Трепна рязко, защото жената, която стоеше в сянката на отворената врата, я съзерцаваше с явно удоволствие и се наслаждаваше на смущението й. Най-малко нея Мери искаше да вижда сега. Това беше твърде хубавата чернокоса жена, която се беше изправила толкова дръзко срещу Стивън преди час. Това беше нормандската му любовница.

Двете впиха поглед една в друга.

В погледа на другата жена се четеше открито презрение.

— Не ми казвай, че ще спиш тук.

Мери се изправи и вирна брадичка. Усещаше, че е уязвима. Другата жена, прекрасната бивша любовница на Стивън, я беше сварила в момент на слабост.

— Точно така, ще спя тук — прошепна тя, като се помъчи да не издава смущението си.

Жената влезе в стаята и бавно се заразхожда около Мери.

— Значи насила те карат да се ожениш за Стивън.

— Явно знаеш коя съм — каза замислено Мери, без да се усмихва. Стана. — Но още не си се представила.

Жената се усмихна неприятно.

— Аз съм лейди Бофор — каза тя. — Адел Бофор. Жената, за която трябваше да се ожени Стивън.

Мери видимо се изненада. Беше предположила, както се оказа, погрешно, че тази жена му е била любовница. Но тя не беше куртизанка, а една от най-богатите наследнички в Англия. Мери се смути още повече. Беше предположила, че отношенията им са такива, защото жената и Стивън се бяха държали твърде интимно един с друг. След като разбра, че Адел е благородничка и богата наследница, тя някак си загуби желание да спори с нея. Каза си, че това няма значение, защото Мери надвишаваше много Адел по ранг. Изобщо не си бяха съпернички. Но Мери се чувстваше така, сякаш двете бяха именно такива — яростни и ожесточени съпернички.

— Той се жени за теб само заради съюза и роднинските връзки, които ще му донесеш — изрече Адел с присвити очи. Тя беше затворила вратата. Сега приглаждаше с ръка ярко тюркоазената рокля над съблазнителните си бедра. Позата й беше предизвикателна. Мери се досети, че тя нарочно изтъква извивките на тялото си, за да покаже превъзходството му над крехкото й момчешко тяло.

— А пък за теб е искал да се ожени, защото си много богата — отвърна язвително тя. Но гласът й не звучеше уверено. Тази жена сигурно беше мечтата на всеки мъж. Мери добре си спомняше думите на Стивън към краля преди малко. Може би кралят намекваше за Адел Бофор, когато каза, че Стивън винаги е харесвал по-едри жени. Това не я интересуваше, разбира се. Тя го мразеше заради всичко, което й беше сторил.

— Вярно е, че ме искаше заради моето богатство, но и заради много други неща — каза Адел дрезгаво.

Мери си ги представи прегърнати и усети, че мрази тази жена. Но защо? Както каза Адел, насила я караха да се омъжи за Стивън. Той не само я бе оскърбил, но и не успя да я защити публично. И най-важното, тя го мразеше заради това, че той я раздели завинаги с баща й и й съсипа живота.

Обаче въпреки всичко Мери почна да си спомня интимните мигове със Стивън, мигове, изпълнени с върховна, неудържима страст. Беше ли докосвал Адел така, както нея?

Адел пристъпи напред. Двете се изправиха една срещу друга. Тя се извисяваше над Мери, но тя не се изплаши от внушителния й ръст.

— Ще ти помогна.

Мери се стресна.

Изведнъж Адел се обърна и отиде до вратата. Отвори я и надзърна в коридора. Никой не ги подслушваше. Тя затвори вратата и се облегна на нея. Очите й искряха като оникс, погален от слънчев лъч.

— Ще ти помогна — повтори тя. Гласът й беше тих и напрегнат.

— Не разбирам — каза бавно Мери, но умът й заработи и тя започна да разбира за какво намеква Адел Бофор. Но… не, тя няма да посмее!

— Ти не искаш да се омъжваш за него.

Мери кимна и кръстоса погледа си с другата жена.

Адел се усмихна бавно и изкусително.

— Искаш ли да избягаш?

Мери се подвоуми. Пред очите й се появиха две съперничещи си лица: лицето на баща й, което изведнъж се изпълни с омраза, и това на Стивън. То я съблазняваше с обещания. Тя се отърси от примамката.

— Да.

— Тогава ще го уредя.



Стивън остави Мери в стаята й и се запъти към долния етаж. Не отвръщаше на погледите на другите, понеже не искаше да разговаря с никого. Желаеше единствено да подиша малко чист въздух. Трябваше да премисли всичко отново.

— Стивън!

Гласът на брат му го накара да спре. Стивън се извърна и видя, че Джефри прекосява голямата зала. Явно се връщаше от покоите на краля. Той се приближи и Стивън забеляза, че е стиснал здраво зъби, а мускулите по лицето му потрепват неспокойно.

Джефри закрачи редом с него.

— Чух, че си пристигнал с принцесата — каза той.

На Стивън не му се говореше за Мери, не и сега, когато тя му разкри колко го мрази.

— Да.

— Къде искаш да отидеш?

— Където и да е, само не тук. Може би ще пояздя малко. Искаш ли да дойдеш с мен?

Джефри се засмя горчиво.

— Аз също нямам никакво желание да се застоявам тук! — Но когато Стивън понечи да тръгне, той го хвана за ръката и го спря. — Остави ли някой да я пази?

Беше съвсем ясно за кого говори. Стивън се изчерви. Не му беше присъщо да допуска такива грешки.

— Не.

Джефри му зашепна настойчиво.

— Всички в Тауър говорят за твоята женитба. Мнозина са недоволни. Мнозина се боят. Особено Бофор, Монтгомъри и Дънкан. Не бива да я оставяш сама и без охрана. Бъди сигурен, че някой от тях ще се опита да сложи кръст на този брачен съюз. Какво по-лесно от това да сторят нещо на Мери?

Стивън се разгневи на себе си.

— Или да я убият — изрече той навъсено. — За бога, тя така ме ядоса, че изскочих навън, без да си помисля за безопасността й. Съвсем прав си! Не дойдох тук с нея за развлечения, Джеф.

— Ела — Джефри го хвана за ръката. — Когато влизах видях Бранд на долния етаж. Той ще я пази, докато пратиш някой друг.

Те тръгнаха по тесните стълби и намериха Бранд в долната зала заедно с още няколко рицари. Разговаряха. Така беше свикнал той да си прекарва времето, когато не го пращаха да потуши някое въстание или да се бие другаде за краля. Лицето му светна, когато ги видя. После, когато чу молбата на Стивън, стана сериозен.

— Не се безпокой — увери той най-големия си брат. — Ще стоя пред вратата, докато се върнеш. Да си призная, мразя да си губя времето в двора. Много повече предпочитам битките.

Стивън и Джефри излязоха от замъка.

— Още е млад — подхвърли Стивън. — След няколко години войната ще му се струва уморителна.

Лицето на Джефри помрачня.

— А моите битки май току-що започнаха.

Двамата спряха на откритото място пред замъка, без да обръщат внимание на слугите, рицарите и придворните, които бързаха по своите дела около тях.

— Какво е станало?

— Както знаеш, Руфъс настоя да дойда. Пристигнах, но той цели три дена не благоволи да ме повика — сините очи на Джефри блеснаха като сапфири. — Харесва му да си играе с поданиците си като котка с мишка. Харесва му да злоупотребява с властта си!

— И срещна ли се с него накрая?

— Току-що — Джефри изгледа мрачно Стивън. — Половин час ми говори надуто разни глупости за архиепископ Анселм. Руфъс явно се е оправил от болестта и е много ядосан на архиепископа. Подозирах, че Анселм е фанатик. Постъпките му от тази седмица доказаха, че съм прав.

— Ще ми кажеш ли за какво са се карали?

Джефри се засмя безрадостно.

— Спорят за по-малката част от церемонията на ръкополагането. Кралят претендира, че има право над тази част. Църквата, разбира се, не е съгласна.

— А след като престана да беснее заради Анселм?

— Както и очаквах, поиска да разбере колко воини дължи епархията на короната.

— Каза ли ти защо?

— Не, но намекна, че скоро ще свика васалите си. — Джефри направи гримаса. Погледът му беше пронизителен. — Руфъс ми каза, че ако Анселм откаже да даде исканите воини, очаква аз да свърша това.

Стивън постепенно осъзна колко е опасно и трудно положението на брат му. Накрая каза:

— Кажи ми, Джеф, на кого ще се възпротивиш? На архиепископа или на краля?

В сините очи на Джефри лумтяха пламъци. Той насочи поглед към хоризонта, сякаш търсеше отговор от Бог.

— Не знам.

Стивън замълча. Съчувстваше на брат си. Битките му бяха тежки и безкрайни, също като неговите собствени. Джефри се поколеба.

— Стивън, той не бива и да помисля за поход срещу Нормандия точно сега.

Стивън се стресна. Не познаваше страха, но сега го обзе тих ужас, който вледени костите му.

— Отношенията му с брат му Робърт в момента са добри. Имам чувството, че въпреки женитбата ти за шотландска принцеса, Руфъс е замислил някакво вероломство. Смятам, че ще нападне Карлайл — Джефри се тупна по рамото. — Ако го направи, няма да ви е лесно с Мери — изрече той със симпатия.

Стивън не продума. Брат му се изразяваше възможно най-внимателно. Ако Руфъс свикаше васалите си за нападение срещу Карлайл, Стивън също щеше да бъде повикан. А Мери вече го мразеше. Знаеше, че бракът им ще заприлича на бойно поле, заредено с враждебност и омраза. Ако Англия нападнеше Карлайл, всички шансове за някакво по-щастливо бъдеще щяха да се изпарят още след първата схватка.



Мери знаеше, че не бива да се държи като страхливка. Неприкритият присмех на Руфъс я беше изненадал. Сега вече знаеше какви чувства изпитва той към нея. Обмисли на спокойствие случилото се и се досети как трябва да се отнесе към неприязънта му към баща й и предпочитанието му към момчетата. Беше готова. Този път нямаше да прилича на малоумна.

Стивън пристигна, за да я придружи за вечеря. Едва си размениха някакви учтивости. Обаче точно преди да слязат на долната площадка, част от куража на Мери се изпари. Чуваше шумни мъжки гласове, пиянски провиквания и груб смях. Бързо си спомни всички разкази за упадъка, който цареше в двора на Руфъс. Пиянството и развратът тук бяха повсеместни. Мери се почувства ужасно самотна.

Не усети, че е спряла и подскочи леко, когато Стивън сложи ръка на кръста й. За миг срещна изпитателния му поглед, но бързо отклони своя. Зачуди се как щеше да реагира той, ако знаеше за плана й да избяга с помощта на Адел Бофор.