— Дойдох да те поздравя, Стивън, от името на брат ми, краля.

Стивън обгърна настръхналите рамене на Мери.

— За мен е чест, Хенри.

Принцът му се усмихна и след това съсредоточи вниманието си изцяло върху Мери. Тя го гледаше така, сякаш има две глави.

Беше виждала и принца в Абърнети. Беше слушала много и за него. Той беше прославен със своята страст към незаконни връзки с благородни дами. Говореше се, че е наплодил поне десетина незаконни деца. Но погледът, който й хвърли, бе не толкова похотлив, колкото изпитателен. Чувствата й бяха в пълен безпорядък, затова тя не разбра всичко, което се четеше в него. Въпреки това този поглед я разстрои и тя се изчерви.

— Добре дошла в Тауър, принцесо — изрече Хенри приветливо.

Мери беше добре възпитана. Тя направи реверанс, колкото и да не й се искаше. Стивън се принуди да дръпне ръката си от раменете й.

Хенри улови ръцете й и й помогна да се изправи. Доста се забави, преди да ги дръпне.

— Вие сте истинска красавица, много по-хубава даже от Адел Бофор — Хенри се забавляваше, тъй като си мислеше, че принцесата не знае за кого става дума.

Мери не беше забравила омразното име. Тя не повярва на принца. Запита се дали наследничката на Есекс в момента не е в двора.

Стивън не каза нищо. Хвана Мери за ръка. Сплете пръстите си със нейните, за да покаже кой я притежава. Очите му гледаха твърдо принца.

Хенри вдигна вежда и се засмя.

— Не се бой от мен. Не сме ли стари съюзници? Не смятам да ти се бъркам в работите, скъпи Стивън.

Усмивката на Стивън беше леденостудена.

— Значи си се променил от последната ни среща, приятелю, защото обичаш да нахлуваш в чуждата собственост, откакто те помня.

Хенри сви рамене.

— Не и ако не съм поканен — каза той.

— Тук няма да бъдеш канен — отвърна Стивън без злоба. Просто констатираше факта.

— Да не си се размекнал? — Хенри като че ли се развесели отново. Гласът му звучеше недоверчиво. Сви рамене, когато Стивън само се усмихна. — Е, хайде — каза той и направи широк жест с ръка, — студено е и годеницата ти трепери. От студа, разбира се.

— Разбира се — каза Стивън и притисна ръката й към тялото си.

Мери едва дишаше. Усети, че двамата са големи приятели, но и че между тях съществува някакво необичайно съперничество. Във всеки случай не спореха за нея! Едва не изхленчи, когато остра болка прониза слепоочията й. Прииска й се да се махне оттук, да си легне и да се завие през глава.

Изкачиха дървените стъпала пред замъка и влязоха в залата на втория етаж. По закон тя беше собственост на управителя на Тауър. Беше изпълнена докрай от дами в най-хубавите рокли и бижута и от джентълмени в ярко оцветени туники и плътно прилепнали панталони. Други пък изглеждаха така, сякаш не бяха слизали с дни от конете си — толкова кални и мръсни бяха. В залата беше твърде топло и задушно заради събралото се множество. Тук не достигаше и полъх от вечерния ветрец. А шумът! Мери трябваше да вика с всичка сила, ако искаше да разговаря със Стивън. Но тя нямаше такова желание. През това време на него му се налагаше да си пробива грубо път през тълпата, за да я преведе през залата до най-близките столове. За нейна изненада Хенри ги остави там, след като я изгледа язвително за последен път и й се поклони учтиво.

На площадката, на която бяха застанали, беше по-тихо. Мери се поотпусна и разтри пулсиращите си слепоочия.

— Къде отиваме? — попита.

— Да поднесем поздравите си на краля, разбира се.

Сърцето й се сви отново. Обзе я ужас.

Горе на площадката за малко не се сблъскаха с група слизащи дами, които се носеха като вихрушка от лъскава коприна и ярък брокат. Парфюмът им замайваше главите, по лицата им имаше пудра. Стивън вежливо отстъпи, без да изпуска лакътя на Мери. Дамите го изгледаха хищно, а в Мери се вторачиха с широко отворени очи. После отминаха. Една жена обаче спря срещу тях. Стомахът на Мери се сви още повече и я заболя. Жената не й обърна внимание. Огненият й поглед не се откъсваше от Стивън.

— Милорд — каза тя. Гласът й беше тих и дрезгав. След това направи дълбок реверанс.

— Нямаше нужда, милейди — изрече Стивън.

Тя се изправи. Едва благоволи да забележи присъствието на Мери. Жената беше поразително красива, висока и стройна. Косата й беше по-черна от нощта, а очите й бяха мамещо тъмни. Мери не се съмняваше, че това е някоя от любовниците му, толкова съблазнителна беше.

— Е, желая ви всичко най-хубаво, милорд — изрече тихо изкусителката.

— Много мило от ваша страна.

Дългите й черни мигли се сведоха. След това тя му хвърли поглед, който възмути Мери с неприкритото си обещание.

— Надявам се да останем приятели.

Гласът й беше още по-обещаващ. Мери вече беше сигурна, че тази жена му е била твърде близка.

Устата на Стивън се сви в някакво подобие на усмивка.

— Както желаете, милейди — каза той и се поклони рязко. След това хвана Мери и остави жената на площадката.

Мери тутакси намрази тъмната красавица. Омразата я обзе с такава сила, че остана без дъх. Много добре разбра какво си казаха! Любовницата му възнамеряваше да продължи тяхната връзка и след брака му с Мери.

— Пак трепериш — отбеляза Стивън и я измери с поглед.

— Ти ми обеща… — едва прошепна тя.

— Ще ти бъда верен, Мери, не се безпокой.

Част от гнева й… и от невероятната й ревност — се изпари. Норманинът беше вероломен, но тя вярваше, че ще удържи на думата си. Каквото и да беше имало между него и онази жена, то беше свършило веднъж завинаги.

— Имай ми доверие, Мери — прошепна Стивън.

От сърдечните му думи й се прииска да заридае. Нервите й бяха изопнати до крайност.

Влязоха в друга зала. Тя имаше висок таван и беше много по-просторна от онази долу. Явно беше част от кралските покои. Тук имаше само десетина души, които бяха погълнати от разговор. Беше много по-тихо. Сърцето на Мери пак задумка оглушително. Помъчи се да си внуши, че няма от какво да се бои.

— Стаите на краля са ето там. — Стивън кимна към мястото, където двама стражи пазеха внушителните дъбови врати.

Мери се мразеше заради малодушието си. Последва Стивън. Радваше се, че той я държи здраво за ръка. Той каза няколко думи на стражите и единият от тях влезе вътре. Почти незабавно се върна и им направи път да минат. Двама слуги ги придружиха.

Кралят стоеше насред стаята, а един свещеник говореше монотонно и четеше един свитък Мери реши, че става дума за инвентар на някакво имение. Кралят не слушаше. Гледаше тях двамата.

За миг Мери забрави за всички други в стаята, толкова колоритен на вид беше Уилям Руфъс.

Дългата му долна туника беше крещящо сребриста, а тази над нея беше с най-яркия пурпурен цвят, който Мери беше виждала някога. И двете дрехи бяха богато извезани със сребърни и златни нишки. Златният му колан беше много широк и заслепяваше очите. Беше инкрустиран с рубини и сапфири. Обувките му бяха позлатени. На заострените им върхове имаше пискюли, обсипани с още скъпоценни камъни. Кралят носеше няколко големи огърлици, много пръстени и, разбира се, короната на Англия.

Трима придворни се изтягаха в креслата зад краля и слушаха свещеника. Вниманието на всички се насочи към младата двойка. Свещеникът най-сетне забеляза, че никой не го слуша и гласът му заглъхна. Стивън въведе Мери в притихналата стая.

Уилям Руфъс се усмихна. За изненада на Мери той гледаше не нея, а Стивън. Тя вдигна очи към годеника си и видя, че лицето му е застинало като каменна маска. Обърна се пак към краля. Той най-сетне благоволи да забележи присъствието й. Неясно защо й се стори недоволен.

Знаеше, че не бива да отвръща на погледа му, но не се сдържа, тъй като никога преди не го беше виждала, а я бяха учили да го мрази, откакто се помнеше.

Беше чувала, че се перчи като паун и е содомит. Че харчи реки от сребро за нови дрехи. Видът му я изненада. Той излъчваше власт и сила и същевременно беше много смешен. Беше среден на ръст, червендалест и склонен към напълняване. Някога може би е бил привлекателен, но не и сега. Очите му бяха малки, но гледаха проницателно. Когато най-накрая се усмихна сърдечно, тя забеляза, че му е паднал един зъб. Той се усмихваше само на Стивън.

— Добре дошъл, Стивън, добре дошъл. Не очаквахме теб, а само малката ти годеница.

— Наистина ли? — изрече с меден глас Стивън. Мери позна веднага, че той мрази силно краля. Очите му бяха потъмнели, устните се присвиха, а в тона му се долавяше подигравка. — Смятахте, че ще я пратя тук сама?

Руфъс сви рамене.

— Но ни е приятно да те видим след толкова дълго отсъствие. Твърде отдавна не си ни идвал на гости. Двамата с теб имаме за какво да си поговорим. — Руфъс протегна ръка. — Днес ще вечеряш с нас.

Стивън коленичи, взе ръката на краля и целуна въздуха над нея. Движението му беше грациозно, но нещо му липсваше. От раменете и главата му се излъчваше пренебрежение. Руфъс най-сетне се обърна към Мери, която пристъпи напред и застана до Стивън. Направи дълбок реверанс и остана така, докато той не й позволи да се изправи.

— Значи ти си дъщерята на Малкълм? — изрече замислено той. — Защо е отлагал толкова дълго женитбата ти? На колко си години? Приличаш ми повече на дете, отколкото на жена.

Мери настръхна. Не й хареса високомерната му любезност. Вдигна очи и забеляза, че всички в стаята я гледат. Не биваше да предизвиква английския крал, но не й се искаше да му отговаря. Накрая неохотно отвърна на един от въпросите му.

— На шестнайсет години съм.

Руфъс я изгледа продължително, преди да прехвърли погледа си върху Де Уорън, който стоеше неподвижно до Мери.

— Харесваш ли я, Стивън?

Мери ахна. Ама че въпрос!

Кралят продължи да говори приветливо, сякаш тя не беше в стаята.

— Никак не прилича на Адел. Толкова е дребна и бледа, че може да мине за момче, ако не беше дългата й коса.