Руфъс взе мантията от пажа си и позволи на момъка да му помогне да си я наметне.

— Донеси ми рубинената брошка — нареди той. След това се обърна към брат си. — Ценя твоята вярност.

Хенри мълчеше. Руфъс се усмихна.

— Да си призная, мислех аз самият да се оженя за нея. В края на краищата още съм ерген. Но… — той въздъхна театрално — … явно Стивън не е съумял да се сдържи. Може би е бременна от него.

Лицето на Хенри помрачня.

— Това, разбира се, прогони всички мисли за женитба с нея, защото моят наследник трябва да бъде от мен — той изгледа изпитателно брат си. — Хайде, бъди почтен, Хенри. Виждам, че си объркан. Но кое те тревожи толкова — мисълта за неродения ми наследник или годежът на приятеля ти? Признай си, че си дошъл тук, за да ме помолиш да дам принцесата на теб!

Хенри не отвърна нищо.

— Мина ми през ума, че това ще искаш — каза Руфъс. — Ти си ми брат в края на краищата. Един принц и една принцеса — каква чудесна двойка, нали? Обаче реших да предпочета Нортъмбърланд. Него го познавам.

Хенри каза:

— Но аз съм ти брат. Можеш да ми имаш доверие.

Руфъс вдигна вежда. Не устоя на изкушението да го подразни още малко.

— Може би ще ти дам дъщерята на Фиц Албърт.

Лицето на Хенри помрачня още повече.

— Та тя е дъщеря на барон с едно-две скромни имения.

Руфъс се засмя тихо.

— Ами и ти имаш незначителни имения. Значи ще сте равни и ще си подхождате идеално, нали?

Хенри не се сдържаше повече.

— Ще съжаляваш за това, братко.

Руфъс внезапно почувства страх. Защото не вярваше ни най-малко на Хенри. Той приличаше твърде много на баща им. Реши, че е крайно време да се сдобри с него.

— Принцесата има сестра, която е неомърсена от мъж. Но е в манастир и е твърде млада, за да се омъжи.

Хенри веднага се оживи.

— Малкълм никога няма да се съгласи и двете му дъщери да се омъжат за нормани.

— Но Малкълм няма да живее вечно. А когато вече го няма, кралството му ще бъде готово за нов господар. Същото се отнася и за другата му дъщеря, Моди.

Хенри се замисли, вече без да се усмихва. А Руфъс съжали за миг, че предлага такава голяма плячка на брат си, който понякога беше неговият най-добър съюзник, но винаги — най-големият му враг.



Граф Кент имаше имение в южния край на Лондон от двете страни на Темза. Имението демонстрираше впечатляващото му богатство. Наскоро бяха боядисали сградата в бяло. Главният вход беше от махагон. На вратата бе гравиран фамилният герб. Къщата беше прочута с това, че има не една, а две главни зали и много спални, разкошен параклис и отделни постройки за кухни, склад, както и изба за бира. Мебелите в къщата бяха от най-хубаво дърво и изкусно резбовани. Подобното на трон кресло, на което сядаше само графът, беше тапицирано с пурпурно кадифе. Персийски килими с екзотични шарки покриваха подовете на стаите на горния етаж, а по стените висяха ярко оцветени гоблени.

Роджър Бофор седеше небрежно на величествено кресло в спалнята си и пиеше хубаво вино от Нормандия. Адел Бофор крачеше пред него по яркочервения килим. Адел бе просто изнервена. Направо не я сдържаше на едно място от възбуда и гняв.

Тя спря, опряла ръце на хълбоците си. Прекрасните й гърди се подигнаха.

— Нищо ли няма да кажеш? Съвсем нищичко?

— Недей да крещиш — възпря я той. Въпреки че според него бедата й се дължеше на временното му скарване с краля — а нейната беда беше и негова — той се наслаждаваше на яростта й. Рядко някой успяваше да надхитри Адел.

— Господи, колко те мразя! Изхвърлят ме като някаква жалка дрипа, а ти не правиш нищо, абсолютно нищичко!

Той реши да се заяде с нея.

— Получи поне десетина предложения за женитба след разтрогването на годежа. Спомни си колко настойчив беше Хенри Ферарс. Няма да умреш като стара мома, скъпа.

— Ти ми се подиграваш! Той е никой, никой!

— Не се подигравам.

— За коя — процеди ядно Адел, — за коя е решил да се жени? Коя желае повече от мен? Коя е тя?

Хубавицата вече крещеше.

Роджър се усмихна лениво и изгледа с любопитство доведената си сестра.

— Не бива да стоиш тук, Адел. Виковете ти ще съборят къщата.

Тя го изгледа задъхана от ярост. Отметна назад дългата си черна коса, която се пръсна до ханша й.

— Знаеш. Знаеш коя е. Сигурна съм, че си научил!

Той се усмихна отново и бавно отпи още глътка вино.

— Мръсник! — изкрещя тя и изби чашата от ръката му. Виното се разля по опънатите му пурпурни панталони и по бродирания край на кадифената му дреха. Роджър скочи на крака, сграбчи китката й и я дръпна болезнено рязко към себе си. След това й удари силен шамар.

Адел изпищя от ярост и се сборичка с него. Той я удари още веднъж само за да я научи къде й е мястото. После я пусна. Тя отстъпи вбесена. Гърдите й се повдигаха бурно от възбуда. Роджър забеляза, че зърната й са изпъкнали. Той също се беше възбудил.

— Коя е тя? — настоя Адел. Бузата й бе ярко розова от ударите.

— Дъщерята на Малкълм Кенмор — изрече той с нескрито задоволство.

Сестра му ахна от изненада.

— Ще се жени за дъщерята на краля?

— Ще се жени за принцеса — изхили се мазно Роджър.

Адел сподави стона си и се извърна разтреперана с лице към огъня. Той застана зад нея и докосна рамената й. Беше толкова близко до нея, че набъбналите му слабини почти докосваха задните й части.

— Дори ти не си в състояние да съперничиш на една принцеса, скъпа, а казват и че била голяма красавица.

Тя се отдалечи рязко от него. Не каза нищо — нямаше какво да отвърне.



Мери яздеше до Стивън на хубав бял кон. Той беше на едрия си кафяв жребец. Придружаваха ги двадесетина рицари. Точно зад тях един слуга държеше високо знамето на Нортъмбърланд. Яркочервената роза на черно, бяло и златисто поле се развяваше гордо над главите им и обявяваше тяхното пристигане в Лондон.

Камбанният звън на кралската църква извести на всички, че пристигат. Звънът проехтя веднага щом те се насочиха тържествено към спуснатия мост. При друг повод дворецът може би би събудил любопитството на Мери. Още Завоевателя беше почнал да го строи. Дворецът беше вдигнат върху развалините на древно римско селище, някогашните стени сега бяха част от укрепленията. Дворецът беше на четири етажа, имаше боядисана в бяло кула, а парапетите на бойните кули бяха назъбени. Дворът, с изглед към реката, беше широк и завършваше с пристан. По кулите крачеха стражи, стрелци с лъкове стояха на пост по стените. Долу, на пристана, дузини големи и малки лодки стояха на котва и се поклащаха лениво във водата.

Мери не виждаше нищо друго освен стените и Тауър. Стомахът й се беше свил на топка. Чувстваше се така от вчера, когато коленичи в параклиса в Олнуик и официално се сгоди.

Годежът действително се състоя. Беше си съвсем истински. Нямаше никаква измама. А ето че влиза сега в Тауър. Докато гледаше още недовършената крепост, Мери внезапно осъзна, че дори Малкълм не е в състояние да я освободи оттук, щом тя се окаже зад тези яки стени.

Внезапно й стана студено.

Да, годежът се състоя. Никой не я спаси нито в Олнуик, нито по пътя за Лондон. Нямаше кой да го стори. Пълна лудост е било да си въобразява подобно нещо и да се надява. Мили боже, нямаше никаква измама.

Нямаше никаква измама. Баща й я бе дал на Стивън де Уорън, без дори да се сбогува с нея. Тя не е нищо повече от жертва пред олтара на политиката.

В гърдите й се надигна болка. Мери с мъка отпъди черните мисли. Знаеше, че ако не се овладее, ще влезе разплакана в кралския дворец.

Щом се озоваха в двора, мигновено ги наобиколиха група въоръжени рицари, които размахваха доста застрашително кралското знаме. Мери не помръдна. Стивън скочи от жребеца. Силните му ръце обгърнаха кръста й. Очите му срещнаха нейните.

— Не се бой — нашепна й той. — Дръж се, все едно, че си на представление.

Той я свали от коня и я взе на ръце. Мери трепереше и дишаше тежко. В мига, в който осъзна, че се намира в прегръдките на Стивън де Уорън, мъжа, който наистина щеше да стане неин съпруг, мъжа, на когото баща й я беше дал толкова безцеремонно, тя се дръпна рязко, за да се освободи. Кралските рицари ги обкръжиха и ги отделиха от свитата на Стивън.

— Защо ни обградиха така? — извика Мери.

Обзе я паника. Помисли си, че ще я вземат от Стивън и тя няма да стане негова жена, а затворничка на краля. Колкото и да мразеше мисълта, да се омъжи за Нортъмбърланд, много по-ужасно бе да ги разделят, а нея да хвърлят в подземията на Тауър.

Стивън я прегърна ласкаво, но лицето му се изопна. Погледът му стана студен и заплашителен.

— Това е само представление, Мери, представление, което да сплаши мен и враговете на краля. Ще ми станеш жена. Руфъс не е толкова глупав, че да се отметне от думата си. Никога няма да посмее да разгневи семейството ми до такава степен, че… Твърде много се нуждае от подкрепата ни.

Мери не се успокои. Враговете я обграждаха, той също беше враг. Каквото и да говори Стивън, нея щяха да задържат под стража. А и не вярваше, че той й говори искрено. Нали го виждаше, той също се беше сковал от напрежение и гняв. Мери се почувства смазана от напора на чувствата. Стремеше се да ги потисне, но те заплашваха да надделеят над разума й. Действително се сгоди за Стивън де Уорън. След няколко седмици ще му стане жена. След малко ще влезе в Тауър като гостенка на краля. Милостиви боже, баща й дори не изчака да разбере дали тя е бременна, а направо я даде на най-големия си враг!

Мери затвори очи и пое дълбоко дъх, защото й се зави свят. Усети, че е стиснала ръката на Стивън.

През ума й мина, че въпреки старата омраза той е единствената й подкрепа в този враждебен дворец. Веднага се ядоса на себе си, на него и на всички и измъкна ръката си.

От десетината рицари, които ги държаха в плътен обръч, се отдели един мъж. Самоувереното му лице се усмихваше обаятелно.