Но защо не се радваше?

Наоколо ставаше все по-светло. Изгряващото слънце приличаше на зряла кайсия на фона на мъгливия хоризонт. Беше страшно студено. За миг, докато Мери се озърташе за гребеца с лодката, който трябваше да дойде, тя изпита необичаен възторг при мисълта, че той няма да се появи. След това видя една малка лодка, която се приближаваше към кея и сърцето й заби оглушително. Разбра, че моментът е настъпил. Ако искаше да избяга, трябваше да го направи сега.

За миг се забави на ръба на пристана. Трепереше от ужас — трябваше мигновено да вземе страшно решение, от което нямаше връщане назад. Смяташе, че вече го е взела, но сега осъзна, че не е така, защото се колебаеше и не можеше да тръгне. Приближи се още повече до края на площадката. Стисна юмруци и се замоли някой да й даде съвет как да постъпи. Пред очите й изникна ликът на Стивън.

Изведнъж загуби всякакво желание да потегля. За две седмици той се беше превърнал в смисъла на живота й.

Лодката бавно се приближаваше. Мери заплака. Отначало не забелязваше, но после усети, че бузите й са се намокрили. Наистина ли трябваше да го обвинява за всичко, което се бе случило?

Вдигна юмрук и си запуши устата, за да не привлече вниманието на стражите на наблюдателната кула. Тя се беше измъкнала преоблечена като селянка от Лидъл, за да се срещне с Дъг, въпреки че знаеше, че постъпва неразумно. Именно тя не пожела да разкрие коя е на Стивън и пожертва девствеността си, но не каза името си. Мили боже, та именно Малкълм я даде на Стивън, без да я утеши дори с една дума, без дори да изчака да види дали е бременна.

Стивън не заслужаваше обидите и обвиненията, които тя хвърли в лицето му. По-лесно й беше да обвинява Стивън, отколкото себе си или още по-лошо — да обвинява Малкълм.

Мери закри лицето си с ръце. Мислите й я ужасяваха. Тя не бе нищо повече от жертва пред олтара на политиката. Осъзна ясно, че може би ще успее да избяга, но няма да има възможност да се завърне вкъщи. Ужаси се при тази мисъл. Никога нямаше да се върне вкъщи. Нямаше си дом.

Погълната от мъката си, не чу, че мъжът се приближава към нея изотзад. В мига, в който яркожълтото слънце се показа на тъмния хоризонт, нечия ръка се стовари върху рамото й.

За миг си помисли, че това е Стивън, че той въобще не е упоен, тръгнал е след нея от замъка и сега слага край на опита й за бягство. Обърна се, но не, за да заяви, че е невинна, а разтворила широко ръце от облекчение.

Маскираният мъж я сграбчи и я блъсна ожесточено.

Мери изпищя с всичка сила. Времето като че ли спря, когато тя политна във въздуха. В един, сякаш безкраен, миг, докато падаше, Мери забеляза с ужас, че я блъскат в Темза, за да се удави.

Падна с шумен плясък в реката и потъна. Отначало не можа да помръдне. Водата беше леденостудена и Мери се зашемети. Неистово желание за живот я извади от това състояние, но пелерината и полите й се бяха обвили около крайниците й и я сковаваха, докато тя потъваше бързо в мрака. В гърдите й избухна паника, когато почна да се задавя, тъй като не можеше да диша. Мери размаха ръце, но дрехите я бяха усукани още по-здраво и я потопиха по-надълбоко.

Мили боже, щеше да умре.

Щеше да умре, без да види пак тези, които обича, без дори да се сбогува с тях. В главата й се появиха милите им скъпи лица — на майка й, на братята й и на малката й сестра, Моди. Малкълм. Сърцето й се изпълни със скръб. И Стивън, тя си спомни за Стивън, когото беше предала толкова вероломно.

Мери не искаше да умира. Твърде млада беше, за да умре. Още не си беше поживяла. Сети се, че е на прага на съвсем нов живот като жена на Стивън и внезапно осъзна, че трябва да живее заради него.

Но потъваше все по-дълбоко. Почна да се дави. Водата навлезе в белите й дробове и тя започна да се задушава. Тялото й се изви болезнено от натиска на реката. Стори й се, че белите й дробове всеки миг ще избухнат.

В главата й лумнаха искри. Миг преди да потъне в мрака, Мери разбра, че вече е твърде късно.

14

Стивън видя как маскираният мъж блъска Мери в Темза.

Изобщо не беше пил от упойващото вино. Тъй като подозираше какви са намеренията на годеницата му, бе следил внимателно движенията й и видя как тя излива крадешком съдържанието на едно шишенце в чашата му за вино. Бе се престорил, че пие няколко чаши бургундско. Дори разпозна по миризмата какво му е сипала. Гневът му се изпари донякъде, когато разбра, че не иска да го отрови, а само да го приспи.

Престори се, че опиумът му е подействал и зачака следващия й ход. Скоро му стана ясно, че тя се готви да избяга. Последва я, когато излезе от Тауър и се скри в сянката при изхода от външната стена на замъка. Още не му се вярваше, че е посмяла да извърши това.

Но сега гневът му се изпари. Стивън изрева яростно и изскочи от прикритието си, когато видя, че черната река поглъща Мери.

Спря на ръба на кея. Свали рязко колана на меча си, докато оглеждаше внимателно вълничките на повърхността, надявайки се да я зърне поне за миг. Раздра туниката си с трескава бързина и изрита настрана ботушите си. От Мери нямаше и следа. Водата беше огледално гладка и нищо не показваше мястото, където беше паднала.

Сърцето му болезнено подскочи. Стивън се гмурна, за да я намери.

Беше минало по-малко от половин минута, откакто тя изчезна под повърхността на водата. Той се хвърли право в тъмните дълбини. Мракът го заслепи напълно. Тя не се виждаше никъде.

Стигна максималната дълбочина и се огледа. Заплува още по-решително и яростно. Пробиваше си път през водата, като размахваше лудо ръце. Белите дробове го заболяха. Стори му се, че изгарят. Къде беше тя?

Не желаеше да се предаде. Не биваше да се предава. Ако постъпеше така, тя щеше да загине.

Болката почна да го подлудява и заплашваше да превземе изцяло съзнанието му. Стивън застави ума си да разсъждава — не биваше да забравя целта си, на всяка цена трябваше да намери Мери! Направи кръг и заплува още по-надълбоко. В мозъка му избухнаха светлини. Обхвана го неудържима животинска паника, която нямаше разумно обяснение. Инстинктът му за оцеляване му крещеше с всичка сила да прекрати тази лудост и да изплува на повърхността веднага, бореше се с решимостта му да я намери. Но той трябваше да я намери. Не можеше да живее без нея. Тя му бе нужна повече от всичко друго.

Не можеше да диша повече.

Май щеше да умре заедно с нея.

Ярко бяла светлина завладя съзнанието му. С нея дойде и болката. Пръстите му докоснаха някакъв плат.

Стивън почна да се задушава, но вече беше сграбчил копринената туника. Само след миг той държеше Мери с едната си ръка. Зарита бясно и зацепи водата със свободната си ръка. С мъка вдигна двамата нагоре, нагоре през гъстите и тежки водни талази. Закле се, че ще се измъкнат и двамата.

Главата му изскочи над повърхността на водата. Пое си въздух. Белите дробове го изгаряха. Почти не чуваше мъжете, които викаха от кея. Образите им бяха неясни и се мержелееха пред очите му. Мери се беше отпуснала безсилно в ръцете му и не даваше признаци на живот. Зрението му се проясни. Обзе го ужас. Лицето й беше смъртнобледо и безжизнено.

— Стивън — извика някой. Беше Бранд. Брат му скочи мигновено при него във водата, взе Мери от ръцете му и заплува с нея към брега. Стивън го последва. Неколцина му подадоха ръка и го изтеглиха на дървения пристан. Стивън се отскубна от тях. Тръгна, олюлявайки се, към Мери. Тя лежеше по гръб. Не дишаше.

— Стивън — каза задъхано Бранд и го хвана за ръката. В гласа му се долавяше съчувствие и съжаление.

Стивън го блъсна яростно настрана. Обърна Мери по корем. Шляпна я силно по гърба. Тя повърна обилна струя вода. Той я тупна отново, и отново. Водата почна да се излива от пея като гейзер.

Пак я обърна по гръб.

— Дишай! — извика той. — Дишай, Мери, моля те!

Тя не помръдваше. Приличаше на труп.

Бранд го сграбчи изотзад.

— Стивън… тя е мъртва.

— Не! — извика той. В този миг реши, че никой и нищо на този свят, дори Бог, няма да му отнеме жената. На нея й трябваше въздух. Щеше да й даде своя.

Наведе се над нея и докосна устните й със своите. Отвори насила устата й. Насила вля животворния си дъх в нея. Отново, и отново. Стори му се, че тялото и потрепва леко, и го обхвана свирепа надежда.

— Стивън, спри — изрече измъчено Бранд някъде над него. Стивън не го чу. Ръцете му се притиснаха към малкия й гръден кош. Натисна го, докато вкарваше още от въздуха си в белите й дробове. Налучка ритъм, който да прилича на собственото му дишане.

Мери като че ли се затопляше под бузата му.

Спря за малко, обгърна лицето й с ръце и се втренчи в нея. Тя не изглеждаше вече толкова синя и като че ли помръдваше… Мили боже, тя дишаше!

Викът му приличаше много на ридание. Стивън се строполи до нея.

— Тя диша! — възкликна някой. — Де Уорън й спаси живота!

Стивън вдигна ръка към очите си, за да не го види някой, че плаче. Сълзите му рукнаха неудържимо. Не беше плакал от седемнадесет години. Това беше истинско чудо. Той смяташе, че е забравил как се плаче.

— Доведете лекар и донесете кожи — нареди Бранд. Стивън усети, че брат му загръща с туниката си почти голото му тяло. Не носеше нищо друго освен тесните си панталони. Трепереше от студ, но отхвърли туниката, без да обръща внимание на протестите на Бранд и седна. Бяха наметнали и Мери. Той я притегли в обятията си и стана с помощта на брат си. Мери беше жива, но едва дишаше и беше бледа като призрак. Той и Бранд се спогледаха.

— Доведи ми кон — каза той. — А след това прати лекаря в Грейстоун.

Стивън положи Мери на леглото си, бързо и сръчно свали прогизналите й дрехи и я уви в няколко вълнени одеяла и една тежка лисича кожа. Мери още беше смъртнобледа. От време на време тялото й се разтърсваше конвулсивно. Беше в безсъзнание.

Без да се подвоуми и за миг, Стивън смъкна мокрите си дрехи и легна до нея. Притегли тялото й в прегръдките си и между краката си. Затърка ледените й ръце. В погледа му се четеше горчивина, гняв и уплаха. Мислеше с отчаяние, че тя го мрази прекалено много. Ако не познаваше Мери, би си помислил, че станалото е някакъв нощен кошмар. Невероятно бе, че една жена е могла да прибегне до такава отчаяна постъпка само и само да избегне нежелания брак. А освен това кой, кой бе дръзнал да се опита да я убие? Кой беше зад маскирания злодей?