— Кога трябва да се закълна? — попита Джефри. Устата му беше пресъхнала и той навлажни устните си. Беше се изпотил.

— Днес. Тук. Сега.

Джефри се насили да мисли, въпреки че беше поразен. Нямаше време да се измъкне с хитрост от новото трудно положение. Кралят настояваше клетвата да бъде произнесена незабавно. По принцип архидяконите не спадаха към най-видните духовници в кралството. Обаче Джефри бе ръководил Кентърбъри от смъртта на Лафран и притежаваше твърде голяма власт и влияние. Защото през последните четири години бе воювал срещу короната и беше фактически глава на църквата. Липсата на архиепископ го правеше ръководител на всички църковни дела. А сега Руфъс беше довел неспирната им битка до окончателна развръзка. Джефри имаше пред себе си два избора — да се закълне или да откаже. Не се съмняваше и за миг, че ако откаже, веднага ще бъде хвърлен в подземията на двореца. Руфъс се беше отнасял и по-зле с тези, които му се противяха и го предизвикваха.

— Колебаеш се — каза Руфъс. Усмивката му вече не беше приятелска. — Значи и ти си религиозен фанатик?

Джефри стисна зъби. Един мускул трепна на лицето му.

— Не съм фанатик — отговори той и се усмихна насила. — Ще изпълня волята ви, ваше величество.

И падна на колене.

Някой ахна. Може би беше Монтгомъри.

Джефри не беше фанатик, но каузата, за която се бореше, бяха църковните интереси. Той подкрепяше много от предлаганите реформи, подкрепяше защитата на правата на църквата срещу домогванията на краля. Знаеше, че ще продължи да прави това. Но последните четири години доказаха, че е невъзможно да победи краля в открита война. До какво доведоха всичките му усилия досега? Резултатът от последния отчет на църковните доходи пред краля беше, че той пак отне от епархията няколко хиляди лири.

Време беше да промени тактиката си. Възможно ли е да стане съюзник на короната, като скрито продължава да защитава интересите на църквата и Бога?

— Много мъдър избор — промърмори Руфъс. След това гласът му стана рязък. — Да свършваме с това!

Джефри се закле пред свидетелите, че ще поддържа и ще се подчинява всячески и завинаги на своя господар, крал Уилям Английски. Руфъс го изненада приятно, като му даде малко, но изключително доходно имение на юг. Джефри целуна коляното на краля и му позволиха да стане.

Погледите им се срещнаха. Задоволството на Руфъс беше очевидно.

— Докажи, че заслужаваш доверието, което ти имам и ще се издигнеш още повече — заяви той.

Джефри веднага разбра намека. Изпитанието още не беше свършило. И ако продължеше да се подчинява на волята на краля, щеше да спечели още. Тъй като беше само архидякон, Руфъс явно намекваше, че ще го назначи на много по-отговорен пост. Но Джефри не се въодушеви. Вместо това вътрешностите му се свиха болезнено. За миг се изплаши и отчая.

Изборът, който току-що бе направил, беше лесен в сравнение с този, който скоро трябваше да направи, ако кралят казваше истината.

Ролф дойде при него и стисна ръката му. Усмивката му вдъхваше увереност, но не беше особено ведра. Тъкмо се приготви да си тръгне и кралят извика.

— Чакай, скъпи архидяконе, чакай.

Джефри бавно се обърна.

Руфъс се усмихваше.

— Боя се, че това е само началото и ти предстои доста работа. Преди малко днес сутринта Анселм ми отказа. Няма да свика воините, които ми дължи. Заяви, че няма да използва мощта на Кентърбъри, за да подпомага кръвопролитните ми амбиции за повече власт — Руфъс втренчи поглед в него. Следващите му думи прозвучаха като въпрос. — Но ти, разбира се, ще ми доведеш тези васали.

Това беше първото изпитание. Този път Джефри не се помая. Независимо от последиците.

— Кога… и къде?

— След две седмици тръгваме на поход срещу Карлайл.

Джефри се олюля. Баща му, който стоеше до него, изгледа слисано краля. След това двамата, които външно толкова си приличаха, се спогледаха. В очите им се четеше тревога.

Руфъс се засмя и потри доволно ръцете си.

— Малкълм никога няма да заподозре какви планове имаме. Та нали само след няколко дена скъпата му дъщеря и нашият любим Стивън ще се оженят! — тържествуваше злорадо Руфъс. — Невъзможно е да не успеем! Шотландецът е обречен да загуби!



Мери не успя да заспи. На вечеря Адел й даде сигнала „да“, както се бяха разбрали, когато всичко стане готово. Отчаяние изпълваше душата й. Не смееше да се вглежда в мислите и чувствата си, защото знаеше, че в действителност не иска да избяга от годеника си.

Но трябваше да го направи. Длъжна бе да се измъкне от този омразен брак. Как да се омъжи за него след всичко, което стана?

Нима той не бе съсипал живота й?

Тя се обърна на другата страна. Камбаната току-що бе била за утринната молитва. Небето скоро щеше да стане сиво и щеше да се наложи да предприеме своя опит да избяга от всичко, което й беше противно. Неясно защо й се прииска да заплаче. Спомни си за разкошната червена вълна, която Стивън й бе подарил. Така и не я забрави.

Пажът й бе казал, че господарят му е яздил чак до Чипсайд, за да я купи.

Мери се обърна по корем. Чувстваше се безпомощна. Не проумяваше защо той й носи подарък, след като тя му заяви в лицето, че го мрази. Накара я да се почувства ужасно. Защото тази вечер щеше да му се отплати за подаръка с предателство.

Смуглият му лик изплува пред нея, както и още по-мрачните му думи, че трябва да внимава с Адел и че тук в двора няма приятели. Колко добре го разбираше сега. Той се нуждаеше преди всичко от приятел, от другар, от вярна жена.

Но това нямаше да бъде тя. Той й съсипа живота. Така беше, и Мери знаеше, че никога няма да му прости.

Главата я заболя. Това й се случваше често, откакто пристигна в двора и узна очевидната истина — баща й не играеше никакви игри и действително искаше да сключи съюз с Де Уорънови. Мери затвори очи, но сълзите й продължаваха да се стичат. Хубаво беше замислила това бягство, но какво щеше да стане след завръщането й вкъщи? Щеше ли Малкълм да я приеме, или ще я върне?

Ако той беше човекът, за когото го мислеше, би я приел с разтворени обятия и би се гордял от успешната й измама на врага. Сигурно обстоятелствата го бяха принудили да я отхвърли така. Мери беше мислила дълго и напрегнато, за да открие поне една полза, която ще извлече Шотландия от брака й освен мира. А Малкълм се подиграваше на идеята за мир, тъй като желаеше преди всичко да премести границата на юг до мястото, докъдето се е простирала някога Шотландия.

Мери никак не беше сигурна, че ще съумее да издържи всички изпитания, които я очакваха. Не спираше да си повтаря думите, които Малкълм изрече в онзи ден в полето. „Макинън ми обещава сигурната си подкрепа. А ти какво ще ми донесеш?“. Спомни си и Стивън такъв, какъвто го видя в онзи следобед. Лицето му беше потъмняло от разочарование, когато тя не му благодари за подаръка.

— Мери — прошепна Адел в ухото й. — Време е, трябва да вървим!

Моментът не беше подходящ да се отдава на незначителни спомени. Мери стана от леглото. Трепереше. Погледът й срещна очите на Адел. Черните зеници на богатата наследница пламтяха триумфално. Скоро щеше да получи Стивън, както бе замислила.

Стивън де Уорън представляваше най-голямата заплаха за плана на Адел. Той беше твърде хитър и явно подозираше какво се готви. По време на вечерята Мери изпълни съвета на Адел и сипа няколко капки опиум във виното му. Стивън изпразни няколко чаши бургундско и Мери видя, че му се доспива. Когато се разделиха на прага на спалнята, той примигваше сънено, а очите му бяха помътнели. Не се усъмни и за миг, че в момента хърка звучно и ще спи така още дълго.

Адел побутна Мери. Тя не биваше да се бави повече. Видя през цветното стъкло на тесния прозорец, че навън вече се развиделява. Облече си бързо дрехите, които беше си приготвила. Адел пропълзя обратно до леглото си, но се взираше в нея с котешкия си поглед. Никоя от другите жени в стаята не помръдваше. Беше толкова тихо, че чуваше неспокойното си дишане. Обу се светкавично. Помисли си, че постъпва като крадла, но взе пелерината на една от дамите.

Адел яростно й махаше да тръгва по-бързо.

Първият сив проблясък на зората проникна в стаята, когато Мери се измъкна навън. Стражите я запитаха къде отива и тя им обясни, че иска да отиде до тоалетната. Трепереше от студ. Това обясняваше защо си бе взела пелерина. Погледна към Стивън. В ъгъла, където се намираше сламеникът му, беше много тъмно. Не го виждаше ясно, но той даже не хъркаше. Поне за него нямаше нужда да се безпокои. Още бе под въздействието на опиума. С опънати до крайност нерви, Мери тръгна след единия страж по тъмния празен коридор.

Влезе в тоалетната. Не обърна внимание на миризмата и зачака. В този миг се досети, че повече няма да види Стивън, освен ако Малкълм не я върне обратно. Мили боже, какво правеше тя!

Мери подскочи от изненада, тъй като чу шум от силен удар и глухо тупване на земята. Събра кураж и надзърна навън. Стражът лежеше като мъртъв на пода, а някакъв друг мъж се беше надвесил над него. Лицето му беше маскирано. Той й махна гневно да побърза и хукна пред нея по задните стълби.

Мери не посмя да се бави. Не смееше и да мисли за друго, освен да се моли стражът да не е загинал по нейна вина. Не видя никого, докато летеше по стълбите след мъжа, нает от Адел.

Мери излезе през кухните. Досега бе държала пелерината така, че да закрива лицето й. Щом се озова навън, хукна да бяга.

Може би никой не я видя, докато прекосяваше светкавично празния двор и тичаше към конюшните. Във всеки случай не се чу предупредителен вик. Прикриваше старателно лицето си с наметката и така по нищо не се различаваше от другите жени. Несъмнено стражите бяха виждали не една жена да пресича крадешком двора на отиване или връщане от любовна среща. Мери заобиколи конюшнята и изхвръкна през една врата на дебелата външна стена. Слезе по стръмните каменни стъпала, мина по един техен коридор и излезе през друга. Озова се навън под стените на замъка. Беше на пристана. Беше успяла да се измъкне.