Тя въздъхна дълбоко и направи крачка назад, без да изпуска от поглед лагера. Точно в този миг задуха вятър, който разклати клоните на големия дъб над главата й. Мери застина на място и се замоли наум.

Няколко воини, които се намираха близо до дърветата и до нея, се извърнаха и погледнаха право към дъба, зад който тя се криеше. Веднага я забелязаха. На Мери друго не й трябваше. Вдигна полите си и хукна.

— Стой! Стой на място, жено!

Чу ги как се носят с трясък подире й сред дърветата. Бягаше с всичка сила. Беше отраснала с шестима братя и тичаше бързо за момиче, но не беше свикнала с грубите дървени обувки. Изведнъж се препъна и се просна в тревата.

— О, не! — извика един от мъжете и се изсмя похотливо. Нахвърли се върху нея, докато тя се мъчеше да се надигне. Ръката му стисна гънките на туниката отзад при тила й. Дръпна я към себе си.

Мери изпищя, когато се завъртя към него. Щом го доближи, се опита да го ритне в слабините. Той с лекота избягна удара. И той, и спътникът му се разсмяха на опита й за съпротива.

Мъжът я стисна в обятията си и дъхът й секна. Мери се сгърчи, но бързо се овладя. Нямаше как да избегне прегръдката му. С усилие спотаи дъха си.

— Какво е това? — Очите на похитителя й се разшириха, когато най-сетне я видя. Приятелят му се стресна и не отвърна.

Воалът се беше смъкнал и те видяха ясно лицето й. Мери съзнаваше добре, че е красива, защото й го бяха казвали много пъти. Пътуващите менестрели1 често пееха за принцеса Мери и несравнимата й красота. Тя имаше светла, съвършена кожа, малък, леко вирнат нос, високи скули и прекрасно сърцевидно лице. Очите й бяха с форма на бадем и тайнствено зелени, а устата й беше пълна и червена.

Обаче Мери знаеше, че красотата на тялото не е от значение. Майка й й набиваше това в главата, откакто се помнеше, затова тя не се интересуваше кой какво мисли за външния й вид, докато един ден Дъг не й каза колко хубава му се е сторила вчера. И досега беше така. Докато не я хванаха тези двама нормани, чиито намерения бяха очевидни. Отчаяно се мъчеше да измисли нещо. Големите й котешки очи бяха изпълнени със смесица от непокорство и страх.

— Ха-ха! — разсмя се младият воин. Удоволствието преобрази лицето му. — Виж само! Виж какво си хванах!

— О-о, Уил, ние си хванахме, ние я намерихме — отвърна неговият другар. Другите мъже в лагера бяха чули писъците на Мери и почнаха да се събират около тримата.

— Обикновено нямам нищо против да деля с теб, Ги, но не и този път — каза Уил и стисна още по-здраво ръцете на Мери.

Но Мери не се съпротивляваше. Реши, че е безсмислено да си хаби силите, особено ако трябва да ги пази, за да се съпротивлява на тези мъже. Двамата воини почнаха да се карат за бъдещата й участ, докато десетина друга стояха в кръг около тях, надсмиваха им се и я зяпаха похотливо. Обзе я отчаяние и бузите й пламнаха. За нещастие знаеше отлично нормандския френски и разбра и най-гнусните подмятания. Мислеше светкавично. Ще я изнасилят като най-обикновена селянка, ако не им разкрие коя е. Но ако разкрие коя е, ще я вземат като заложница и ще искат скъпо и прескъпо от баща й Малкълм. И двата изхода бяха неприемливи. Трябва да намери друг начин да се отърве.

Матова сребриста светлина привлече вниманието на Мери. От палатката се показа един рицар и се насочи към тях. И Уил, и Ги замлъкнаха при приближаването на възрастния мъж, който си проби път сред скупчилите се войници.

— Каква е тази врява? — Студените му сиви очи се спряха на Мери. — Разбудихте Стивън. Какво става тук? Вечерно забавление?

На Мери й беше дошло до гуша.

— Не съм забавление за мъже като теб! — Реши да продължи да се преструва на селянка, докато е възможно, и затова заговори със силен акцент. — Нормандска свиня!

— Хайде, хайде, момиче, не харесваш ли норманите? — На възрастния мъж му беше забавно.

— Мразя ви всички, да се пържите в ада дано! — процеди Мери. Трепереше от страх, но в никакъв случай нямаше да им позволи да го забележат. А след това сърцето й спря да бие. Защото завесата на входа на палатката се беше вдигнала отново и на поляната излезе Стивън де Уорън.

Той куцаше и се подпираше на една тояга. Лицето му беше изкривено от болка и сиво бледо, но очите му блестяха, пълни с воля и разум.

— Какво става тук?

Мери си пое дъх. Въпреки че ги разделяше един хвърлей камък, той изглеждаше по-едър, отколкото го помнеше. Беше по-висок, по-мощен и по-заплашителен. Носеше само къса туника, която едва прикриваше слабините му, високи до прасците ботуши и платнена превръзка, която беше пристегната горе на едно от внушителните му бедра.

Нарочно я погледна в очите.

Мери преглътна. И преди беше виждала голи мъжки крака, разбира се, но шотландски. Те бяха покрити благоприлично с дълги до коленете полички и обути във високи гамаши. Бързо отвърна поглед. Лицето й пламна при вида на мъжката голота пред нея.

— Май Уил ни е уловил вечерята, Стивън — изрече възрастният мъж.

Мери се насили да вдигне очи. Стивън я заоглежда. Не отговори на Нийл, докато очите му се хлъзгаха по стройното й тяло. Сърцето на Мери туптеше глухо. Не й хареса начинът, по който я гледаше. Ако си мисли, че ще я уплаши, много се лъже — макар че тя се беше уплашила. Отвърна гневно на погледа му.

— Доведи ми я, Нийл — нареди Стивън. След това се наведе и изчезна в палатката.

Нийл изведнъж се изкикоти. Звукът нямаше нищо общо с неумолимото му и покрито с белези от рани лице и със студените му стоманено сиви очи.

— Май негова светлост не е толкова зле, колкото изглежда. Смятам, че спорът ви приключи, момчета.

Мери се вцепени, щом се досети какво означават думите на Стивън де Уорън. Коментарът на стария рицар й помогна да се съвземе.

— Не! — извика тя. След това си спомни, че е в селски дрехи и си възвърна гърления изговор. — Не! Не!

Въпреки протестите й Нийл я сграбчи и я повлече към палатката. Мери беше дребно и нежно момиче, но се бореше яростно, забиваше пети в земята, извиваше се и отчаяно се опитваше да го ритне. Той не й обърна внимание и я понесе с такава лекота, сякаш беше малко дете.

Отекна гръмък смях. Яростната й съпротива и неизбежната й участ се сториха много забавни на мъжете. Горещи сълзи замъглиха очите й, докато слушаше грубите войнишки закачки. Добре разбираше какво имат предвид недодяланите им слова. Те описваха доста живописно сексуалната мощ и физическата надареност на мъжа, при когото я водеха.

— Негова светлост като нищо ще я убие — възкликна накрая някой насмешливо.

Обхвана я ужас. Но вече беше твърде късно. Нийл я бутна пред себе си в палатката.

Вътре беше тъмно. Мери залитна, когато Нийл я пусна, но се удържа да не падне. Трепереше и дишаше тежко, докато очите й привикваха с полумрака. Накрая го видя. Врагът й седеше на един куп кожи, подпрени на седлото му. Малката палатка го правеше да изглежда още по-грамаден. Мери почувства ужас от тази тясна клетка. Стори й се, че гибелта й е неизбежна.

Стивън се изправи.

— Остави ни, Нийл.

Нийл се обърна. Мери изкрещя:

— Не! Недей!

Но той си беше отишъл. Тя се обърна с лице към Стивън и вдигна ужасено слабите си ръце.

— Не ме докосвай!

— Ела тук.

Тя застина. Думите му прозвучаха тихо, но несъмнено й заповядваха да се подчини. Беше от този вид заповеди, на които се подчиняваш автоматично, но краката й не помръднаха. Сякаш и мозъкът й се беше вцепенил.

— Жено, ела тук, веднага.

Мери се вторачи в лицето му. В гласа му нямаше и следа от жестокост или похот, сякаш въобще не се готвеше да я изнасили — акт, който според всичко чуто досега, най-вероятно ще я убие. Независимо от това тя трепереше.

Погледът й отново се сблъска с неговия. Той също я разглеждаше. Нетърпението му нарастваше.

— Какво искаш от мен? — успя да промълви тя.

— А ти какво мислиш, че искам? — процеди той през зъби. — Ти си жена. Боли ме. Ела тук и се погрижи за крака ми.

Мери се стресна. Заля я вълна от облекчение.

— Това ли е всичко, което искаш? — Гласът й звучеше недоверчиво.

Челюстта му се стегна.

— Привикнал съм да ми се подчиняват незабавно, жено. Ела тук и прави това, на което са те учили.

Мери знаеше, че трябва да се подчини, защото бе очевидно, че гневът му нараства, но ако не се разбереше с този човек, докато имаше поне малко власт над него, никога нямаше да успее.

— С удоволствие ще се погрижа за вас, ако обещаете да ме пуснете след това и не ми сторите нищо.

Той не вярваше на ушите си.

— Поставяш ми условия?

Мери разбра, че ако иска да постигне нещо, не бива да го ядосва, но въпреки волята си изрече:

— Да, точно така.

Той се усмихна. Усмивката му беше студена и заплашителна и не промени изражението на тъмните му блестящи очи. Това беше доста страшно.

— Твърде малко хора са дръзвали да не ми се подчинят, а единици от тях са виждали зората на другия ден.

Мери си пое дъх. Нямаше сили да отклони погледа си от неговия. Беше безсилна дори да примигне. Властното му излъчване я връхлетя като буря. Коленете й омекнаха и тя за малко не рухна. Нещо опасно и ужасно като че ли се появи между тях.

— Заплашвате ли ме? — попита тя с прегракнал глас.

— Спасява те само това, че си жена.

Мери не се и съмняваше, че ако беше момче, отдавна да е мъртва. Стивън беше най-омразният й враг, врагът на нейния народ и на нейното семейство, на баща й, краля. Положението й бе страшно, но реши, че не бива да се поддава на нарастващата паника. По гърба й полазиха тръпки. Сега не беше най-подходящото време за геройски подвизи.

— Съгласен ли сте с моите условия?

Той втренчи поглед в нея.

— Мисля, че ти си или най-глупавото момиче на света, или най-смелото.

Тя отвърна на погледа му. Думите му едва ли можеха да минат за похвала. Беше твърде изплашена, за да му се разгневи.