержими факти. Ако намерим някого от наемниците, взели участие в подготовката на бягството, ще го накараме да проговори.

— Всички наемници в момента прекосяват канала и пътуват за Франция — каза Бранд. — Ако имат поне малко здрав разум.

— Наемниците не са кой знае колко умни — сухо каза Ролф. — Засега ще оставим нещата така. Скоро ще плъзнат всякакви слухове. Те трябва да бъдат пресечени още в зародиш. Ще подметна тук-там, че Мери е била отвлечена и хвърлена в реката. Ще накарам всички да разберат колко сме недоволни. Обещавам ви, че всички кандидат-убийци ще размислят два пъти, преди да опитат отново.

— Тя няма да напусне Грейстоун до женитбата — заяви изведнъж Стивън. Гласът му беше твърд, а очите му — леденостудени. — Дори и самият крал да дойде, за да я вземе оттук, аз и хората ми ще го посрещнем с меч в ръка.

Всички в залата впериха поглед в Стивън. Подобно предизвикателно държане си беше чиста измяна и открито неподчинение.

Ролф отиде при първородния си син и сложи ръка на рамото му.

— Не си на себе си, затова говориш така. Много по-лесно ще спечелим краля с подчинение и покорност, а не с мечове. Хайде, Стивън…

Стивън стана.

— Тя няма да напусне това имение, татко.

Това беше предизвикателство.

Бащата и синът впериха поглед един в друг. Накрая Ролф каза:

— Съгласен съм с теб, Стивън — ние сме съюзници, а не врагове. Аз също желая тя да остане тук до сватбата. Остави ме да поговоря за това с краля. Ще гледам да го убедя да насрочи сватбата за по-ранна дата.

— Как ще го постигнеш? — Тонът на Стивън беше саркастичен. — В края на краищата Руфъс ни разкри плановете си да нападне Карлайл. Според него сватбата сигурно изобщо няма да се състои!

— За нещастие Руфъс често не доглежда всички последствия на делата си. Обаче, тъй като той обича да мами и вбесява враговете си, ще му внуша, че Малкълм много ще се разяри, ако дъщеря му се омъжи, преди да превземем Карлайл.

Стивън стисна зъби.

— Той си е загубил ума! Този брачен съюз осигурява мир, а кралят ще унищожи всичко, което постигнахме досега, и защо? Защо? За още малко земя? За да стане господар над още няколко враждуващи кланове? За да превърне Малкълм в още по-непримирим враг?

Ролф докосна рамото му.

— Не се бой. Всеки ден ще го убеждавам да не предприема проклетото нападение.

Стисна рамото на сина си, за да му вдъхне увереност и се обърна към Бранд.

— Да вървим в двора. Ще разкажа на Руфъс за случилото се и ще настоявам да ускори женитбата.

След като те излязоха, Стивън се заразхожда мълчаливо, често хвърляше поглед към стълбите.

— Защо лекарят се бави? Стои там вече четвърт час.

Джефри дойде при него.

— Сигурен съм, че всичко е наред с нея, Стивън.

Стивън втренчи поглед в брат си. Сподели с него мъката си.

— Тя едва не загина.

— Нали оцеля? Бранд ни разказа какво се е случило. Върнал си я към живота, братко. — Джефри се поколеба. — Сигурен съм, че някой ден ще ти бъде благодарна.

— Не искам да ми благодари — изрече Стивън импулсивно. След това се изчерви силно. — Какъв глупак съм! Няма никаква надежда! Тя ме мрази и след като се оженим, ако изобщо се оженим, ще ме мрази още повече за това, че ще воювам срещу родината и близките й!

Джефри се поколеба, защото нямаше какво да му отговори.

— Ще се моля и за двама ви, Стивън. А може би мирът на границата ще се запази, както и мирът между вас.

По лицето на Стивън се изписа съмнение.

И двамата се обърнаха, когато чуха гласа на лекаря.

— Милорди, имам добри новини за вас — каза той, докато влизаше в залата.

— Тя добре ли е?

— Много е пострадала, но не открих някакви по-сериозни увреждания. Останала е без сили, но това е обяснимо. Предписах й диета от сурови яйца и волска кръв. Тя помага много за възстановяване дейността на сърцето. Очаквам за няколко дена повечето течности в тялото й да възвърнат обичайното си състояние, стига да следвате съветите ми.

Джефри кимна. Стивън попита напрегнато:

— Как е тя сега?

— Спи, но това е целебен сън. Милорд, предлагам ви да си починете и вие.

Стивън кимна и благодари на лекаря. Обърна се и се качи бавно по стълбите. Най-сетне позволи на изтощението да обхване тялото му. Стисна още по-здраво зъбите си. Мери беше жива, не беше умряла… слава богу… и ако Ролф запазеше голямото си влияние върху краля, двамата щяха да се оженят не след три седмици, а само след няколко дена.

Но какво ще стане после?



Джефри се запита какво ли е да обичаш една жена толкова, че да отдадеш с готовност живота си, за да спасиш нейния. Той се поддаваше понякога на изкушенията на плътта, а иначе само си представяше страстта, любовта, приятелството и мечтите.

Приближаващият конски тропот прекъсна мислите му. Джефри застина и се заслуша. Още нямаше дори седем часът. Ролф и Бранд току-що бяха тръгнали. Зачуди се дали е възможно Руфъс да е научил толкова бързо за местонахождението на Мери.

Отиде до прозореца и погледна навън. Пет конници влетяха с тропот в двора. Носеха самоуверено златисто сините цветове на Есекс. Джефри се стегна вътрешно. В средата на групата яздеше Адел Бофор.

Тя почука и Джефри я пусна да влезе. Беше се загърнала в подплатена с кожи пелерина. Бузите й бяха поруменели от вятъра. Хвърли бегъл поглед на Джефри. Той й отвърна, без да се усмихва. Твърде добре си спомняше единствената им среща досега. Възцари се продължителна тишина.

— Какво ви води в Грейстоун, лейди Бофор? — попита той най-накрая. — Едва ли просто се упражнявате в езда.

Тя свали качулката от главата си, вдигна гарваново черните си коси и ги пусна да паднат. Те се спуснаха по гърба й и стигнаха чак до бедрата й.

— Какво искате да кажете, лорд Де Уорън? — попита надменно тя. След това отмести поглед, заобиколи го стремително и влезе в залата. Бедрото й се отърка в неговото.

Той я последва. Видя я как спира в центъра на залата и застава пред стълбите. Скръсти ръце. Тя пак се обърна към него.

— Стивън тук ли е?

— Той спи.

Тя се поколеба. Очите й гледаха изпитателно лицето му.

— А Мери?

Джефри се усмихна кисело.

— О, значи стигнахме до целта на посещението.

Тя се наежи.

— Всички вече знаят, че принцесата едва не се удави. Тя… жива ли е?

— Да.

Адел се извърна рязко, но той успя да забележи, че е уплашена.

Джефри прекоси краткото разстояние, което ги делеше, хвана ръцете й и я обърна с лице към себе си. Тя извика. Джефри не се беше отнасял грубо с жена досега. Дълбоко в себе си се засрами, но Адел не беше коя да е жена.

— Много объркана изглеждате, лейди Бофор!

Тя го изгледа гневно, но престана да се съпротивлява. Големите й гърди се вдигнаха и отпуснаха.

— Вие ли наехте убиеца? — попита Джефри и грубо я разтърси. — Вие ли?

— Не!

— Освен изкусителка да не сте и убийца? — попита той и я разтърси отново.

— Не!

Повярва й. Пусна я с облекчение.

Тя затърка ръце. Очите й бяха почернели.

— Признавам, исках Мери да се махне, но тя мислеше да избяга, а не да се удави!

— Замесена ли сте в опита за бягство?

Тя се подвоуми малко.

— Тя ме помоли да й помогна. Обвинявате ли ме за това? — нахвърли се тя върху него. — Обвинявате ли ме?

Той я гледаше неподвижно.

В очите й бликнаха сълзи.

— Стивън беше мой две години. Цели две години светът знаеше, че принадлежа на Нортъмбърланд! А сега какво? Какво! Станах за посмешище!

Той омекна.

— Най-малко вие, лейди Бофор, трябва да се оплаквате от липса на поклонници.

— Но никой не е Стивън де Уорън, наследник на граф Нортъмбърланд!

Колко добре разбираше амбициите й. Двамата много си приличаха.

— Сигурен съм, че ще си намерите добър мъж.

— Добър, да — в гласа й се долавяше нотка на горчивина. — Но могъщ и влиятелен? Не.

Неусетно и за себе си той се приближи до нея.

— Заради загубата на Нортъмбърланд ли сте готова да заплачете… или заради загубата на брат ми?

Тя примижа.

— Защо питате?