На масата имаше около стотина лордове и дами. Те вечеряха със своя крал. Масата беше отрупана с храна и пиене. Няколко клоуна вдигаха врява зад вечерящите. Един менестрел пееше песен. Стивън я поведе покрай долния край на масата. Двамата се насочиха към подиума, където седеше Уилям Руфъс.

Руфъс се смееше. Внезапно усмивката му изчезна и той впери поглед в тях. Не в нея, а в Стивън. Мери си заповяда да вдигне поглед към лицето на Стивън. То беше приветливо и напълно непроницаемо.

— Ела, ела да седнеш до мен! — извика весело Руфъс. — Трябва да си довършим разговора, скъпи Стивън.

Те седнаха на подиума в качеството си на почетни гости. Кралят беше отляво на Мери. Тя така го мразеше, че се скова от напрежение, обаче си напомняше, че трябва да прикрива истинските си чувства. В никакъв случай не биваше да дразни английския крал, докато беше затворничка в замъка му.

Стивън седеше от другата й страна. Откакто я беше взел от стаята й, не бе продумал. Сега се зае да отговаря на дружелюбните въпроси на краля. Седеше твърде близо до нея и тя се почувства неудобно. Краката им се опираха от коляното до бедрото. Мери не желаеше да има нищо общо с него, но масата беше претъпкана и нямаше нито едно свободно място. Тя се примири с мисълта, че ще трябва да търпи близостта му до края на вечерята.

Мери усети, че към нея са насочени доста хищни и изпълнени с любопитство погледи. Беше изложена на показ пред всички.

Бузите й пламнаха. Помисли си с горчивина, че не е почетна гостенка и всички го знаят. Тя бе затворничка и дива шотландка. Нормандските лордове и дами я гледаха така, сякаш имаше люспи и бълваше пламъци.

След това забеляза Адел Бофор. Тя седеше точно под подиума и не обръщаше внимание на Мери, въпреки че често хвърляше огнени погледи на Стивън. Мери си спомни за техния план, подробностите на който тепърва трябваше да бъдат уточнени, и й стана неловко, защото, ако всичко се развиеше благополучно, Адел някой ден щеше да стане жена на Стивън.

Наследничката на Есекс седеше между двама мъже, за които Мери си спомни, че е виждала вече този ден. Те присъстваха в спалнята на краля, когато й се бе наложило да изтърпи унизителния разпит. Единият от тях беше висок и с кестенява коса. Неясно защо, той й се стори познат, въпреки че никога по-рано не го беше виждала.

Стивън продължаваше да не я забелязва. Кралят надълго и нашироко описваше премеждията си в Кент. Мери не го слушаше. Просто не я интересуваха думите му. Стивън, внимавайки да не изпусне някоя дума, й предложи виното си.

На Мери не й се пиеше. Искаше й се да е където и да било другаде, само не там. Искаше й се вечерята вече да е свършила.

— Дворът на брат ми не ти ли харесва, принцесо?

Принц Хенри, който седеше от другата страна на Руфъс, привлече вниманието на Мери. Усмихваше й се. Заприлича й на привидно ленив вълк, който се готви да скочи върху беззащитната си жертва.

— Разбира се, че ми харесва, сир — каза Мери и се усмихна с усилие. — Как е възможно да не ми харесва? Та аз съм тук с моя любим. Имаме честта да вечеряме с нашия велик крал. Зашеметена съм от възхищение — гласът й звучеше съвсем невинно, но очите й хвърляха искри.

Принц Хенри продължи да я гледа, вече без усмивка. Бе усетил саркастичните нотки. Това целеше и Мери. За нещастие Стивън не беше толкова увлечен от разговора с краля, колкото си мислеше тя, и също я чу. Веднага му стана ясно какво иска да каже и сложи ръката си върху нейната в знак на предупреждение. Тя го изгледа невинно и се усмихна леко в отговор.

— А какво мислиш за Лондон? — попита Хенри нехайно, макар че погледът му я пронизваше.

— Как е възможно да не ми направи впечатление толкова голям град? Вие, норманите, наистина умеете да правите впечатление. Делата ви вдъхват благоговение. Всичките — Мери не можеше да се спре. — Иска се голяма смелост, за да накарате една шотландска пленничка да иде до олтара, нали?

И Стивън, и Хенри застинаха. Мери потрепери, защото беше успяла да вбеси Стивън, но Хенри се развесели.

— Според мен смелостта няма нищо общо с това според мен — Хенри затвори очи. Когато ги отвори, той се усмихна отново. Мери усети, че се сковава. — Не искаш ли да се срещнеш със скъпия си брат, принцесо? — попита той с провлечен глас.

— Моят брат ли? — Само за един миг той бе разбил самоувереността й.

— Извини ме, каква грешка на езика! Твоят полубрат Дънкан, скъпият приятел на моя брат — Хенри се засмя и посочи с ръка мъжа с кестенявата коса, който седеше до Адел, човекът, който й се бе сторил познат.

Мери се сепна. Разбира се, че Дънкан беше в двора, нали беше дошъл тук като заложник още като малък преди двадесет години! Той беше най-голямото дете на баща й и беше плод на първия му брак. Всъщност бе почти на годините на Руфъс и беше израснал с него. Това обясняваше защо бяха такива приятели и защо той беше един от тримата придворни, които вечеряха толкова близо до краля. Мери се въодушеви. Вече не се чувстваше самотна.

Дънкан стана бавно и се поклони леко.

— Най-сетне се срещаме — каза той. — Това събитие ме завари неподготвен, сестро.

Сега Мери го позна. Цветът на лицето му беше като на баща му. Имаше и същите очи като него. Въпреки че думите и гласът му звучаха малко официално, той се усмихваше сърдечно. Мери отвърна на усмивката му. Вече си имаше съюзник в двора, истински съюзник сред толкова много врагове — нейният почти забравен полубрат.

— Хайде, сестро — каза той и тръгна към подиума. — Да се целунем като близки роднини, които не са се виждали отдавна.



Той я наблюдаваше.

Мери беше получила почетното място на подиума точно до краля, а Стивън де Уорън седеше от другата й страна. За разлика от онзи следобед, когато тя се бе появила раздърпана от дългата езда, днес носеше най-хубавите си дрехи и демонстрираше кралската си кръв и богатството си. Златистата горна туника с избродирани по шевовете и по ръкавите патици подчертаваше красивия й тен, а обсипаният със скъпоценни камъни златен пояс и гривната, по която блещукаха сапфири, разкриваха на всички нейния произход и богатството й. Днес никой не би си помислил и за миг, че тя не е принцеса.

Той я наблюдаваше. Тя очевидно мразеше своя бъдещ мъж. Пребиваването в Тауър не й беше приятно и не успяваше да прикрие неприязънта си. Явно и Стивън де Уорън не изпитваше особено удоволствие. Тя не криеше както ума си, така и безразсъдната си смелост. Да, тя беше дъщеря на Малкълм. Това си личеше по държането й, но не и по външния й вид. В това отношение беше пълно копие на кралица Маргарита.

Руфъс беше заявил, че тя му прилича на момче. Беше дребна, но не приличаше на момче. Толкова хубава жена трудно би могла да мине за момче. Той се съмняваше, че годеникът й мисли за нея по този начин.

Погледна Стивън де Уорън. Цяла вечер той слушаше краля и му отговаряше, когато това се искаше от него. Не се беше усмихнал нито веднъж Но това май не интересуваше Руфъс. Тази вечер той беше по-оживен от обикновено. Отдавна не беше изпадал в толкова добро настроение. А не беше пиян.

Стивън де Уорън му хвърли бегъл поглед. Дънкан отмести своя. По гърба му полазиха студени тръпки. Винаги беше мразил Де Уорън. С него се познаваха от много години. Познаваха се дори твърде добре, въпреки че имаха десетина години разлика във възрастта. Дънкан винаги беше завиждал на мъжествеността на Де Уорън. Сега, когато го гледаше как седи на мястото, което обикновено принадлежеше нему, изпита нещо повече от завист. Усети заплаха. Каза си, че Стивън де Уорън няма да остане дълго в двора, но това не го утеши.

Как да се радва? Три седмици оставаха до женитбата, а три седмици бяха опасно дълго време.

Дънкан се дразнеше и от друго. Де Уорън никога не беше прикривал презрението си към Дънкан. До днес Дънкан не знаеше дали то се дължи на сексуалните му вкусове — и Дънкан като Руфъс си падаше по момчета, или за него имаше политически причини. Винаги беше подозирал, че Де Уорън знае истината за него — че той, Дънкан, винаги е правил всичко възможно, за да осъществи прекомерните си амбиции.

Страхът от Де Уорън предизвика и гнева му. О, колко го мразеше Дънкан! Но още повече мразеше годеницата му, защото тя беше от същото потекло като него самия.

Дънкан не се удържа и отново впери поглед в Мери. Тя беше отраснала в неговото семейство. И той трябваше да има същото детство. Докато я гледаше, си спомни за баща им, когото той мразеше най-много от всички. Прочутият Малкълм Кенмор. Героичният шотландски крал. Бащата, който даде най-големия си син за заложник на Уилям Завоевателя като гаранция за доброто си поведение за в бъдеще. А след това неведнъж бе нарушил клетвата си, без да го е грижа дали няма да изложи на опасност сина си. Дънкан оцеля само благодарение на хитростта си, която проявяваше още от съвсем малък.

Славните дни на Малкълм бяха отминали. Той беше стар Дънкан се надяваше, че той скоро ще подцени някой от враговете си и ще загине в бой. След това тронът на Шотландия щеше да бъде готов за нов завоевател. Дънкан възнамеряваше именно той да бъде завоевателят.

Нямаше да позволи на никого, включително на сестра си и мъжа й, да му препречи пътя към властта. Нортъмбърланд винаги бе бил верен на короната, винаги с готовност бе съкрушавал всички въстания срещу краля. Но никога по-рано не бе бил съюзник на Шотландия, най-големия английски враг. Дънкан беше съобразителен и бързо съзря новопоявилите се възможности, които превръщаха в прах всичките му амбиции. Нортъмбърланд може би щеше да продължи да подкрепя твърдо Уилям Руфъс, а значи и Дънкан, но ако не постъпеше така? Всички знаеха колко амбициозни са Де Уорънови. Ами ако изберяха да помогнат на любимия син на Малкълм, Едуард или се опитаха да качат някой от самите тях на трона? Нероденият син на Мери имаше пълни права над Шотландия, също като другите си роднини.

Тази сватба щеше да се състои след три седмици. Освен ако не станеше някакъв нещастен случай…